Да се приема масовата култура като недоразумение, което измества реалните елементи на смисъла, е неособено точно – толкова може би, колкото и да се търси реален прагматичен смисъл в литературата. Има моменти обаче, когато техните символи свободно мигрират към сферите на „реалността“ – на социалната реалност и политическия дискурс и прагматично ги обясняват, като ги трансформират в символна реалност. Така образи и похвати от киното, клишета и шаблони от сферата на рекламата и масовата култура или пък литературни концепти могат да се превърнат в емблеми на политическото и социалното. Емблеми на високия и не толкова високия смисъл. Да се пресемантизират или пък до-натоварят със смисъл. Както и обратно, разбира се. Културното ни съзнание е преситено с подобни образи емблеми и клишета, взети от изкуството и социално-политически усвоени: като белия гълъб (Пикасо) и лястовица (Йовков), сърпа, чука и свития гневен юмрук в червения диск на простора (Гео Милев), червени и розови рози, черешови топчета, златни звезди на син фон и т. н. Тези примери обаче са трайно утаени в европейското културно съзнание, дирите им се губят далеч назад във времето и в този смисъл съвременните им употреби не са така интересни. Поне не толкова, колкото привличат вниманието ни дефинираните от днешните социално-политически обстоятелства с решаващата медийна помощ, нови символни образи. Такава е например Маската на Гай Фокс[1] от филма „V for Vendetta“, влязла във фонда на съвременната политическа символика на интернет движението за свобода в мрежата Анонимните (бялата маска пък е директна алюзия на конкретно романово хорър-изображение по Стивън Кинг). Подобно е и названието на испанската екстремистка групировка, специализирана в кражбата на диаманти – „Розовата пантера“.
Цивилизованото съзнание е такаустроено да възприема и мисли себе си в света посредством стереотипи, в основата на които залягат сюжетни схеми. В книгата си „Общественото мнение“ Уолтър Липман обобщава няколко основни теми, формулиращи представата ни за стереотипи в условията на комуникация. Човешкото съществуване се мисли като репрезентация на шест устойчиви поведенчески стереотипа[2]: трудът (еманципатор на персоната в обществото), фамилното дърво (като праобраз на семейния родов порядък, биопроекция на връзката между поколенията и живота), раси-националности (формулиращи етноса и общността през опозицията свое-чуждо), налагането на собствения морален модел (в авторитета на бащите над децата), неспособността да се отчита пространството (това е пасивният стереотип на неприспособимостта, реакцията срещу промените) и претенцията Руритания (реваншизмът по отношение на историята и възникването на териториални претенции). Стереотипите се проявяват на разнообразни нива – от политическото поведение и социалните атаки през сюжетите и образите в изкуството (и в медиите) до хабитуса и ежедневната комуникация. Тези нива на проявления присъстват емблематично в политическия сюжет (предшестван от естетически и литературни практики), за който ще става въпрос в настоящия текст.
Всичко започва в края на май миналата 2013 година в Турция като екопротест, в който обект на раздора са няколко 50-годишни дървета в парка Гязи, разположен в съседство до мемориала на Републиката и културния дом „Ататюрк“ в сърцето на модерен Истанбул.[3] Площад Таксим се превръща очаквано (или не) от място за мирни зелени демонстрации в… бойно поле. Оказва се, че това е капката, преляла чашата на дълготърпеливото турско очакване за промяна в официалната политика на Реджеб Таип Ердоган. Вече повече от 10 години тя тревожно отстъпва от идеалите и заветите на Бащата на турската нация – скрита зад лицемерното лого на „справедливостта и развитието“. Капката на търпението е зелена, а един екопротест никога не е просто „еко“.
