От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

IMGP6736

 

Кападокия, ден седми. На седмия ден… Господ седнал да си почине. Господ затова е Господ, защото може да си позволи лукса да си почива. Ние нямаме време. Освен това трябва да избираме: дали да поемем отново към Аванос, към археологическите разкопки и Джамията Дерейманлъ (стара християнска църква от 4 век в предвизантийски стил, изрисувана с гръцки, малтийски и латински кръстове), а привечер да го съчетаем с посещение на Сарухан кервансарай и да гледаме дервишкия танц сéма. Или да поемем по туристически маршрут – Грийн или Блу тур. Аз съм изкушена от дервишите, но Йо е по-разумна – Аванос вече го видяхме, дервиши можеш винаги да гледаш, дори в Истанбул. Да, ама не е същото, упорствам аз. „Ще идем на Грийн тур, такова нещо повече сигурно няма да ни се случи.“ Май че е права. Натикваме се в един долмуш (малко маршрутно автобусче) и заемаме последните две свободни места. Потегляме. Групата е шарена. Японци и японки, които дремят през целия път и почти не слизат да разглеждат обектите, явно са имали тежка вечер, дано не им е призляло от въртенето на дервишите или от горещите температури в хамама. Надали са купонясвали в дискотека, не видяхме такова чудо тук. Двама корейци (южняци, естествено) мъж и жена, много приветливи и разговорливи, с добър английски и висока туристическа компетентност, оживено коментират и се възхищават на всичко. И още: млад наснован, почти двуметров англичанин и видимо доста по-възрастен от него мъж по маратонки, спортни три четвърти панталони и каубойска шапка (по-късно се оказа, че е протестантски пастор канадец); надменен руснак с две млади рускини, доста безцеремонни в коментарите си, които мислят, че никой не ги разбира, които за ужас на домакините си поръчват на обед червено вино; млада широко усмихната филипинка учителка Коко, от Манила, тръгнала сам-самичка да превзема света и двама сладури, студенти от Перу – Валдес и Игнасио, на по 19 години максимум, волни като птици, се реят със същата цел. Личи си обаче, че твърде добре го познават: „я виж, в България не сме идвали, но защо не, какво може да се види във вашата страна?“ Йо, която допреди малко е обяснявала какво всъщност е кебап, чомлек, нишан и каква е разликата между тешекюр и кешекюрлер, гюнайдън и салям алейкум… мигом превключва от „протурска“ на патриотическа вълнà: как какво, имаме си море, високи планини със ски туризъм, уникални природни резервати, Мадара, Странджа, а пък Долината на тракийските царе, нали чухте за изложбата в Лувъра, а пък културата ни, книгите ни, ами че и ний сме дали нещо на света… (Като си представя как яростно лаят по нея националистите в България и ме напушва смях.) „О, йес, йес, из амейзинг…“. Освен това се идва лесно до нас от другия край на света – Истанбул-Варна е само 40 минути със самолет. „Риъли?!“ Решено. Валдес и Игнасио пристигат на лято. Сега обаче ни предстои да превземем Кападокия.

Първа спирка е Ъндърграунд таун, подземен град в селцето Каймъклъ. Нареждаме се на огромна опашка, една по една групите потъват в земята, а никой не излиза от изхода. Защо така упорито в главата ми се върти сюжетът „Алиса“? Нареждам се и аз, мы с групой не делимся…, нищо подобно, само след 15 минути ще изхвърча като тапа навън, разтиквайки насрещно цялото това движение от хора. Какъв ужас! Тук са живеели първите християни и са се криели от римските войници. Изкарвали са с месеци под земята – там готвят и перат, къпят се (не се къпят), раждат се и умират… А горе е смъртта. Добре, тях ги разбирам, ама ние какво чиним там в този слънчев ден? Усещам, че ме обхваща паника, искам да крещя, пълна смрад и тъма е, на всичкото отгоре следващата група вече ни подпира, тясно, ниско и пренаселено, клаустрофобично, от малка дупчица се процежда светлина, а има и изкуствена… „Много ли още има“, питам екскурзовода. „О, мадам, още сме на първо ниво, а те са седем, ако мислите че няма да издържите, излизайте докато е време, защото когато напреднем в галериите, няма връщане през изхода, ще трябва да останете до края. (О, това „до края“ звучи драматично.) А ще се провираме през ей такива сводове“ – и показва коляното си. А е поне с глава по-нисък от мен. Коляното му е опасно ниско до земята. Абсурд! „Бай, тенкс“ – махвам с ръка, правя обратен завой, дори не се обаждам на Йо, тя е сред първите, и разбутвам група японци – „сори, сори“. Сърцето ми се пръска, излизам навън и мижа като къртица на ярката обедна светлина. Ето тук, на изхода, групата ни ще се появи след малко. Но никой не излиза. Самотен продавач на сок от нар стои там, хванал с готовност ръчката на уреда: „ориндж джус, плийз, портакал, нар, портонар…“. Зад него продават тишъртки и шапки, пътеводители и сувенири с марката Кападокия. Цените са… каймачени. В Каймаклъ. Джус, плийз, фреш джуссс, елате да ви изстискам всички до кора… Но никой не излиза от мрака. Решавам да не чакам тук групата, а да се разходя. Ето го истинският Анадол. Пребрадени, шарени шалвари, кирпичени къщи, изоставена, видимо изтърбушена църква. Пред нея седи просяк. Минава сляп старец с молитвена шапка на главата и броеница в ръце, води го малко дете. Селянки с шарени шалвари плетат и нашиват текстилни кукли в традиционни местни носии, насядали са направо на улицата. Ту лира, мадам, файф лира (по-големите). Прекрасни са. Не си купувам, щракам. После съжалявам, бяха красиви. Минават повече от четирисет минути, от нашата група няма следа. Дали не трябва вече да ги прежаля? Йо не си е взела мобилния, да ѝ звънна, пък дори и да беше, долу със сигурност няма покритие. Започвам да се тревожа. Господи, сам-самичка съм тук, не знам дори да се върна в хотела. (Човек естествено мисли първо за себе си. Първо джан, после джанан, както казват мъдрите турци.) Далече сме от Гьореме. Дали пък не са ме забравили тук и да са потеглили, без да ги видя? Дали са живи? Не, човек със сигурност не би оживял толкова време без светлина и въздух. И в този момент ги виждам как един по един се измъкват от дупката, зашеметени, учудени, мижат срещу слънцето, но щастливи. „Сутринта си забравих хапчето за кръвно – тюхка се Йо – без малко да ми прилошее по едно време, но голям емоушън, доволна съм, беше страхотно!“ Да, бе, да. Слава богу, живи сте. Качваме се в автобуса. „Как се казва тази църква отсреща“ – питам екскурзовода. „Ортодокс“ – отговаря небрежно той и свива рамене. „Изоставена е, ама явно е голяма светиня, защото всяка година по Великден тук идват гърци за венчавки, женят се тук, представяте ли си, от толкова далече“ – махва с ръка и пренебрежително се смее. Гръцка им работа. „И ние двете сме ортодокс“ – настоявам аз – руснаците също и това ни интересува“. (Е, тях, както виждам, не чак толкова, защото в този момент руснакът ухажва едновременно и двете, гонят се, крият се, щипотят се, много странна конфигурация са.) Окей, окей – изведнъж става сериозен нашият водач. Но нека продължим!

