Pin It

 

2021 07 Novels

 

Дългият и краткият път на романите

Обичаме да се преструваме, че изкуството си е изкуство. Че авторът пише това, което е вдъхновен да напише, без да се интересува от нищо друго освен от гласа на музата. Това е полезна измислица. Добре е писателите да се съсредоточат най-вече върху изкуството и да се притесняват за деловата страна по-късно. Но това е измислица. Писателите са наясно с изискванията на пазара, с това какви романи предизвикват интерес и към какви теми се стремят журитата на наградите. Дори писателите с високи художествени стремежи са – съзнателно или не – изкривени от този натиск. Особено тези от нас, които се надяват да се издържат от писането си.

В неотдавнашната си статия за пазарите на литературна фантастика споменах, че през първата половина на XX в. разказът е бил икономически доминиращият вид художествена литература. Писатели като Ф. Скот Фицджералд оплакват факта, че е трябвало да пишат кратки разкази, за да субсидират писането на романи. Но през 2021 г. – а всъщност през последните 50 или повече години – динамиката е обратна. Днес писателите на разкази често (макар и предимно насаме) роптаят за това, че трябва да пишат романи, ако искат да имат някакъв шанс да печелят пари или дори само да получат агент.

Това ме накара да се замисля за една от онези рядко изказвани, но интересни за мен теми: какво определя дължината на романите?

Романът е изключително гъвкава форма. Той може да излезе в безброй форми, да включва безкрайно съдържание и да завърши с почти всякаква дължина. Нека определим долната граница на романа като 40 000 думи. Дълги романи като „Безкрайна шега“ [от Дейвид Фостър Уолас] и „Сблъсък“ [от Стивън Кинг] са над 10 пъти по-големи, а това дори не включва поредици или произведения от типа на „В търсене на изгубеното време“, които се публикуват в десетки и повече томове. Тогава защо повечето романи се публикуват в сравнително тесния диапазон от 60 до 120 хиляди думи?

Или, казано по друг начин: защо никой не публикува новели в Америка? Новелите като форма процъфтяват в много части на света. Те са много популярни в Латинска Америка и Корея, и едва ли са рядкост в Европа. И все пак в Америка е почти невъзможно да се намери книга, обозначена като „новела“, извън преводите на малки издателства или класическите печатни издания.


Small Ad GF 1

Исторически колебания при романите

Дължината на книгите е едно от онези неща, които варират от жанр до жанр, както и от епоха до епоха. Да вземем за пример високото фентъзи – жанр, известен с огромните си томове още от времето на Толкин. С течение на десетилетията дори тези томове стават все по-дълги. Последният отделен том от поредицата „Песен за огън и лед“ на Джордж Р. Р. Мартин има почти същия обем думи (422 хиляди) като трите тома на „Властелинът на пръстените“ взети заедно (480 хиляди)! Подобно раздуване се наблюдава и в детското фентъзи. Всички книги за Нарния са с дължина от 39 до 64 хиляди думи, от новела до кратък роман. Сравнете това с томовете на „Тъмните му материи“ (109-168 хиляди на том) и „Хари Потър“ (74-257 хиляди).

Като цяло популярната жанрова литература – трилъри, мистерии и т.н. – както и комерсиалната литература в наши дни имат тенденция да са по-дълги от т.нар. литературна фикция [белетристика], въпреки че всички жанрове на романа стават по-раздути през втората половина на XX век. От друга страна, романите отпреди 20-ти век често са били доста дълги. Романите на Чарлз Дикенс като „Големите надежди“ (183 хиляди) и „Мрачната къща“ (360 хиляди) или „Разум и чувства“ на Джейн Остин (126 хиляди), „Джейн Еър“ на Шарлот Бронте (183 хиляди) и други от тази епоха често са били обемни дори по днешните стандарти.

И така, какво обяснява тези колебания в обема на романите? Един очевиден фактор за дължината на английските романи от XIX в. е, че те обикновено са били публикувани серийно в списания или като поредица от памфлети. Колкото повече пишеш, толкова повече ти плащат. Доста просто. Икономическият натиск е бил да се пишат дълги произведения. Сериализацията, разбира се, променя и съдържанието на романа, а не само дължината, тъй като в края на всяка част трябва да има напрежения и кукички, които да накарат читателя да се върне. При капитализма изкуството никога не е свободно от икономиката.