В Истанбул има много площади, но Таксим е особено място, спрямо което, твърди Орхан Памук, всеки истанбулчанин таи някакъв персонален спомен. Той е проектиран във формата на звезда, това е най-обширното и леснодостъпно пространство, където могат да се съберат стотици хиляди души едновременно в този толкова древен, с неравна и сложна хълмиста инфраструктура и уникално георазположение (на бреговете на два континента, пролив и дълбок залив) многомилионен град. Това е мястото за демонстрации в Истанбул, това е площадът с монумента на Ататюрковата младеж, на революцията – натоварен с важните смисли на европеизма и модерността на Турция. Заличаването му обаче в случая е не просто символно, а и чисто прагматично премерен ход на авторитарната власт – ход, заложил на абсурдната контра-екоидея на прагматичното застрояване. Затвореният от години културен дом „Ататюрк“ ще бъде сринат, а на негово място ще се издигне модерен МОЛ с още по-модерна подземна джамия. Оксиморон, кич и безсмислица[4] – но само привидна. Защото пълзящият ислямизъм цели да скрие, зарови, съхрани фундаменталните си мераци за по-“добри“ дни там, под земята. А някога султаните са строили храмовете по хълмовете на престолния град, с минарета, извисени към небето и Аллах. Лицемерните намерения на режима са „светски“, самият той е драматично раздвоен-разтроен между американската, европейската и близкоизточната си мечта. А прагматизмът на конкретното начинание се пропуква по шевовете на логиката си: в чест на 90-годишния юбилей на Джумхуриета[5] ще бъде разрушена сградата символ на Ататюрковия държавнически възход, за да бъде изграден поредният МОЛ в града с най-много подобни обекти на глава от населението в света. На всичкото отгоре са предвидени и подземни паркинги с джамия, където най-вероятно ще бъдат паркирани религиозните чувства на електората. В името на демокрацията, справедливостта и развитието (това е името на партията на Ердоган).
Стотици хиляди истанбулчани, повечето от тях млади хора, деца, студенти и млади жени, излизат по улиците на Бейоглу и Таксим в защита на човешките си права – правото на въздух и дървета, правото на памет и история, на свобода. Оказва се, че те са едно и също нещо, а дърветата обединяват хора от различни поколения[6] със сходни демократични и дори откровено леви политически възгледи. Червени и зелени. Полиция, спецчасти и военни се впускат в правителствено организирана акция по потушаване на бунта – бият с палки, стрелят с гумени куршуми и обилно обливат недоволните с оранжев лютив сълзотворен газ и водни струи. На един от саморъчно написаните плакати на площада жена, покачена на нечии рамене, за да изглежда по-голяма от полицая, държи лозунг: „Колкото повече ни поливате, толкова по-големи ставаме“. Израстваме. Като дърветата. Вегетативната символика на зеления гняв се основава на болезнено разпознаваемия стереотип на дървото (един освен фамилно-родов и егалитарен знак) от едно консервативно и патриархално общество, каквото е турското. Дървото, дълбоко заровило корените си в земята и пиещо соковете на гнева – дървото на живота. Познаваме го от романите на Решат Нури. От киното. И не само.
По ирония на конкретните обстоятелства, в същото това време в Истанбул тече екофорум, организиран от американския сенатор Ал Гор, на който той промотира филма си „Неудобната истина“, коментиращ климатичните изменения и екокатастрофи в разни точки на света. Политиките на екоангажираните нации са ясно дефинирани там вътре, в заседателните зали, а отвън полицията гони протестиращите със сълзотворен газ, буквално под прозорците на обучаващия форум под надслов „Климатична реалност“. В проявите на форума спонтанно се включват и протестиращи от парка Гязи, които освиркват турския вицепремиер Али Бабакан, защото той по никакъв начин не е ангажиран с опазването на околната среда и на фона на събитията отвън се осмелява въобще да говори по темата.
За тези, които дни наред всяка вечер са на Таксим, премиерът вече има ново име, изписано на многобройни графити и плакати – не Ердоган, а Газдоган. И недоволството от него изглежда е единственото, което ги обединява, тъй като те са всичко друго, но не и хомогенна група мирни протестиращи.[7] А каламбурът с премиерското име има своите печални фактически основания: провеждайки световен екофорум, режимът не само къпе демонстрантите в оранжев газ, но и взема решение държавата сама да започне производството на сълзотворни химически средства.[8]
Паралелите спрямо ситуацията – отново исторически стереотипни – не закъсняват, събитието е сравнено с Парижката комуна (1871 г.) и Революцията в Барселона (1930 г.). Подобни сравнения са символно-синестезийно мотивирани, разбира се, не без помощта на тържествено разветите червени знамена на Турската република. Нямащи нищо общо с комуната. Точно както знакът V – с Вендетата.