Тръгваме към осемъгълното тюрбе и скалите на Селиме Султан. Удивително място! Неслучайно е привлякло самия Джордж Лукас, тук са снимани „Междузвездни войни“. Катерим и оглеждаме отгоре долината, разполагаме се в „одаите“ на султанката, снимаме. Долу на паркинга ни застига пясъчна буря. Завихрят се миниатюрни торнада от пясък, скърца между зъбите ни и се скриваме в долмуша ни. Мирише на Азия и на приближаващ дъжд с гръмотевици. Тръгваме обаче на път и избягваме временно от бурята. Успяла съм да снимам в прахоляка, сред безвкусните сувенири, сокове, нарове и джунджурии, три уникални сандъка, наредени ей така, съвсем на шосето, очевидно антикварни реликви. Розово дърво, обковано в медни ламарини, изписани калиграфски, шарени и красиви са. Огромни са. Кой ли турист би си купил такова нещо и би го отнесъл далече у дома? Зад гърба си чувам протестните викове на гневната млада продавачка – домогнала съм се до нейните сандъци и съм отнела образа им. През това време е говорила по мобилния с някого и ме е пропуснала. Облечена е с яркорозов анцуг, косата ѝ е разрошена от вятъра и пепелака… Хуква да ме гони, крия се в автобуса. О, я стига. Дъждът след малко ще навали скъпоценните ѝ сандъци, пясъкът немилостиво ги засипва. Но тя ги пази ревниво от очите и обектива на неплатежоспособни клиенти. Тръгвам си с ясното съзнание, че съм си откраднала образ.

 

20150507 120026

 

Отново на път. Минаваме край интересна масивна сграда, оградена с… бодлива тел, с двор, вишка и двама въоръжени. Какво е това – макар че се досещаме. „Затвор“, отговаря спокойно водачът ни, в тази част на Турция престъпността е на неестествено ниски нива, почти никой не лежи в този затвор, хората са с добър стандарт, има поминък и рядко някой си позволява да открадне. За други престъпления не става и дума. Интересно, не си представях така анадолските затвори. Спираме за обяд (вече е почти три следобед) в селцето, което се пада в самото начало на каньона Ъхлъра вадъсъ. Него тепърва предстои да пребродим. Под краката ни шуми реката, а от Ъхлъра до Селимие де що има обекти, наши са. Посреща ни голям месингов бюст на Ататюрк, стърчи минаре на джамия, вее се червеният байрак с полумесеца – стандартен анадолски пейзаж. Над каменния насип на реката обаче, точно под огромния каменен мост съзирам нещо, което ме вкаменява. Гигантски цветен каменен барелеф на приведен мъж в цял ръст, с генералска униформа, бридж, ботуши и черен астраганен калпак на главата. Полупрофил-полуанфас, подобен на египетски фараон, той като че ли… току що е нагазил в реката и крачи с едри крачки. Самият Ататюрк! Все едно тутакси ще налови пъстърва за туристите от ресторантчето. Това и ядохме – пъстърва на керемида, ама истинска пъстърва, дребничка, от реката, не от развъдник и хранена с гранули. На съвсем истинска керемида. Гарнитура? Пиляаф, естествено, съпроводен с ужасно вкусни и нечовешки лютиви гъби. Йо решава да угаси пламъка с… бяло вино. Аз – с газирана вода. Влизам в ресторантчето вътре и снимам. Винаги ме просълзяват ковьорчета с лебеди, но когато са изрисувани по стените, това вече е прекалено. Шаренията надминава и най-смелите ми очаквания. Шедьовърът обаче е тухлена печка с тръби (дядо ми Радослав, онзи, дето прилича на Ататюрк, някога ги проектираше и изковаваше същите), и пиринчени огромни кани и ибрици поставени отгоре ѝ. Късен анадолски сецесион. Улавям периферно недоброжелателни погледи – тази пък сега защо снима? Сервитьорка в цикламени атлазени шалвари се суети около две маси само с мъже. Навън са туристите, тук местните. Явно не съм желана тук, извхърчам навън. Няма да престане да ме учудва тази страна. Перуанците са нечовешки гладни, предлагам им и своята порция – „помагайте, момчета, континентите трябва да се подкрепяме.“ Смеят се. Хлябът свършва. Но аз имам халвички в чантата и в автобуса раздавам подкрепления. „Уат из дис? Халва. Гуд, вери гуд, дилишъс!“ От туризма се огладнява.

