От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2020 01 Angst

 

Току-що прочетох в „Либерален преглед“ есето Майсторите на страха владеят уплашения народ от Херта Мюлер. Както всички текстове на света, и този си има своите плюсове и минуси. За мене плюсовете са много повече, може би защото 90 % от целия този наратив съм го преживял в комунистическа България и продължавам да го живея и сега в (уж) посткомунистическата си страна. А чудовищната приемственост между тези две Българии се дължи или на това, че създателите на страх и омраза са били особено ловки и находчиви, или на това, че „ядачите“ (страшно не харесвам тази дума, по-нататък я заменям с чуждицата „консуматорите“) на страха и омразата са били достатъчно страхливи и глупави, за да помагат със всички сили на техните създатели. Вероятно и двата фактора са действали едновременно, но аз ще се спра на втория, защото ми е по-интересен, а и, като част от народопсихологията, е много по-трагичен от първия. При това лъвският пай (дял) от него се пада по право на т.н. „художествено-творческа интелигенция“, която беше главният преносител на идеите на създателите на страха към все по-промитото и осакатено съзнание на консуматорите му.

Започвам с едно от най-мерзостните политически престъпления на комунистическия режим у нас, чиято наглост достигна дотам да нарече това престъпление „възродителен процес“. Старанието на слугите на властта достигна дотам, да разрушават паметници в турските гробища или да заличават надписите в тях, за да не останат никакви следи, че е имало турци в България. Този факт е добре известен, но ето още един, който вероятно е известен на малцина. В института, в който преподавах (ВМИ-Варна) беше разпоредено всички преподаватели да си направят нови дневници, а дотогавашните (в които във всяка студентска група имаше по няколко етнически турци) до еди-коя-си дата да бъдат предадени в канцелария „Студентски дела“. Аз нов дневник си направих, а стария занесох в къщи и, колкото можах и колкото и да е наивно, го скрих. В канцеларията казах, че съм го загубил. Чиновничките ме изгледаха с едва прикрита омраза – не толкова, че не съм им занесъл дневника си, а че толкова съм ги подценил, като не съм си направил труда да измисля обяснение, което да не звучи толкова тъпо.

Въпреки трогателните разкази как в селищата със смесено население българките по Великден носели на съседските турски семейства козунаци и великденски яйца, а по Рамазан Байрям туркините черпели българските си комшийки със сиропирани орехови баклави, за мене няма никакво съмнение, че мнозинството от българското население посрещна този процес равнодушно (в по-добрия случай) или със задоволство (в по-лошия). Причините (извън традиционния страх от властта) са няколко. На първо място – налаганите десетилетия наред клишета по отношение на турското владичество („Ами те малко ли са ни клали?“). Патриотарите скочиха като ужилени, когато стана ясно, че положението на българите в Османската империя не носи нито един от задължителните белези, използвани по света като критерии за робство; че нито една от многото руско-турски войни не е имала за цел освобождаването на когото и да било, а само завладяване на Протоците, а един ден, (дай Боже!) и на Константинопол, вековната мечта на руския империализъм, и че мужиците от „освободителната“ руска армия са били изумени колко по-добре от самите тях живеят „робите“, които те са дошли да освобождават. Ето тук особено важна роля изиграха продажните български „творци“ – поръчковият роман на Антон Дончев „Време разделно“ (1964) и още по-поръчковият едноименен филм (1988) на Людмил Стайков по този роман. В резултат на тази обработка, в „мероприятията“ по възродителния процес, освен Държавна сигурност и редовните армейски части, с готовност се включиха и цивилни български граждани, на които е било раздадено оръжие. Един такъв, мой бивш (много посредствен) съученик, разказваше как е преименувал „турчулята“, а самия себе си по време на тези подвизи описваше, като се потупваше гордо отзад с думите „Пищова на гъза!“.

Особен подем тази вълна от „ура“-патриотизъм и ксенофобия достигна малко по-късно, вече след 10 ноември, когато беше узаконена възможността „възродените“ етнически турци да върнат истинските си имена. Тогава разни „Национални фронтове“ и „Разградски републики“, без изключение ръководени от закоравели комунисти и кадри на ДС, хукнаха из страната да организират протестни митинги. На един такъв, в родния ми Велики Преслав, докато ченгетата произнасяха пламенни речи от типа „България – за българите, турците – в Турция!“, някой идиот беше уредил да бият камбаните на градската църква и у бедните ми съграждани се създаваше усещането, че градът се вдига на въстание или пък тръгва на война.