Турската екореволюция е израз на бунта и гнева на младите. В някои медии дори се прокрадва метафората „революцията на туркините“. Лице на протеста тук обаче става не самозапалващ се или взривяващ се младеж (познати лица емблеми на арабските пролети), а млада жена в червена рокля, застанала опасно близо до насочената срещу нея водна струя на полицейската агресия. Тази снимка на Ройтерс обикаля света като емблема на „турската пролет“.[9] Червена рокля с дълбоко деколте и огърлица, небрежно метната през рамо делнична лятна бяла чанта, свободно развети коси, спортни ниски обувки (и те с деколте), боси крака. Така ли се тръгва към барикадата?! И какво е това, ако не демонстрация, емблема, снела в себе си масовокултурните клишета на мелодраматични и сценични/екранни киношаблони – малката червена рокля на изпепеляващата любовна страст.
Една модерна Мариана, която повежда народа? Една турска Кармен, тръгнала към разгневения площад като към обедно градинско парти, съчетала цветовата и хералдическа символика на егалитарното. Защото всъщност модният ансамбъл представлява знамето на Джумхуриета, на Ататюрковата революция: червен флаг с бял полумесец и звезда. Протестът на Таксим развява знамена с лика на самия Ататюрк, напоследък тревожно изчезващ от публичните пространства и всекидневието на съвременна Турция – отново по политически причини. Знамето се превръща в роба, в наметало, в рокля, разкроена не според фигурата, а според случая.
Червената рокля в екранните си превъплъщения въобще сигурно има богата история. В случая, отнесена към конкретната култура обаче (турската), тя се превръща още от средата на ХХ век в запазената марка[10] на цяло едно златно филмово време на турското кино. Това е ерата Киностудия „Йешилчам“ (турския Холивуд), когато по екраните се вихрят турските легенди красавици Мюжде Ар, Перихан Саваш, Фатма Гирик, Тюркян Шорай, Фантазия Хаяти, Папатия, а млади и стари въздишат и ронят сълзи по кинодрамите „Болка от любовта“, „Моята любов и моята гордост“, „Чуйте вопъла на сърцето ми“, „Тополчице моя“, „Синият дъжд“, „Смъртта приключва любовните страдания“[11]. Така изглежда стереотипен кадър от турския телевизионен и филмов екран в 70-те със звездата Папатия или Мюжде Ар (или която и да е друга красавица, без значение) на преден план:
Нищо по-идеологично от червено знаме, нищо по-мелодраматично от червена рокля? Самият Орхан Памук ще облече героинята си Фюсюн по този начин в мелодраматичната философска романтика на романовия си свят в „Музей на невинността“.
„Фюсюн сякаш бе слязла за вечеря в тамошния шикозен салон с кадифени завеси…, бе си сложила бледорозово червило и малко одеколон,…и бе си облякла червена рокля, близка като нюанс до розовото й червило. Разкошността на дрехата й, нейната красота и лъскавината на тъмните й коси сега изпъкваха още повече. На съседната маса … любопитните деца и сладострастният им баща непрекъснато се извръщаха и я зяпаха.“[12]
Точно преди драматичния финал на романа героят Кемал се сгодява с бленуваната красавица на своето десетилетно търсене и страдание, те преживяват страстна нощ, а на другата тя ще загине в автомобилна катастрофа, облечена в същата тази годежна червена рокля…
„Разтревожих се, когато след известно време спрях да виждам и червеното петно на движещата се по пътя към безкрая Фюсюн, точно както се случваше във филмите на Йешилчам. … Трафикът по пътя Одрин – Истанбул нарастваше. Едва ли щяха да оставят на спокойствие движещата се съвсем сама покрай пътя красива жена в червена рокля и красиви крака… качих се на нашия шевролет 56 и подкарах след нея.“[13]
Приключенията на червената рокля някак си се фолклоризират, хабитуализират, странно вплетени в съвпадащите си обстоятелства на днешното време… Червената рокля обозначава инициацията, страстта, свободолюбието, жертвата. Взета от киното, романите и революциите, червената рокля знаме се превъплъщава в емблема на съвременния мирен граждански протест на интелектуалците.
