От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

 2010_09_Tsv_Todorov

Интервю на Цветан Тодоров за немския седмичник Der Freitag.

Der Freitag: Днес Западът се страхува. От какво всъщност?

Цветан Тодоров: Това се дължи на някои прастари навици. В продължение на столетия ние бяхме свикнали да властваме над света. Решенията на западните политици имаха решаващо въздействие върху целия свят – също и тогава, когато тези решения не бяха поддържани от политиците от други държави, или дори те бяха против тях. Днес този модел наближава края си. Световният Юг вече не е съгласен да бъде ръководен от шепа северни мъже. Именно затова ние се чувстваме застрашени, затова сме и нервни.

Значи се страхуваме, защото трябва да се откажем от част от благосъстоянието си.

Като минимум вече не сме в състояние да го считаме за неоспоримо. Например вече не можем да бъдем сигурни в това дали и в бъдеще ще можем да купуваме евтин петрол – поради огромното търсене от страна на Китай. Вероятно той ще става все по-скъп. Също толкова вероятно е, че ще ни се налага да затваряме още повече индустриални предприятия и да живеем с още по-висока безработица. Именно от това се страхуваме, но въпреки това не сме в състояние да направим нищо против този страх. Ние можем обаче да го направим малко по-поддаващ се на контрол, осъзнавайки, че живеем с него. Това осъзнаване може да ни помогне да се отдалечим малко от самите себе си.

Въпреки икономическите предизвикателства, в новата си книга „Страхът от варварите“ вие се занимавате преди всичко с нашите културни страхове. Защо?


Small Ad GF 1

Защото културата е нещо като фокус на нашите страхове. Независимо от това дали искаме или не, ние се раждаме в един културен свят. Научаваме определен език, възприемаме навиците на родителите, по-късно и на приятелите си. Без да го искаме и дори без да го забелязваме, ние сме част от една много определена, регионално оцветена култура. И тя ни задава схемите, чрез които виждаме света. Това е нещо толкова естествено, че ние лесно го забравяме. И възприемаме всяка промяна на културата си като агресия. Присъствието на една чужда култура всъщност не ни застрашава реално. Но за разлика от постепенния упадък на икономиката, ние възприемаме това присъствие много интензивно.

И тогава настъпва часът на популистите.

Да, например в САЩ. Републиканците вече отдавна разбират този механизъм. В продължение на години те печелят изборите с това, че търсят темите си не на политическо, а на културно и морално ниво. Всъщност те са партията на заможните, които са малцинство. Но, говорейки за ценностите на мнозинството, те успяват да спечелят и тези гласове. В Европа постепенно започваме да наблюдаваме все по-подобни на тези тенденции.

Самият вие гледате скептично на упоритото придържане към традициите.

Човек трябва да разбира, че живите култури се променят непрекъснато. Само мъртвите култури не се променят. Днес ние сме в състояние да кажем кои точно са определящите качества на византийската култура – но само защото тя е мъртва. Живите култури, напротив, могат да бъдат описани само приблизително, защото те преминават през непрекъснати промени. Но именно това доказва живостта им. Защото животът, това означава промяна.

В момента изглежда така, сякаш хората от южните части на света са разбрали това по-добре от нас.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Те са готови да се откажат от традициите си заради един живот в охолство. Междувременно хората дори от най-отдалечените региони на Юга вече знаят, че в Европа е много по-лесно да се печелят пари. Те се чувстват унизени, те страдат от това, че нямат работа, че не могат да водят живота си по достоен начин – и това не им дава мира. Ето защо те са напълно готови да пожертват традициите си, или поне да се откажат от тях за известно време. Икономическите интереси, обвързани с достъпна по целия свят информация: това са изключително динамични, изключително динамизиращи фактори.

И все пак е рисковано да се живее без култура и традиции. Във вашия град, Париж, вие виждате колко лесно е да се изгубят културите.

