Винаги сме се интересували повече от публичните функции на медиите – медиите като сфера, където се формират политически нагласи и мнения, отколкото от ролята им за формирането на частния живот – медиите като сфера, в която покълват образите на интимността, на социалния успех, на желаната биография. Но медиите имат двойна задача и двойна отговорност. Ако можем да ги упрекнем, че не създават необходимите условия за истинска публичност, за широки, свободни и добре информирани граждански дискусии, с не по-малко основание можем да ги упрекнем, че не допринасят за създаването на гражданите, които да участват в тези дискусии. Ето защо тук се обръщам именно към ролята на медиите за нашето формиране като граждани чрез образците и моделите, които задават. Ще се огранича единствено до българската преса, взимайки за пример две стилово и тематично различни издания, каквито са седмичникът „Уикенд“ и приложението „Капитал лайт“. Смятам, че независимо от безспорните им различия, и жълто-сензационната, и експертно-либералната преса препращат към нас гротескни или схематични човешки образи, в които трудно можем да разпознаем себе си, които не ни помагат да си създадем представа за съвместен живот.
Единият пример са образите на успеха и човешките персонажи, гастролиращи по страниците на жълтата преса. Жълтата преса най-често е упреквана във вулгарност, флирт с ниските страсти, безвкусица. Упреците са основно естетически: жълтите вестници рушат стандартите, критериите и йерархиите, подменят добрия вкус с лошия. Аз обаче бих упрекнал жълтата преса в асоциалност: тя руши социалността, подменя обществото с индивиди, а индивидите със сюжети. Но какво по-конкретно означава това?
Нека се спрем на самите персонажи, защото вглеждайки се в техните типажи, можем да открием онова, което в българската жълта преса е едновременно оригинално и недопустимо. Ако се ограничим само с Ивана, Преслава, Бербатов, Лили Иванова, Бареков, българската жълта преса не би се отличавала по нищо от западните жълти издания, където също футболисти и манекенки, телевизионни водещи и поп изпълнители, политици и актьори изпълват медийното въображение. Тази аналогия би трябвало да ни успокоява. В българския случай обаче сред изброените персонажи безпрепятствено се промъкват Маргините, братя Галеви, Златко Баретата, Митю Очите. По този начин се заличават важни граници, смесват се естетическото с моралното измерение. Защото дори и да не харесваме Ивана или Бербатов, нашето отхвърляне е чисто естетическо: просто не обичаме чалгата или не харесваме света на спортните звезди. Вкусовите предпочитания не прокарват категорични граници, вкусовите различия са винаги относителни. За сметка на това моралната граница между „обикновените хора“ и мафията, между тези, които живеят според общите правила и норми, и онези, които са отвъд всякакви правила и норми, би трябвало да е ясна и категорична. И между двата лагера не би трябвало да има лесен преход. Но именно жълтата преса извършва такъв преход и обединява политиката, естрадата, спорта и мафията под общия знаменател на развлекателния жанр. Използвайки сензацията, тя притъпява моралната ни чувствителност и опрощава мафиотите, подменяйки моралното съждение с естетическо. Въз основа на жълтата преса най-многото, което можем да кажем за мафиотите, е, че са страховити, брутални, примитивни, тайнствени, а за някои дори обаятелни, тоест все съждения на вкуса за стила на живот и поведение, за личностно присъствие. Но естетическата реакция предполага по-скоро гордо отдръпване, обръщане на гръб с погнуса, обидено затваряне в себе си.[1] Тя не предполага обединяване на силите около обща кауза, мобилизация, съпротива, каквито предизвиква моралната реакция. А липсата на подобна реакция е от полза за мафията, която ще запази или дори ще увеличава своите територии.
Може да се възрази, че жълтата преса описва самия живот: нима в самия живот можем да отделим спортисти, манекенки и съмнителни бизнесмени? Нима всички те не са „от една черга“? Нима половината български треньори и спортисти не бяха приятели на Георги Илиев? Безспорно, така е. Според мен обаче дори жълтата преса трябва да вниква в персонажите, които описва, и да ги разграничава. Как да стане това? Дали като изключи изобщо мафиотите от своя репертоар или като ги обособи по някакъв начин на страниците си, дали като смени езика, с който говори за тях, или по друг начин? Това си е работа на жълтата преса. Но именно липсата на подобни разграничавания е една от причините, довели до днешната ценностна и морална дезориентация на българското общество и до безсилието му да разпознае, да посочи и да се противопостави, доколкото може, на мафията.