Удивителна е способността на турците да превръщат живота си в литература и литературата в живот. И да успоредяват знаците на масовокултурното и възвишеното, на хабитуалното и социално-политическото. Да преживяват екранно-мелодраматично в същата степен и приватните си конфликти, и социално-политическите си драми. Живот като на кино? И в този смисъл Орхан Памук съвсем не е самотният Нобелов остров на тази турска способност. Пред американския журналист Джошуа Хамър съвсем наскоро той откровено споделя инертността на собствения си персонален писателски натюрел така: когато през 70-те години неговите приятели състуденти са рискували живота си, протестирайки срещу преврата и войниците на площада пред Истанбулския университет, той прекарва повечето дни в четене у дома си в Нишанташъ. „Аз бях един амбициозен, умен човек, и университетът ми изглеждаше като загуба на време.“[14] Революциите впрочем също. Подобна загуба на смисъл обаче е невъзможна дори и да минат няколко години, без да публикуваш нищо[15]; дори и да бъдат похарчени повече от милион долара от собствената ти сметка (в случая това е паричният еквивалент на Нобеловата му награда), за да сътвориш музей по собствения си роман. Истински музей. След което собствената ти героиня на любовната страст да напусне романовите ти светове и да заживее собствения си живот, превърната във висша проекция на социалния бунт, при това зареден с политическото. А то би трябвало да е тъй далече от литературата.
Писателят реагира на случващото се в света около него, пишейки. (Не само романи. Впрочем „Музей на невинността“ е колкото любовно-философски, прустовски, фукоянски, толкова и политически роман – описващ цялата поредица от политически преврати в Турция от втората половина на ХХ век.) Без задължително тонът на писателя да споделя публичния гняв и високите регистри на Зола от апела „Аз обвинявам“. На 5-ти юни, непосредствено по време на събитията на Таксим, Памук публикува в „Ню Йоркър“ есето си „Спомените на площада“, обяснявайки на света символа „Таксим“, а на сънародниците си разказва позната история:
„В романа „Истанбул“ разказвах за живота на семействата, живели в кооперация „Памук“ в „Нишанташъ“. Пред тази сграда имаше един 50-годишен кестен, който, слава Богу, все още е там. През 1957 г. общината реши да го отсече, за да разшири улицата. Самонадеяните бюрократи и авторитарни управници пренебрегнаха съпротивата на квартала. Когато дойде време да режат дървото, семейството ни прекара на смени цяла нощ и цял ден на улицата, за да го опази. Така не само защитихме дървото, но и създадохме общи спомени, към които фамилията и днес се връща с удоволствие. Те са нещото, което ни сплотява. Днес площад Таксим е истанбулският кестен.“[16]
Може ли едно кестеново дърво (та дори и петдесет кестенови дървета!) да провокира радикално общественото мнение и да активира народния гняв? В есето си Памук припомня множеството бивши превъплъщения на парка Гязи: там е имало през годините последователно магазини и художествени галерии, моден нощен клуб казино, дори футболно игрище. Дървета се секат и садят наново. Раждат се различни инфраструктурни хрумки, над които витае традиционният ореол на площада – място за политически демонстрации и стълкновения. „През 70-те площадът бе сцена на възторжено празнуване на 1-ви май, оглавявано от профсъюзи и неправителствени организации, в което известно време и аз участвах. През 1977 г. при провокация и последвало насилие загинаха 42 души. В младостта си с любопитство и удовлетворение наблюдавах как всевъзможни партии – десни и леви, националисти, консерватори, социалисти и социалдемократи – провеждаха митингите си на Таксим.“[17]
Днес? Празнуването на 1-ви май е официално забранено. Властта се плъзга по опасния наклон на авторитаризма. А хората „отказват да предадат паметта си“, те просто излизат в парковете и казват своето впечатляващо „не“. „Защото един човек може да е толкова силен, колкото едно дърво?!“[18]
Революцията „Таксим“ от май-юни 2013 година в Турция се сдоби със своите лица запазени марки на гнева: дървото и червената рокля. Към тях се присъединяват брадите. И финалната поанта – четящият човек.