Започва най-приятната част от нашия сървайвър – обиколка на каньона по поречието на реката. И… руква проливен дъжд, спасяваме се под едни разлистени дървета, скални навеси и отново пещери. Тук са прословутите скални църкви със стенописи – Пророк Даниил с лъвовете, Дева Мария и Архангел Гавраил, Благовещение, Рождество Христово, Даровете на Влъхвите, Бягството в Египет. Дълго разглеждаме, навън плющи дъждът. Канадецът се залива от смях – „платили сме си, трябва да вървим“! Странен протестантски оптимизъм и жизнелюбие? Може би е прав Вебер – практическият им разум е в основата на всичко. Будистките чеда също стоически приемат ситуацията. Шинтоистите (корейци два броя) са несломими. Имам чувство, че даже апаратите им съхнат в движение. То бива дисциплина, бива виталност, ама чак пък толкова… Само ние, ортодокс, сме тъжни. Като наваляни (думата е друга) мушката. На руснака му е все по-смешно (виното май му дойде в повече), рускините са гневни. Обяснимо – с толкова къси минижупи са тръгнали, че голите им крака са вир вода. А белите чорапки – в окаяно състояние. Червилата размазани. „Туризм, ето занимание праздных“ – беше иззлобял Бродски на времето. Не споделям неговата максима, но дали пък да не разведря братушките? Като ги гледам са от новые русские, едва ли ще ме разберат. Трябва да обяснявам кой е Бродски, дълга и широка… Сещам се обаче за шопската шега с изядения въпреки всичко сапун – „мòре, пениш се, не пениш, ке те ядем…“. Обаче се спирам, защото няма шанс да бъда разбрана от корейци, перуанци, филипинка, англичанин (снажното момче, което героически пролази подземния град в Каймъклъ, няма някаква си буря да сломи! Англичаните, Санчо…). Канадецът ли? Пасторът се оказа невероятно витален и с чувство за хумор. Пихме дружно турско кафе, пребрадих се като Селиме султан, правихме си снимки за спомен. А той за миг не свали каубойската шапка. Перуанците обаче решиха, че всичко е купон, че съдбата им поднася хубави сюрпризи, макар че са мокри до кости (и все още много леко гладни) и се наредиха и те в снимката. Жестовете с ръце са симптоматични – всичко е хеви метъл, бейби, рок! Туризмът ни кара съмсем мъничко все пак да изглупяваме…


Small Ad GF 1

Тръгваме по течението на реката, над главите ни вишат снаги страховити скали и пещери, дъждът отдавна е спрял, мирише упоително на незнайни треви и цъфнали дървесни видове. Както и на изсъхнали дървета, заели най-причудливи форми. На отсрещния бряг виждаме чудно красив кафяв кон с бяла опашка кротко да пасе. Филипинката цвили от възторг – „Оу, дъ хорс, хоооорс“. Ами да, думам ѝ, нали сме в Земята на красивите коне. Риъли?! Аха, със сигурност! Ка-па-до-кия. На персийски.

Пешеходният преход свършва и, надишани на кислород и озон (някои определено имаха нужда), отново сме в дормуша. Последна дестинация ни е долината на гълъбите в Юргюп. Охоо, май че се завръщаме? Ние вече бяхме тук. Оказва се, че голяма част от групата ни всъщност е отседнала именно тук! От Гьореме сме само четирима – ние и перуанците. Гледай ти! Скалите пред нас имат най-невероятните качулати плавно извити форми. Долината прилича на развълнувано море. Скали в яркожълто, сиво до розово, на пластове, се простират пред очите ни, докъдето поглед стига. Виждаме и въпросните гълъби, накацали по тях, а нашият водач вече е започнал разказа си за Троицата: Бога, Сина и Светия дух, като многозначително кима с поглед към нас. Взел си е бележка, значи. „Ортодокс“. От време на време се обръща към нас и пита „така ли беше по Евангелието“. Да, да. Евет.

Една най-последна спирка ни зове – ювелирният център в Юргюп, където попадаме наистина в пещерата на Аладин. След двете едноименни джамии в Анкара и Аванос, време беше и за пещерата. Оникси, аквамарини, хризолити, ясписи, диаманти, нефрити, тюркоази в сребърен и златен обков. Майстори са тези турци, много му разбират на ювелирното изкуство. А на какво ли пък не разбират? Кулинария, сладкарство, търговия, грънчарство… Тук ни се замая умът. Към нас се приближава момиче с дръпнати очета и права коса и заговаря на развален руски: „Вы болгары, ох какая радость, из Казахстан съм аз, учила съм руски в училище, вие българки, прекрасно, о, как щастлива съм, когато мога да разговоря на свой език със свои… Женена в Юргюп, с две деца, муж, он тюрк, тук скучнатия безкрайна за млад человек… ама, на, кадер! Судьба.“ Хайде пак открихме братя и сестри. Изпраща ни почти просълзена… Трогателна е. Последно сбогом с долината на гълъбите си вземаме в магазина за локуми и ядки… Опитваш от всичко, докато ти прилошее от сладости, аромати, вкусове… Поемаме към дома. Евдокия бе в Кападокия, време е за сбогуване. Гьореме е вече за нас у дома. В далечината просветва слънцето зад облак и осветява гърлото на заснежения вулкан Ерджиес.