Освен моралните възражения обаче аз имам и едно „епохално“ възражение към жълтата преса. Жълтата преса е асоциална не защото дискриминира обикновения човек и се интересува единствено от обратите в съдбата на знаменитостите. Тази дискриминация е обяснима и простима. Тя е асоциална най-вече защото чрез постоянния си интерес към фигурите от подземния свят ги популяризира и косвено ги легитимира. Но тя е асоциална и поради друга, по-важна причина: негласно тя възприема „философията“ на своите персонажи – философия, основана не върху обществото и неговия закон, а върху индивида и неговия закон. Персонажите на жълтата преса не са ограничавани от социални правила или конвенции, те са ръководени единствено от собствените си воля и желания. Това, което би могло да ги спре или ограничи, в повечето случаи е не законът или правилото, обществото или държавата, а волята и желанията на други индивиди.[2] Как да определим това безпрепятствено избуяване на индивидите отвъд всякакви предели? Дали пък подходящата дума за жълтата преса не е „либерална“, възможно „най-либералната“ преса? Но либерализмът е неотделим от модерността, а следователно и от идеята за закон и регламент. Докато в жълтата преса произволът на индивидите се простира отвъд всякакви правила и закони, в този смисъл в нея има по-скоро нещо пред-модерно, нещо от времената отпреди обществения договор.
Другата преса – елитарни издания като „Капитал лайт“ или петъчното приложение „Week&“ на „Дневник“ – създават представата за съвсем различен свят, с напълно различни образи на успеха. Персонажите сменят своите имена – те вече не са знаменитостите от попфолка, спорта, политиката или подземния свят, а познати или слабо известни професионалисти: музиканти, мениджъри, художници, свещеници, спортисти и т.н. Какво е общото помежду им? Защо именно те са избрани? Определящият критерий е професионализмът и отношението им към професията. Всички те са това, което са, благодарение на усърден и продуктивен професионализъм, създаван с годините. Тук стигаме и до друга определяща особеност на избраниците. Хората са значими не с конкретни свои действия, а с постепенно и грижливо формираната си биография. Самата сценография на тяхното представяне е напълно различна от тази на жълтата преса. Разказът за персонажите не е сензационен и интригуващ, в него няма резки и драматични обрати, падения и възходи, а дори и да ги има, не те са значими. Най-важно е да се създаде усещането за овладяност, целенасоченост и смисленост на живота. Този стремеж определя и предпочитанието към жанра на портрета.
Моделът на успешния живот, разбира се, не включва единствено професията и професионалните постижения. Всички персонажи на елитарно-експертната преса са професионалисти, но и нещо повече. Те не просто упражняват професия, те създават професията си, създавайки себе си чрез нея. Представата за успешния живот е моделирана едновременно от образа на предприемача и образа на артиста (никак не е случайна слабостта на „Капитал лайт“ към артистите) – успешният актьор или музикант са също толкова „предприемчиви“ в собствените си професии, колкото са „артистични“ финансистът или мениджърът в своите. Професията е изчистена от всичко чиновническо и рутинно, тя изисква въображение и интуиция, виртуозност и смелост. Но и това не стига за създаването на един персонаж. В „Капитал лайт“ освен с професиите си персонажите са представени и с хобитата си. За един от тях се казва, че е „предпечатар, моторист, свири на барабани“; за друг – че е „генерален мениджър, автомобилен състезател, занимава се с бойни изкуства“. Така опасността от прекалено протестантската представа за човек, фанатично и аскетично отдаден на професията, е избегната чрез страничните занимания и интереси, които носят нещо от духа на времето: трябва да си многостранен, пълноценен, играещ си с разнообразни, дори противоречащи си идентификации, без да се отдаваш изцяло на нито една от тях.[3] Успешният живот не може да е центриран изцяло в професията, той трябва да е полицентричен, но не и ексцентричен. В персонажите на „Капитал лайт“ жизнените енергии са добре дозирани и хармонично разпределени между професията, хобитата и интимното пространство. В тях няма нищо прекомерно или деструктивно, никаква крайност или асиметрия не застрашава равновесието на живота им. Един от персонажите казва самодоволно за своите хобита: „Имам много хобита. Те предизвикват възхищение или ужас, което само по себе си говори, че не са посредствени или скучни.“ Но очевидно и никое от тях не излиза извън пределите на социално приемливото. Нима „добрият стил“ не изисква доза „предизвикателство“?