Извън страха от властите, който, за жалост, е единственият мотив в есето на г-жа Мюлер, в късната реакция към „възродителния“ процес се преплиташе още един недостолепен, (за да не кажа позорен), мотив. Освен на страха, ксенофобията и омразата, комунистическата власт и нейните служби за сигурност заложиха на още една отблъскваща черта от психологията на по-голямата част от българското население – алчността. Дълбокият конфликт, в който тогавашната власт сама се вкара с българските турци, особено в началото на Голямата екскурзия, много българи от смесените райони изживяха като своя златен шанс. Въпросните турци, добре известни и със своето трудолюбие, и със спестовността си, не можеха да вземат със себе си нищо друго освен най-елементарните и най-лесните за транспортиране неща. Затова благородните им български комшии се втурнаха да изкупят всичко останало – жилища, земеделски инвентар и домашни животни. Няма да забравя как, прекарвайки летния си отпуск в Плиска при родителите на жена ми, веднъж попаднах в дома на един плисковец, който иначе беше симпатичен човек, но далеч нямаше славата на особено добър и успешен стопанин. Не помня как стана реч, но той ме покани в обора си да видя кравата му. А като я видях, загубих и ума, и дума – нито дотогава, нито след това съм виждал по-едро, по-красиво и по-добре гледано животно. Беше ми пределно ясно, че то не е отраснало от теленце в този дом. Затова, въпреки риска да обидя домакина, направо го попитах: „Откъде я имаш, бе Стояне?“. „Ами купих я от Мустафа, той нали замина за Турция“ – беше отговорът. Нямам нищо лично срещу този Стоян, но зная, че същите хора, които купиха почти „за жълти стотинки“ нещата, които споменах по-горе, продадоха за много добри пари скапаните си „Москвич“-и и „Жигули“-та на съседите, които се отправяха на югоизток. Именно тези купувачи/продавачи се опасяваха, че промяната на държавната политика към техните съседи-„екскурзианти“ може да върне обратно в страната ни повечето от тях. Не че някой ще им потърси сметка за сделките от типа „кон за кокошка“, ама все пак кой знае, както казваше един Алеков герой. Именно затова хората, които смятаха, че са ударили своя „джак-пот“, скандираха своите лозунги на „анти-турските“ митинги, организирани от ченгетата в селищата със смесено население.


Small Ad GF 1

Ако тези мои бележки се отклоняват от насоката на повечето други коментари, в свое оправдание ще направя следното обобщение. Никоя диктатура не е в състояние да всее страх у всички свои поданици. Но всякоя такава власт е в състояние да „напипа“ у тях редица пороци, кои генетично получени от предците им, кои придобити под нейно въздействие и да се облегне удобно връз тях. Те ще ѝ осигурят у консуматорите на страха убеждението, че не той е водещият, че не той ги кара да бъдат такива, каквито са, а че те сами са избрали това управление и под него се чувстват задоволени, щастливи и, най-важното, освободени от отговорността, която отличава свободните хора. И, за да покажа, че не подценявам страха, ще цитирам двама души, чието мнение безкрайно уважавам. Тридесет и деветият президент на САЩ, Франклин Делано Рузвелт, казва: „Единственото нещо, от което трябва да се страхуваме, е самият страх“. А италианският магистрат Паоло Борселино казва в едно интервю: „Който се страхува, умира всеки ден. Който не се страхува, умира само веднъж“. Тези, които умираха всеки ден, по-късно го взривиха в колата му в Палермо. Но той вече ги беше победил, защото беше от тези, които умират само по веднъж.

 

По професия Георги Карев е лекар. Роден през 1943 г. във Велики Преслав. Завършва с отличие хуманна медицина. Преподава биология и генетика във ВМИ-Варна, а през 1993 г. се хабилитира като ст. н. сътр. по антропология в БАН. Народен представител от (тогавашния!) СДС в 36-то и 37-мо Народно събрание, председател на Комисията по здравеопазване. Шест години (1998-2004) – извънреден и пълномощен посланик в Кралство Мароко. Научните му публикации са представени в Google – Scholar, на „KarevGB“. Доктор на медицинските науки. Автор на монографията „Парламентарните грешки по Фройд“ (Унив.изд. „Св.Кл.Охридски“, 1998) и на стихосбирката „Литография с воеводи“ (Изд. Емайви Консулт, София, 2015).

Pin It

Прочетете още...