У дома, в Гаферли хаус ни очаква поредната мелодраматична ситуация. И тук сбогуване – утре заминаваме. Нашите домакини са устроили традиционна вечер с традиционно ястие, компания и саз. Ястието е специално, нарича се мантъ. Понеже, както стана ясно, съм специалистка по турските сериали, невъзможно е да не се възползвам от този шанс да попълня празнината в общата си култура. Ще опитам мантъ. Защото по филмите в напрегнати романтични сцени обикновено девойката казва на възлюбения си: „Омесила съм ти мантъ“ или „Ще си дойдеш навреме, нали, тази вечер, ще готвя мантъ“. И той примира в сладостно очакване. Дори и да са скарани, дори да има неразбории, ревност, приготвянето на мантъ е знак, че нещата се оправят. И енд-ът върви към хепи. Та, мантъ, видите ли е някаква тържествена манджа. Нещо като пиле с ориз по нашеско, баба ми навремето така тържествено посрещаше скъпи гости и зетьове (боя се че последните не бяха от най-скъпите…). Ако е зима – пиле с ориз и дафинов лист (всъщност пилаф) или кокошка, паркирана в сарми с кисело зеле. Ако е лято – гювеч с бамя и патладжани или долма, т.е. пълнени пиперки с ориз и кайма (какво беше учудването ми след много години, когато разбрах, че турците така наричат прелестните зелени баклавички с шамфъстък). Или мусака (тя е гръцко ястие, турците я правят с патладжани и не я наричат така, абе не се обичат и това си е). Тук обаче става дума за мантъ. Голям жест е, когато малките тестени квадратчета собственоръчно са разточени и формувани от домакинята. Тези, гьоременските, бяха големи колкото едри череши, хапчици тесто, в които е увита миниатюрна плънка от телешко месо. Понеже са наистина дребни и месото не се усеща, нашата Мелек ги беше сварила и обилно поляла с киселомлечно-сметанов сос, а най-отгоре небрежно разхвърляни доста на брой късчета запържена телешка кайма и задушен нахут. Интересно ястие, но моята средиземноморска душа възроптава още на второ гребване. Това е твърде тежко, още повече, че задължително трябва да се отгризва и стрък пресен лук, което придава доста несвойствен вкус на ястието. Освен това всичко е в преобилие, след прелестната доматена супа с керевиз (същата, бабината ми), която бе напълно достатъчна вечеря. Изпитанието, наречено мантъ, не успях да преодолея и домакините останаха леко разочаровани, въпреки настояванията ми, че ол из дилишъс, бът… итс туу мач, но моор… Абе, голям мор е това ядене, имам нужда да постоя малко гладна, тук, в Кападокия няма шансове за подобно нещо! И пак сладкиши, и пак уиски, че и песни (без танци). В един момент старата майка и сестричката на Исмаил изчезват някъде. Къде отидоха, пита Йо. В комшиите, да правят разтривки, съседът бил болен нещо, че… Ще си дойдат, няма страшно. От някъде се връща и Корай – голямото момче на семейството, тийнейджърът, който работи по доставките на хотела. Малкият син пък подскача наоколо и задава въпроси, Мелек тихо му прави забележка и той сяда. Добри и възпитани деца. Като всички деца в Турция – възпитавани строго на труд, но очевидно с много любов. Деца, имунизирани от болестите на модерния свят – хиперактивност, детско насилие, алкохолизъм, наркотици (е, нямам данни и цифри). Истината е, обаче, че край колкото училищни дворове съм минавала, на колкото влакове, автобуси, кораби и ферибооти съм се качвала, никъде не чух и не видях някой местен човек да се скара на детето си или не дай боже да го удари; или пък деца да се сдърпат и бият. Не видях пияни и дрогирани младежи по улиците. На сутринта, когато от хотела се изнасяха китайците, видяхме малкия петгодишен син, въоръжен с прахосмукачката да почиства освободената стая. А после подгони да завърне кокошката от стопанството, която е тръгнала да кълве в дъжда…

 

IMGP7075

 