В началото на годината „Капитал Лайт“ проведе анкета с въпрос към млади хора от различни професии какво е отношението им към цигарите и алкохола. Оказа се, че никой от интервюираните не пие и не пуши, повечето спортуват активно, занимават се с йога, пазят диети. От друга страна обаче, те не са фанатици или особняци: почти всички признават, че обичат да излизат с приятели, да се забавляват. Думите на един от анкетираните звучат като своеобразен манифест на този начин на живот: „Аз излизам по три и повече пъти седмично и винаги се чувствам прекрасно и се забавлявам. Нямам вътрешни борби или комплекси, които да ме карат да търся увереност в алкохола. Отворен съм към света и към всичко в него, съответно хубавата музика или приятната компания са предостатъчни, за да съм в приповдигнато настроение. Може да се каже, че моят наркотик е екстазът от самия живот.“[4] Друга млада финансистка споделя, този път на страниците на петъчното приложение на в. Дневник „Week&“, че винаги е заобиколена от приятели, никога не остава без интимен приятел, че много обича да пътува, че когато срещне трудност, изоставя онова, с което се е захванала, защото очевидно то не е за нея и т.н. Тези възгледи за интимния живот, които би трябвало да бъдат образцови, създават неприятното усещане за идеологически схематизъм. Прекалено анестезирани и хигиенизирани, в тях отсъстват конфликтите, трудностите, болките. Персонажите не срещат прегради нито вътре в себе си, нито извън себе си. Те са лишени от комплекси и вътрешни противоречия. Същевременно са отворени за света, лесно пригодими са към всякакви ситуации, разтворими са във всевъзможни среди, като някакви социални аспирини. В тези персонажи не зрее недоволство или бунт срещу себе си или срещу обществото. Обществото е такова, каквото е, сякаш ни казват те, единственото, което можем да направим, е да реализираме себе си в професиите и хобитата си, да развиваме и пазим със спорт и диети телата си, да се забавляваме с приятни хора. Такъв е моделът на либералния конформизъм, в който не можем да открием нито белег на индивидуалност[5], нито пък можем да разпознаем някаква социална обвързаност. Неговите последователи не са ли именно „последните хора“, за които говори Макс Вебер в Протестантската етика и духът на капитализма: „Специалсти без душа, бохеми без сърце: това нищожество си въобразява, че е постигнало недостиган преди това етап на човешкото развитие.“[6]
Ако персонажите на жълтата преса са асоциални, защото са над обществените правила, персонажите на елитарните издания са асоциални, защото са извън всяко конкретно общество: те са затворници на собствените си стилизирани биографии, на своя лайфстайл. С черупката на тези лайфстайли те биха могли да обикалят света като в батискаф, да живеят ту в София, ту в Шанхай, ту в Лос Анджелис или в Барселона, без значение. Остава ни да открием хората, които живеят тук и сега в българското общество и се мъчат да разберат какво означава това.
[1] Жълтата преса и нейните „главни герои“ са в основата на погрешната и непродуктивна представа, разпространена особено сред интелектуалците, че недоволството и възмущението ни от българското общество са и трябва да бъдат най-вече естетически. Точно в този дух един известен театрален актьор и режисьор заяви в телевизионното предаване „Панорама“ в края на януари 2009 г., че се чувства „естетически емигрант“ в България.
[2] Отношенията между персонажите на седмичника „Уикенд“ се решават в пряк сблъсък помежду им, без посредничеството на институции. Например на първа страница на броя от 31.01.2009 г. с огромни букви се съобщава: „Убиват цар Киро.“ Две седмици по-рано, в броя от 17.01.2009 г., пак на първа страница, този път с малки букви, е написано: „Митю Очите ще убива Маргина?“
[3] Вероятно именно това е, което в Западна Европа и отвъд океана наричат „bobo“ – „буржоа бохем“.
[4] Капитал Light, 2/17-23 януари 2009 г.
[5] В един от романите на перуанския писател Марио Варгас Льоса се казва, че онова, което ни индивидуализира, са нашите фобии, мании, фетиши. Вж. Mario Vargas Llosa, Les cahiers de don Rigoberto, Paris, Gallimard, 1998.
[6] Макс Вебер, Протестантската етика и духът на капитализма, София, Просвета, 2004, с. 177.