На Таксим в първите редици на протеста са студенти, преподаватели, ученици. Писатели и художници, интелектуалци. И особено – хората, заети в киноиндустрията – режисьори, актьори. Мелодраматично-героичните сюжети на романите и телевизионните мело-исторически скандали от сериалите (такъв е случаят с „Великолепният век“) само за няколко месеца се пренасят от екрана и медиите на улицата. По Таксим, Истиклял, Бешикташ манифестира самият Сюлейман Великолепни – актьорът Халит Ергенч, дегизиран със собствената си „султанска“ брада реквизит, който подсказва, че телевизионно-филмовите му ангажименти не са приключили. Но за момента снимките на сериала спират заради събитията. Сюлейман се превръща в революционер. Звездата на съвременното турско кино, любимецът на милиони от телевизионния екран и лицето на светско-републиканския протест носи тишъртка с образа на Джими Хендрикс и… брада (която си е типичен фундаменталистки реликт). Но точно тя в случая е символ на правото на изкуството да се себеизразява и на свободата и копнежите на едно, може би позакъсняло турско хипи-поколение.
Излиза така, че спонтанният зелен протест отприщва дълго таени напрежения в обществото, а емблемите на съпротивата дефилират по улиците на града и по милионните екрани в целия свят, пречупени пред двойната оптика на утаеното културно и историческо предзнание. Това е революция с бради – против брадите. Еко-бунт на човешките права – на правото на живот на хора и дървета. Морална революция на деколтетата и предизвикателните рокли, на правото да се целуваш на обществени места, да пиеш бира и да четеш на улицата. Гръмогласният бунт на четящия човек.[19]
Това, което се случи на площад Таксим в Истанбул през 2013 година, политолози, историци и културолози наричат революцията на двете Турции[20] и обясняват като продукт на почти вековен, а по същество много по-дълъг исторически процес на утаяване на „напрежението между старото и новото…, сблъсък между традиционното, свързано с източния модел и култура и западното, асоцииращо се с модерните форми на общественото битие.“[21] Западният идеал в съвременното турско съзнание е раздвоен между Европа (Кемалисткия проект) и Америка. Между радикалните модернисти, радикалните ислямисти и умерения софт-ислямизъм, допускащ необходимия културно-политически компромис на нежната прегръдка на Изтока със Запада (проектът Мендерес някога, проектът Абдула Гюл днес). Една трудновъзможна прегръдка (историята помни съдбата на Аднан Мендерес), която дава проблематични политически, но затова пък безкрайно интересни и богати културни плодове. Защото разчита на асимилирането, транформациите и синтеза (между Изтока и Запада; между Изтока и Изтока); на националистическата или пък глобализационна вестернизация на една страна и култура, в равна степен принадлежаща и на Изтока, и на Запада.[22] „Болезненият проблем за колебливата й идентичност продължава да предизвиква най-различни рефлексии и саморефлексии сред турските интелектуалци, питащи се какви в крайна сметка са турците – европейци или азиатци.“[23] Щастлив синтез от двете същности са те – така поне твърдят Халиде Едип Адъвар, Зия Гьокалп, Исмаил Джем, Орхан Памук, Елиф Шафак, Зюлфю Ливанели. Литературата притежава меката сила на промяната. Масовокултурните реликти са по-агресивни, а тяхната функция – далеч по-експресивна. Но има ли революция без Русо и Волтер, без Монтескьо и Монтен? Има ли памет за революцията без Дьолакроа? Без Айзенщайн?