Пристига цялата родà на Мелек – е, преувеличавам малко, но освен нас и фамилията на Исмаил, и майка му, и сестра му, надойдоха: сестрата и зетят на Мелек с майка им и малкото им момиченце. Да не забравяме братовчеда Мустафа уит хиз гърлфренд Елън… Елън се усмихва безстрастно с вид на пираня. Малко студено става, времето се развали явно, но иначе е страшно задушевно. Всички вечерят, после чиниите се прибират от жените, всички насядат като в театрална зала, един до друг и разсипват чая. Сазът се настройва дълго, правя снимка на Йо, въоръжена със саз и чаша уиски, после запяват. Мистична е тази музика, от саза се процеждат стонове и вопли. Тъжни са песните им, но хората са лъчезарни и усмихнати. Сестрата на Мелек – Сабиха, видима възраст около 30-те (както се оказва по-късно вече с три деца) прилича на интелектуалка-технократка от Лондонското сити: прозирно бяла кожа (а Мелек е мургава), с очила, стройна, достойна осанка, на токчета, в панталон, с яркочервено червило и… забрадка. Косата ѝ е хваната точно както трябва – със специалната лента, с твърдия държач на кока, който дава вид за прекомерно издължаване на силуета на тила. Артистично-предизвикателно позира с ръка на кръста (по-точно там, където трябва да се намира талията изпод черния шлифер). Малката Сибел ни гледа като екзотични екземпляри през цялото време, в един момент става, идва към нас, гушва се в мен и е готова за снимка. Трогвам се, милвам я по косите, фотографираме се. Групова снимка, като на хора, които винаги са били заедно, но им предстои раздяла и имат нужда от спомени. От снимки, които ще показват на децата си. След живата музика минаваме на запис, аз си поръчвам Зюлфю Ливанели, отново приемам възторзи и респект, пием по още един чай. (За днес ми е вече петнайсети…) Никой не пуши, освен Исмаил. Той е патриархът, той е босът, все пак. Главата на фамилията и обществото тук. Турците имат невероятно непробиваем усет за йерархия и чинопочитание на възрастите и половете. Изключено е някой „низшестоящ“ да скърши хатъра на другиго: жена да противоречи на съпруга си, деца да прекословят родителите, млад да не се подчинява на стария. Чувството за приличие и ред стои над всичко – на практика то управлява обществото и осигурява спокойствието му. А спокойствието е от първостепенна важност тук. По някое време само Сабиха се скрива в ъгъла зад колоната на коридора и виждам, че тайно пали цигара. Тайно от кого? От съпруга, от майка си, от детето, от племенниците? Доспива ни се, вече е късно, но гостите не бързат да си ходят. Забравям, че гостите сме всъщност ние. Сбогуваме се. Топли и сърдечни хора с достойнство, с гордост, която е скрита в ъгълчетата на очите им, в ъглите на искрените им усмивки, зад проблясващите стъкла на очилата.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Гьореме, ден осми. Отиваме си в Анкара. В другото удома. Сутринта е мрачна, вали, багажите са стегнати, а от кухнята се носи упоителна миризма на гьозлеми. Чай с гьозлеми и други работи, обилна, както винаги, закуска, която аз смятам да поразтъпча преди тръгване. Оставям Йо да се суети около огромния си куфар и поемам към върха на скалите. Оттам вчера снимахме балоните. Ставането тогава беше изпитание – в 05.30, преди изгрева, за да се хване слънцето. Горе изобщо не бяхме първите, отдавна бяха заели позиции истинските фотографи с триножниците, с големите обективи. Първите балони вече се рееха, а точно над главата ни запалиха поредния и успях да снимам и пламъка, и излитането, в едър план. Иначе трябва да си вътре, в кошницата, за да снимаш толкова отблизо. Извънземно е, а и самият пейзаж е извънземен. Има някакво съзерцателно спокойствие в техния летеж (чувала съм и съм чела, че пребиваването в тях повече от час обаче съвсем не е толкова съзерцателно безметежно – особено кацането, а за цената от 120 евро за билет не ми се обсъжда.) Е, добре де, балони, красива атракция. И въпреки че тази атракция датира относително отскоро – от средата на 90-те години – вече отдавна се е възприела като чисто Кападокийска. Нашият домакин Исмаил също работи основно това. Като го попитахме къде отива, той каза: „В Юргюп, работя на балоните“. С гордост. С достойнство. Шереф, нали така беше. И тостът за здраве, но и философията на живота са просмукани от шереф. Започвам да ги разбирам, турците. И домашните им наредби, та било с всичката им претрупаност, но и удобство. И прагматизма на стопанското им устройство (на всяка къща има закачен по един слънчев панел.) И бавното им напредване във времето при всякакви обстоятелства, в пълно самообладание. Дори овцете и козите спокойно пасяха в дъжда, дори невероятно пухкавите снежнобели кокошки – явно тези са, които снасят онези гигантски яйца с портокалово-оранжев жълтък – кълват спокойно под дъжда. И гордостта, с която хората мислят и говорят за историята си така, както говорят и за всекидневието си: „Правя чомлеци, имам 20 художнички в цеха“; „Тази къща с баща ми и тези две ръце съм направил, сам самичък всичко – планове, материали…“, „тези килими са ги изтъкали тези четири жени, които виждате тук, а нишките са от истинска коприна – и нея изпридаме тук, ето ги бубените пашкули, така става коприната…“; „Сега кандидатствам за университета, стискай палци, ходжам, да ме приемат в Анкара, ама повече искам даже Истанбул, че да гледам морето“, „Корай ни е отличник – първи по успех е в класа“, „Учим българска филология защото ни е интересно, харесва ни езика ви, ама е доста труден“ и т.н. Започвам да проумявам една реплика от романа „Музей на невинността“ на Орхан Памук. Проумявам я едва сега, защото тя е толкова банална и очевидна, че не е необходимо дори да се изрича. А Памук слага като поанта на своя роман, героят му – като венец на собствения си живот. Сега си давам сметка, че тя е всъщност е откритието ми за образа на турците: „Най-важното нещо на този свят, Орхан бей, е човек да бъде щастлив.“ Това казва героят Кемал, малко преди да почине, останал сам и непостигнал живота си с любимата си Фюсюн. Тя си остава до края фикция и блян за него. Но е превърнал целия си живот в почитание към Фюсюн, в музей на миналото си щастие и това самò по себе си го прави щастлив. Щастието осмисля битието. Щастието турците дължат на подредения си, осмислен от дребните радости живот – дребни, а всъщност обемащи времето, което живеем, те са в състояние да осмислят екзистенцията. (Анатомия на времето, темата на Йо се оказа невероятно провиденческа!) Това е работата, гордостта от труда, от попрището жизнено. Това са пълнотата и радостта, които дават семейството, общуването между поколенията, децата, брака. Радост от самия живот. Направи ми впечатление, че най-голямата гордост на Фелиз беше не бюрото ѝ в катедрата в университета, не кариерата, която ѝ предстои или изборът на тема за дисертация, а сватбената ѝ снимка. Тя като красива булка, прекрасният ѝ съпруг, щастието им. Мутлулук. И дребните радости на всекидневието: дългите разходки в природата, по улиците и в магазините, сладкарниците и кафенетата, обилната вкусна храна, свободното време, просторните удобни жилища, природните красоти, които ги заобикалят. Безкрайните филми, музика и сериали, които обливат души и сърца с емоции на тъга и радост. Способността да изпитваш емоции сама по себе си е щастие. Там, във филмите и сериалите, може да се наплачеш на воля – пълен релакс, тотална групова и масова психотерапия. Между тези емоции пък може да разпуснеш с нещо сладичко или наргиле.

 

IMGP7142

 

В груповата психоза на щастието за миг се гмурнахме и ние. И станахме част от пъстротата на белия свят. Нали си спомняте от физиката – целият спектър на дъгата при съответната динамика и интензитет в крайна сметка започва да свети с … бяла светлина. Една последна мазка с четката към нашата Кападокийска палитра: стоим на автогарата и изчакваме автобуса си за Анкара. Гигантско бяло куче се сгушва до мен на пейката, гледам го с недоверие, но то мен – с безкрайна любов. Разтварям роман, Йори също отваря един литературен алманах. Четем. По някое време усещам, че още някой чете моята книга, надничайки през рамото ми. Вдигам поглед и очите ми срещат две изкрящи черни цепки, поставени върху пергаментово сбръчкано, опалено от слънцето лице. Остър черен перчем се спуща на челото. Широка усмивка: „Яяя, какво четете? Аз тези букви ги познавам. Това са руските букви. Учил съм ги някога, дори и аз мога…“ – и засричва – „А-уу-топ-сия-на… Зла-то-струй… Уот из диз? Не разбирам много, но чета.“ И продължава – аз съм от уйгурите, роден съм в някогашния Съветски съюз, в училище учехме руски, помня Пушкин, Толстой. После заживяхме със семейството ми в Китай. После дойдох тук. Сега съм тук в командировка, но дойдох за няколко дена, за да видя Кападокия. Вие рускини ли сте? Не? Българки!!! Та ние сме роднини! Ама не са ли руски тези букви? Ето как човек може да срещне миналото си на най-неочаквано място.