Да, виждам това при редица имигранти, или, казано по-точно, деца на имигранти. Много често на тях им е отнета всякаква култура. Родителите им заемат във френското общество една много ниска социална позиция. А децата, родени във Франция, не познават нито културата на новата си родина, нито онази, в която са израснали родителите им. Като следствие от това те не разполагат с пространство за вътрешно емигрантство, в което да забягнат. Те са празни отвътре. Но тъй като хората не могат да живеят без някакъв културен код, те създават банди, gangs, групи, в които е изграден някакъв код за поведение. Той им служи като заместител на културата, докато в действителност е резултат от едно обезкултуряване. А обезкултуряването е огромна опасност. Тя води до загрубяване, тя прави така, че хората изпадат извън всякакви обществени връзки, с изключение на ония на тяхната малка група. Ето защо е нужно да се прави всичко възможно, за да могат те да възприемат културата на обществото, в което живеят.

Но ако това не се получи? Какво да правим тогава?

Необходимо е да се прави разлика между законите на една страна и нейната култура. Когато са извършени нарушения на закона, няма никакви причини да се пледира за смекчаващи вината обстоятелства. Защото всеки, който живее на територията на дадена държава, попада под върховенството на нейните закони. Същевременно обаче тези закони го и защищават. Нещата обаче са съвсем различни когато става дума за култура и религия. Всеки човек трябва да може да практикува религията, която предпочита. Не е задача на държавата да охранява религиите на своите граждани. Но и тук има много трудни за разграничаване случаи. Например въпросът дали мюсюлманските жени трябва да получат запазени единствено за тях часове, в които да ползват обществените басейни. Трудно е да се дискутират подобни случаи, без да се навлиза в детайли. Нещата трябва да се разглеждат конкретно, от случай към случай.

Заглавието на вашата книга – „Страхът от варварите“ – съдържа иронична нотка: самите ние можем да се превърнем във варвари – и то много по-бързо, отколкото ни се иска да вярваме.

Инстинктивният, сляп страх, който изпитваме пред лицето на предполагаемите варвари, превръща самите нас във варвари. Използването на мъчения по време на войните в Ирак и Афганистан е много нагледен пример за това оварваряване на обществото ни. Освен това в Абу Граиб и Гуантанамо бяха държани и много невинни хора. Когато обаче говоря за „невинни“, аз мълчаливо предпоставям, че там се намират и виновни. С това аз предпоставям и това, че тяхното измъчване е било законосъобразно. А това не може да бъде приемливо. Не само че е най-противно на закона да се измъчват пленници; измъчването променя и самите нас. Чрез това ние губим борбата, в която се намираме, защото ставаме също толкова варвари, колкото и нашите противници, а може би и още повече. В края на краищата мъченията, прилагани в западните затвори, означават и удар по собствената цивилизация. С това Западът проиграва моралния си кредит.

Това звучи разбираемо. Но вие казвате, че Западът не е на нивото на времето и при други, по-малко сензационни въпроси.

Да, той би могъл да бъде по-гъвкав и при начините, по които води диалога. Защото, кои са нещата, на които се основава един диалог? На първо място, на разбирането, че самият аз не притежавам пълната и чиста истина, и че моят партньор в разговора не греши във всяко едно отношение. И ако човек все пак мисли нещо подобно, то изобщо не е нужно да се започва диалог. Не, при един истински диалог трябва да се изхожда от това, че отсрещната страна също има неща за казване, които заслужават да бъдат изслушани, и че аз съм в състояние да проследя аргументите й, поне отчасти. Същевременно обаче трябва да се приеме, че ние няма да бъдем в състояние да се споразумеем по всички точки. Трябва да приемем, че определени хора, в определени времена, не мислят така, както ние бихме желали да го правят. И въпреки това те си остават хора като нас.

Източник

Цветан Тодоров е френски философ от български произход, един от най-влиятелните интелектуалци на съвременна Европа.

Pin It

Прочетете още...