Революцията в Турция, започнала като „еко“, е всъщност революция на хуманните и демократичните ценности. На „меките“ (четящият човек, дървото) и „твърдите“ (червената рокля, брадите) символи. И не в периферията, а в сърцето им е екоидеята. Стремежите на протестиращите от Таксим са далеч от екоцинизма да се разруши цивилизацията и да изхвърлим всички придобивки на съвремието си, за да живеем зелено като екохипстърите. „Когато стане дума за зеленото движение, всички – от политиците до музикантите, говорят за това, което трябва да се направи. Но сякаш никой не споменава какво точно включва този процес.“[24] – отбелязва Фаркхастън. Някои от стъпките за устойчиво развитие следват личната отговорност, практическите действия, ценностната система и преди всичко компромиса с амбициите на високия икономически ръст за сметка на социалната екология. Именно социално-съзнатото екотърпение на обществото прелива на фона на мегаломанските архитектурни урбанизационни проекти[25] на една власт, лицемерно скрита зад маската на демокрацията. „Демокрацията е само един влак, на който ние се качваме, за да достигнем целта си“ – твърди премиерът Ердоган – и подобна арогантна „истина“ повече никого не може да заблуди. Както забележителният икономически растеж, който бележи Турция по време на управлението му не може да компенсира свободата на словото и ценностите на светската държава. По време на протестите, когато площад Таксим е пълен с хора, над които се упражнява насилие, се наблюдава такова пълно разминаване между реалността и показваното от турските медии, каквото може да бъде сравнявано само с отразяването на събитията от Чернобил. Диагностицирано е от чуждестранните медии като „информационен инфаркт“. За пагубния срив на обществено доверие към медиите на основата на връзките им с управляващите предупреждава Freedom House около месец преди събитията от Таксим. Липсата на свободни медии, които да анализират и представят проблемите на обществото не като самоцел, а като информационен канал, превръща битката за няколко дървета в парка Гязи във война за свобода и ценности.[26]
Още през 1934 година Хосе Ортега-и-Гасет констатира: „Самият живот подбира ценностите и ги подрежда в йерархия, без да прибягва до външни по отношение на живота съображения… Ценностите на културата не са мъртви, просто рангът им се е променил. (…)… в спонтанната система на оценки, която новият човек носи със себе си…, се е появила нова ценност – жизненото, което потиска останалите със самото си присъствие.“[27] И то, жизненото, въздейства на модерността като компенсаторен механизъм, отварящ хоризонтите на модерния човек към добрите стари-нови сюжети и предмодерна логика на общочовешките отношения. Отваря сетивата му към човешкото. Едновременно разчитайки и незагърбвайки постановката на хедонизма и развлечението – святая святих на масовата култура. „Темата на нашето време е да подчиним разума на жизнеността…“[28] – заключава Ортега-и-Гасет. А нима именно това не върши масовата култура? И литературата? Без свян ги поставяме една до друга – върху барикадите на нашето време.
Автори: Емилия Енчева, Евдокия Борисова
[1] Гай Фокс (Guy Fawkes) е член на група католически заговорници, които правят неуспешен опит да осъществят така наречения Барутен заговор за взривяване на английския парламент и убийството на крал Джеймс І през 1605 г. Гай Фокс е арестуван и заговорът е осуетен. Името му става легенда и символ на Барутния заговор, защото дълго време се счита, че той е единственият заподозрян.
[2]Липман У. Общественото мнение. София, Лик, 2001, с. 110-122.
[3] Вж например: Дърветата, които запалиха Турция // http://btvnews.bg/article/svetut/taksim-i-gezi-vekovnite-kesteni-na-istanbul.html; както и стотиците подобни материали в българските и световните медии.
[4] Подобна на абсурдното творение Коджатепе в центъра на Анкара. Или „Джумхуриет джами” (постмодерната „републиканска” джамия), построена на Новата автогара в Истанбул. Струва си да поразсъждаваме върху уродливите трансформации на постмодернизма?
[5] Републиката.
[6] И не само младите са на улицата, обобщава журналистът Йозгюр Екши. Само до 6 юни над 4 хил. души са ранени, близо 1000 - арестувани, а смъртните случаи са поне пет. "Баща ми, консервативен мюсюлманин на 78 години, който никога в живота си не е демонстрирал, снощи е бил на площада. Там е била и 21-годишната ми дъщеря", разказва Бекир Агирдир от социологическата агенция Konda Research. Вж: Гюрова С. Република Таксим. // в-к Капитал // http://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/sviat/2013/06/07/2077274_republika_taksim/. Понастоящем рестрикциите срещу разбунтувалите се на Таксим са – 255 души са осъдени по бърза процедура, наказанието „за обида на Ердоган” е 2 години затвор.
[7] Гюрова С. Република Таксим. // в-к Капитал // http://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/sviat/2013/06/07/2077274_republika_taksim/.
[8] „Турция ще произвежда сама сълзотворен газ. Това се случва на фона на международни призиви чуждестранните доставки да бъдат преустановени…” (по информация на CNN Turk) – В: http://btvnews.bg/article/svetut/turtsiya-shte-proizvezhda-sama-salzotvoren-gaz.html.