Напускаме нашия Ноев кораб (тук срещнахме всякакви човешки етно-, културни, био- и други видове) и поемаме обратния път към дома. Четири дни в Гьореме проживяхме без медии – в стаята ни нямаше телевизор, а и никой не гледаше телевизия, без радио, вестници не видяхме къде въобще продават, без интернет (токът спря веднъж, интернетът дойте също веднъж в хотела ни, а обяснението бе в „метеорологичните условия“). И може би тоталните, втрещяващи контрасти са част от груповата психотерапия, която толерантно подканя – гледайте телевизия, там има за всекиго по нещо. Рекламата на молитвени килимчета и уоки-токи с молитви на арабски следва след дръзка, разголена еротична реклама и подходящия към нея видеоклип. Двама в леглото – тя и той. След това сам в леглото, грижливо епилиран, метро-, транс- или хомосексуален красавец-певец. Следва целувка между мъже. СТрастна целувка между красавец и красавица. Татуировки и пиърсинг, голи пъпове и… бурки. В университета – в левия двор гърми рок, в десния – а ла турка. За всекиго по нещо има и в масовата, и в социалната, и в битовата култура. Полумесец и звезда, поставени редом до сърпа и чука, звездата на Израел, звездите от Европейското (или Американското) знаме… Влизайки в различни социални роли „персоната ти“ (т.е. индивидуалната ти маска) се сменя, наложена върху много и различни лица: професионални, семейно-съпружески, родителски, политически, хедонични, приятелски. Психотерапия вероятно е и скриването на жената под була и наметала. В това общество, което издига жената в култ, няма по-свято от майката, недопустимо е колега да се сдърпа с колежка и да ѝ държи тон – това го стигматизира като „грубиянин“ веднъж завинаги и е компрометиран. Същевременно обаче цифрата на броя изнасилвания ежегодно надминава и най-богатата фантазия, нивата на жертвите от престъпленията, наречени кръвно отмъщение също.

Завръщаме се в Анкара в ранния следобед и отново поемаме с Хюс по центъра на града. Уморени сме, но… неуморими. Наивно (все още) си въобразяваме, че утре, в деветия ден само ще летим и там, във въздуха, ще си почиваме… Минаваме отново през сърцето Къзълай, през Гювен Парк с паметника на свободата и водоскоците. Попадаме в пъстрия водовъртеж на митинг на комунистите, които раздават листовки (позиви), оживено убеждават минувачите защо трябва да гласуват за техния кандидат и гърмят революционни турски песни (съвсем в тоналността на Интернационалът, Катюша и Вставай, страта огромная…). И… отново много рок! Тук рокът е музиката на протеста, левите – са млади, интелигентни, нахъсени, симпатични, добре облечени, будни, образовани и прогресивни. Отново ми става видимо и безпощадно ясно – не, не е като у нас… В ушите ни гърмят лозунги, пред очите ни се развяват рекламни политически слогани: Да на Джумхуриета, не на мракобесието! Ключова е ролята на жените в класовата борба! Ще постигнем социалното равенство – да на комунизма, да на прогреса! Занули! (Свали от власт АКП и Ердоган. – един сюжет с дълга медийна предистория за чудовищни финансови злоупотреби, клиентелизъм и лицемерие.) Ето и някои от противниковия лагер: АК Партиси е прогресът! Въздушните пътища станаха народни! Вече не плащам такса за университета! Другите говорят – АКП действа! Аз избрах консервативната десница – партията на ценностите!

Поемаме към Чанкая – легендарния дипломатически квартал, в който някога е живял самият Ататюрк. „Къде искате да ви заведа“ – пита ни нашия Вергилий. Не знаем, но на толкова много места още… „Волиш ти него, та него/ но своя воля ти нямаш/ на живота ти аз съм господар“ – театрално рецитира „Изворът на Белоногата“ той (ех, тази литература!) и ни повежда към… нашето желание, парка в лебедите. Кратък отдих, пием традиционната анкарска боза, сервирана с купичка печена леблебия. Бозата е кисело-тръпчива и гъста, не е яркожълта като одринската, напомняща на крем карамел. А леблебията трябва да се накисне в чашата, аз я изпивам преди да науча това. Хюс се смее, не се пие така! И е малко тъжен – „утре вече няма да ви има…“ Говорим за литература, за последните си довършени книги, за новите, едва започнати. Вървим по улиците и снимаме – слънцето е на залез, като по поръчка. Не, като в роман на Решат Нури („На залез слънце“). Едната сграда е в стомана и синьо огледално стъкло, до нея е бяло здание, после зелено дърво. Бялата сграда излиза на обектива златна. Прелест. Започва да става все по-луксозно – бутици, ресторанти, магазини. Устремно се свечерява, светлините светват, вървим обаче неотменно по Туналъ стрийт (джадеси, но така ми дойде, стрийт, защото все повече ми напомня всичко това улиците на Белгрейвия в Лондон). До Куулу парк и езерото с лебедите – бели и черни – вече сме по тъмно. Днес е девети май, денят на Европа. Единствено тук този празник е ознаменуван. Буквално, със знамена. Наоколо е пълно с млади хора, с възрастни, излезли на разходка хора, с всякакви хора. Минаваме през заведение направо на улицата, където дори се вдигат халби бира. Край нас профучава мотор с млад моторист и мотористка по къси бели панталонки. „Чок гюзееееель“ – вика щастлива тя. Това е съвсем другата Турция, „моята Анкара е тук“, възторгва се Йо. На Чанкая трябваше да отделим повече време. Но кога и как? Следващият път. Купуваме в крачка подаръци и почерпки – каймачен локум, локум с нар, шоколадено пишмание, кафе с кардамон. Баклавите решаваме, че ще ги напазаруваме на летището, имаме престой утре от близо два часа на „Ататюрк“! Що е време, пред нас е! Разделяме се с Хюс, ще се видим скоро, може би още на есен, за поредния Еразъм, но вече у дома. „Очакваме те и предложението продължава да виси пред теб със страшна сила“ – шегувам се сериозно и литературно не съвсем уместно пък аз. Прибираме се в хотела по тъмно.