[9] „Жена с червена рокля, изправила се безстрашно срещу маскиран полицай на площад "Таксим", се превърна в символ на протестите в Турция. Името й е Джейда Сунгур. Тя е асистент във факултета по архитектура, департамент "Градско и регионално планиране" към Техническия университет в Истанбул.”// Илков Ц. Университетската асистентка Джейда отприщи недоволството. // http://light.standartnews.com/svyat-svyat/universitetskata_asistentka_dzheyda_otprishti_nedovolstvoto-191278.html?utm_source=flip.bg. И още: Жената в червено – новият символ на протеста в Истанбул. // http://www.dnevnik.bg/sviat/2013/06/04/2074928_jenata_v_cherveno_-_noviiat_simvol_na_protesta_v/.
[10] Точно както бялата плисирана разголена рокля на Мерилин Монро, само че тук с обърнат знак, не като сексапилната инфантилност, а като страстта.
[11] Обширно – надълго и широко описани в романа на Орхан Памук „Музей на невинността” (2009, с. 312, 411). Един постмодерен философски роман на изгубеното време, който може да се тълкува и като своеобразна енциклопедия на турското кино и масова култура.
[12]Памук О. Музей на невинността. София, Еднорог, 2009, с. 560.
[13]Памук О. Музей на невинността, с. 576.
[14]Hammer J. Orhan Pamuk’s Istanbul. // 31. 01. 2014 // New York Timеs// http://www.nytimes.com/2014/02/02/travel/orhan-pamuks-istanbul.html?_r=0.
[15] „Аз не съм публикувал роман в продължение на години, но си имам извинение… Между другото направих музей.”// Hammer J. Orhan Pamuk’s Istanbul. //31. 01. 2014 // New York Timеs// http://www.nytimes.com/2014/02/02/travel/orhan-pamuks-istanbul.html?_r=0.
[16]Pamuk O. Memories of a Public Square. // New Yorker// June 5, 2013// http://www.newyorker.com/online/blogs/books/2013/06/memories-of-a-public-square.html.
[17]Pamuk O. Memories of a Public Square. // New Yorker// June 5, 2013// http://www.newyorker.com/online/blogs/books/2013/06/memories-of-a-public-square.html.
[18] Орхан Памук за площад Таксим, Ердоган и литературата. // Либерален преглед, 02 август 2013// https://librev.com/discussion-culture-publisher/2135-2013-08-06-19-36-15.
[19] „Напрежението в Турция отслабва и обстановката се нормализира. Над 150 души, задържани при антиправителствените демонстрации в Анкара и Истанбул, са били освободени от ареста, съобщи телевизионният канал СиЕнЕн-Тюрк. Протестите сега придобиват нови форми. След акцията на „мълчаливо стоящия човек", днес на истанбулския площад „Таксим" се появиха десетки „четящи демонстранти". Идеята е да протестират мирно, като четат книга часове наред пред погледите на тежко екипираните полицаи. – В: На истанбулския площад „Таксим" се появиха десетки „четящи демонстранти". //http://btvnews.bg/article/svetut/protestat-v-turtsiya-priema-novi-formi-s-namalyavaneto-na-naprezhenieto.html
[20] На трите дори, или повече Турции, бихме казали, имайки предвид множествените лица на това общество.
[21]Бибина Й. Турската европеизация: духовно приобщаване или синтез? – В: Балканите. Многоликите измерения на европейската култура. София, БАН, ИБ, 2010, Фабер. с.102
[22] По въпроса повече виж Бибина Й. Турската европеизация: духовно приобщаване или синтез, с.110.
[23]Бибина Й. Турската европеизация: духовно приобщаване или синтез, с. 102.
[24]Фаркхарсън В. Да спиш гола е зелено. София: Кръгозор, 2011, с. 7.
[25] Таксим на практика е само един от грандиозните правителствени проекти за строителство. Предшестват го идеи за най-голямото летище в света, трети мост над Босфора на стойност 3 млрд. долара и корабоплавателен канал на стойност 10 млрд. долара. Най-бързорастящият град в света отделя едва 1, 5% от своята земя за обществени паркове според World Cities Culture.
[26] Виж: Информационен инфаркт. – в. Капитал, 7. 6. 2013, достъпно на http://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/redakcionni_komentari/2013/06/07/2077338_informacionen_infarkt/.
[27]Ортега-и-Гасет Х. Темата на нашето време. София, Панорама, 2003., с.77-80.
[28]Ортега-и-Гасет Х. Темата на нашето време, с. 87.