Ден девети. Отлитаме. Денят ни започва повече от прекрасно – с Идил. Момичето с име на река (Идиль на тур. озн. Волга река), с огромни черни очи и гъсти дълги коси, почти глава по-висока от мен (а аз съм 1,70) ни натоварва с куфарите на колата си и стигаме до огромната автогара, откъдето потеглихме за Кападокия. Изпраща ни на автобуса за летището, Автобус Анкара Белидиеси, спирка ащи (последна), летище Есенбоа. Какво означава Есенбоа (чета го Есенбоджа, но е неправилно) – питам Йо. Не знам, есен е вятър, боа е бик, но вятърния бик? Няма смисъл? Може би е някакво име? (Боец от армията на Тимор, спомня си Йо, казах ви, че е факир в тази източна история, бие се при Анкара през 1402 година!) Ами че това е твоят Зевс, който те преследва – упорствам аз и се смея… А ти си жертва на своето целомъдрие, успя да се изплъзнеш и на музейния гигант, и на пастора, смея се аз безотговорно. И понятие си нямаме още какъв номер ще ни спретне Вятърничавият бик. (Нека се казва така това летище, моля ви!) Ето какъв. Самолетът ни излита с 35 минути закъснение. Лекомислено се успокояваме, че ще навакса разликата и ще успеем да хванем връзката от Истанбул за Варна. Кацаме, слънчево е, но не слизаме от самолета още 20 минути. Вратите са затворени и въпреки негодуванията си – Айм лузинг май кънекшъъън… – никой не слиза по стълбицата. Все пак тръгваме като отприщен поток, всеки бъзрза за някъде, обещават да ни съдействат за осъществяването на кънекшъните. Вятър. Без мъгла. Хукваме като луди и… се нареждаме на две дълги опашки. Първа паспортна проверка, втора паспортна проверка. Губим още време. На втората опашка завързваме разговор с красива пълна туркиня над средна възраст, която приветливо ни се усмихва. „За къде сте, къзъм?“ „За Варна и вече сме закъснели, а Тюркиш еърлайнс никак не обичат да презаверяват билети.“ „Ами, да, смениха им ръководството и проблемите започнаха. Тук сменят всичко, нали знаете“ – и съзаклятнически ни смига. Знаем, политикъл коректнес се нарича. „Ама вие не се притеснявайте, летецът за Варна ми е аркадаш, ало, ало Осман бей, гюнайдън, чок севим, чок севим, а, евет, евет, тук едни прекрасни дами ще летят с теб, а закъсняват, ще ги изчакаш ли?“ „Аха, добре, ще бързат – евет каза, спокойно!“ – махва безгрижно с ръка, работата уредена, човекът ще чака (като нищо може да ни метне на крилото на самолета, като във филм с Харисън Форд), заливаме се от смях, ситуацията е нервно-напрегната, абсурдна и … хедонистично безотговорна. Последното действие на нашия пътуващ театър Карагьоз свършва. Поне така си мислим.

Минахме. И хукнахме. През глава, все едно ни гонят онези стършели от мита за Йо. Бягаме двете с Йо. И трябва да пробягаме 22 гейта на летище Ататюрк, само този, който някога е кацал там може да ме разбере. Бягам и държа над главата си червените паспорти, Йо е несъвсем плътно зад мен. Блъскам се в хора и предмети, срещу нас и зад нас превозват закъснели пътници с малки колички, нещо като влакчета, като електрокари. Ние бягаме… Нас главите ни проблясват електронни табла: „Варна, последно повикване 222 капъ“. Тичаме към пустата капия, следвайки стрелките – ту вдясно, ту вляво. Като в една електронна игра от моето късно детство – „Супер Марио преследва огнедишащата ламя…“. Стоп, стигнахме, успяхме! Нареждаме се за бордни карти отново на неправилната опашка. Нисък мъжки глас просъсква зад гърба ни на български – „съседното гише е за Варна, не виждате ли“. Не, вече нищо не виждаме. Но благодарим в духа на добрия тон.

Зачервени, запъхтяни влизаме в нашия самолет. Успяхме! Отправяме се към местата си с култовата цифра 13 – А и В. На място С седи … самият Кевин Костнър. Не, мога да се закълна, че е той. Или със сигурност неговия двойник! Изправя се, разтваря ръце и широко се усмихва „Джанъъм, чок севим, чок севим…“ и Йо се хвърля на врата му! Аз онемявам! Йо, жертва на своята нравственост, преодоля всички Зевсове и най-сетне е в капана на желанието. „Кой е този хубав мъж, бе Йо“ – шептя аз, когато страстите се поуспокояват и вече сме вързани по седалките. (Добре че ни вързаха, иначе тези двамата щяха да продължат да се целуват!) „Един колега и стар приятел, е, имаше и нещо романтично, някога“ – подсмихва се палаво тя. „Не съм го виждала от двайсет години, а сега съдбата ни среща точно в този момент, през две милионни столици, кажи сега има ли случайности на този свят? Аллах наистина си прави шеги с мен! Първо фотоапаратът ми колко чудодейно се намери в Юргюп, сега Юмер!“ Ех, всяко нещо все някога си намира мястото. И майстора. Колегата е светило по османска история, здрависваме се, разменяме координати. Кевин Костнър се оказа всъщност Индиана Джоунс – вчера кацнал от Еквадор, преспал в Анкара и ето го в друг самолет. „Днес сутринта от Анкара излетяхме, даже закъснение имаше“ – разказва той… Стига бе, пътували сме в един и същи самолет, Йо, попитай го откъде е минал в летището, ама че спринтьор, та той беше отдавна преди нас в самолета. „Ами в автобусите щяха да ни ориентират за връзката, ама аз зная кой е прекият път…“. Гледай ти, а ние бягаме като луди… митични героини. „А накъде си тръгнал“ – продължава да любопитства Йо. „Аа, по работа, естествено, на историческа конференция в Кюстенджа.“ Моля? Кюстенджа е турското име на Констанца, Йо, скъпа, ние в какъв самолет се качихме, боже, нали сме с бордни карти, и през колко капии преминахме, да питаме стюардите?! Ама той, самолетът първо спирал в Кюстенджа, а накрая, последна спирка е Варна. Сигурни ли сте? Евет.

Полетът закъснява с още 20 минути – нямаме път да се включим в пистата за излитане. Самолети, самолети… Разминават се и изпреварват един друг – все едно сме на автогара. Толкова естествено нещо е да се лети. В Истанбул. Издигаме се, помахвам за сбогом, морето искри под нас. Извиваме рязко и летим нас морето. Кара Дениз искри. Със сигурност виждам под нас красиво извитите лагуни на прочутите плажове Кильос и Шиле, описани в романите на Памук. Толкова съм чела за тях, толкова ги търсихме през 2010 година, когато бродихме из Истанбул по нашия проект „Литературен пътеводител“, стигнахме обаче само до Белград орманъ. Те са наистина много далеч. Трябвало да ги видя от самолета.

Летим към дома. Добре, ама започва ужасна турбуленция, съпроводена от равномерно силно тракане, като че по корпуса на самолета. Заболяват ме внезапно уши и гърло както никога друг път. Тракането се усилва и чувам само него, Йо ми говори нещо, но виждам само мърдане на устни. Пред мен жена се превива на седалката от болка в главата. Нещо става. По едно време дори Йо се разтревожва: „ужасно ме болят ушите, какво става“. Не те чувам въобще, но някога, (когато можех) съм чувала, че така му става на човек, когато има проблем с херметизацията на самолетния салон. „Чуваш ли тракането“ – ужасена е Йо. „Да – опитвам се да се шегувам – нали си спомняш вчерашната телевизионна новина? Самолет на Тюркиш еърлайнс аварира, поради сблъсък с ято птици, които влезли в турбината. Няма жертви, двайсет от пътниците са леко или по-сериозно наранени… Йо, това са нашите птици, кълват с клюновете си самолетчето ни… Или пък птицата е само една? Онази митична птица с хищния клюн от езерото Ван…“ (Това го бях чела някъде в романите на Ливанели. „Щастие“? И филм имаше такъв. Мутлук.) Сбогом, живот. Прощавай, мутлук. Започваме да се снишаваме и пред очите ми се открива една от най-красивите гледки, които някога съм виждала отвисоко: Констанца, лагуната, морския бряг, розови, зелени и жълти, разкроени като пачуърк земи, опасват града отвсякъде. Тук е много, много слънчево. Кацаме, пътниците слизат, сбогуваме се с нашия професор. След още двайсет минути самолетът ни прави „кръгом“ и отново полита. Болката в ушите изчезва. Тракането също. След 15 минути сме във Варна.

Кацаме. И тук започва моят абсурден епилог, защото нещата се подреждат а ла Джером Джером. Куфарите ни изчезват, да, тази история вече сте я чели у Елиф Батюман, в есето ѝ за конференцията за Толстой в Ясна Поляна, където се събрали русисти от цял свят, а тя, без дрехи и четка за зъби, изкарала всички дни по спортен екип, с шампоан на заем… Е, не е чак толкова драматично при нас, по-страшно е куфарът ти да изчезне на отиване. А ние вече сме си у дома, а тук и вратите имат уши –исках да кажа, че и стените помагат. Добре, че не ни остана време (какво време, то дъх не ни остана) да накупим баклави в Чанкая. Защото вече отдавна щяха да са напоили всичко в куфарите. Обаче не ни остана да ги купим от летище Ататюрк. Какво, сега с празни ръце ли се прибираме? А куфарите? Опишете ги. Това е нещо обичайно за Истанбулски полет. Може и да пристигнат, може и да не пристигнат. Може да ги познаят по описание, какво има вътре? Ето, пишете декларации. Отварям ужасена дамската си чанта. Вътре са документите от Еразъм, билети, паспорти, фотоапарат и смартфон. Останалото е в главата ми. Съзнавам, че почти целият ми пролетен гардероб и бельо е в този куфар (имам малко дрехи, напоследък нещо не обичам да си купувам дрехи, а това е грешка). Винаги съм подценявала ръчния багаж по самолет. Грешка. О, още нещичко, спасено в чантата ми – романът на Виктор Пасков „Аутопсия на една любов“, взет и така и непрепрочетен в Турция. С автограф „На Евдокия от Виктор с огромна симпатия“. Достатъчно. Останалото е изгубено, не, то е нишан (знак), че ще се завърнем отново някога в Анкара.

И така, следва равносметката. Аутопсията на моята любов към Турция показва следното:

1) над хиляда прелестни фотокадри; 2) няколко незабравими приятелства, сред което най-важното – Хюс!; 3)почти двудневно главоболие след страшния полет; 4) багаж, който се завръща на петия ден след мен, изведнъж се обличаш в дрехи, пристигнали по своя воля у дома, преставаш да вярваш в тленното, купуваш си веднага най-необходимото, боже мой, та утре съм на лекции; 5) с багажа пристигат три вкочанени анкарски симида във вид на артефакти, пишмание на сол, локумите са цели; 6) една изгубена стихосбирка (поезията на Хюс, заедно с моята презентация и няколко феминистки вестника изчезват от хотела – ама че предмети за изчезване, какво имаше в торбичката, ханъм, ами моля ви се, кой ще пази стари вестници?!); 7) дребни сувенири, керамика и гривнички, за всички от сърце; 8) две мои неизпълнени анадолски мечти (да гледам дервишки танц на живо и да си купя ангорска котка); 9) планове за нови пътешествия из Анадола (да се готви Коня, Памуккале, Ефес и Троя).

И един прекалено дълъг пътепис. Но преди да го започнете – нека ви пригадая на турско кафе. С кардамон е.

Изказвам сърдечна благодарност за съветите и редакторската намеса в този пътепис на проф. Хюсеин Мевсим и доц. Йорданка Бибина.

Анкара-Юргюп-Гьореме-Анкара-Варна-Шумен-Варна

24 май, 2015

 

{imageshow sl=26 sc=5 /}

Евдокия Борисова е родена през 1968 г. Завършила е Българска филология в Шуменския университет. Доцент по журналистика в Шуменския университет. Чете лекции по медийни жанрове, новинарство, публицистика, специализирани печатни медии, нова българска литература. Доктор по теория и история на литературата. Автор на книгите „Жанр и норма в българската драма от началото на ХХ век“ (2001), „Жанрове в медиите“ (2007), „Паралитературата. Текстология, социология, медиатори“ (в съавторство с П. Шуликов и Я. Милчаков, 2009), „На ръба на Изтока и Запада. Романите на Орхан Памук“ (2011), „Мелодрамата в телевизионния сериал“ (2014).

Pin It

Прочетете още...