Когато стигаме до началото на XX в. в Америка, икономиката на издателската дейност се измества към вестникарския щанд. В будките за вестници пространството е от значение. Нито самите списания, нито съдържанието в тях могат да заемат твърде много ценна площ. Преобладават списанията от типа „pulp“, а кратките разкази стават най-разумният начин за изкарване на прехраната. Когато става въпрос за романи, публикувани от издателства, писателите от XX век получават заплащане на книга, а не на дума. Издателските къщи пускат на пазара една цялост, а не серийни части. Авансът за роман от 170 хиляди не е непременно по-голям от аванса, предлаган за роман от 70 хиляди Има много по-малък икономически стимул да се пишат дълги викториански томове. Всъщност има много по-голям финансов смисъл да разделите роман от 170 хиляди на три кратки части и да го наречете поредица, особено ако пишете за надеждна читателска база. И така, от този момент нататък виждате, че поредиците от романи наистина започват да доминират в научната фантастика, криминалната литература и други жанрове – макар и не съвсем литературни – тенденция, която е доста актуална и днес.

Ако краят на XIX в. е предлагал икономически стимули за дълги романи, а началото на XX в. е създало други стимули за по-кратки произведения, какво обяснява раздуването през втората половина на XX в.?

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Един от виновниците, които съм чувал да се посочват, са веригите за хранителни стоки.

Американците купуват в големи количества

Американците очакват да получат повече за парите си. И все пак цената на романите не е свързана с дължината им. Търговските книги на хартия са по около 16 долара за брой, независимо дали става въпрос за 100-странична новела или за 400-страничен том. Дори сред читателите на високохудожествена литература съм чувал хора да казват, че предпочитат да получат за същите пари дълга, отколкото кратка книга. Защо да плащате същата цена за 2 часа забавление, когато можете да получите 10 часа?

Преди години прочетох статия на автора на НФ Чарлс Строс за това как специално магазините за хранителни стоки стимулират това раздуване на романите:

Един от разказите, които съм чувал (от редактор, който е работил през този период), е, че това са били разпространителите. Масовият пазар на книги на хартия преди 1991 г. е бил доминиран от търговци на едро, които са снабдявали магазините за продажба на дребно – не книжарниците, а местните супермаркети със стелажи за книги. Търговците на едро познават отблизо своите пазари и подбират заглавията от масовия пазар за супермаркетите въз основа на клиентелата си – SF/F е популярна в техническите средни училища, например. Когато инфлацията през 70-те и 80-те години принуди издателите да повишат цените, дистрибуторите отвърнаха на удара и настояха, че ако продуктът струва повече, той трябва да бъде по-голям – не по-висок или по-широк, иначе няма да се побере в стелажите, а по-дебел. (В края на краищата те се занимават предимно с търговия на хранителни стоки, а не на книги. Искате ли да платите повече за тази маруля? По-добре да е по-голяма!)

Това обяснение ми се струва правдоподобно, макар и да е потискащо да си представим, че нещо толкова произволно като телените стелажи в бакалниците може да промени начина, по който се пишат романи. Както казва Строс, „от 60-те до 90-те години издателите несъзнателно обучават читателите да очакват по-дълги романи“ и дори книгите, за които е по-вероятно да спечелят „Пулицър“, отколкото да се окажат на стелаж в магазин за хранителни стоки, започват да стават по-дълги.

Самият аз се чудя доколко историите от бакалниците играят роля извън комерсиалната художествена литература. Дори читатели, които никога през живота си не са купували книга в магазин за хранителни стоки, започнаха да се стремят към по-дълги книги. Питам се дали американците просто не са научени да мислят по този начин във всичко, или поне са били научени да го правят през 1980-те и процъфтяващите 1990 години. Магазинът за хранителни стоки просто оголва всичко това.

Защо да не се плаща по-малко за по-кратки книги?

Човек може да си помисли, че – щом читателите ще очакват да получат повече за парите си – това би означавало, че издателите трябва да варират повече цените на книгите си. По този начин всеки роман би могъл да се продава еднакво добре. От време на време някое издателство издава поредица от много кратки книги или новели, но въпреки това цената им е почти същата като на нормално дългите книги. Като читател аз предпочитам кратките книги. Но въпреки че се опитвам активно да се противопоставям на идеята, че изкуството може да се купува на килограм, не мога да отрека, че се колебая дали да платя 13 долара за книга от 90 страници, когато мога да платя 16 долара за такава от 400 страници.

И все пак от гледна точка на издателя няма смисъл да се таксува много по-малко. Проблемът е, че действителната цена на хартията е незначителна. Цената на книгата има много малко общо с физическите материали, от които тя е направена. Това е нещо, което тълпата напълно игнорира. („Електронните книги трябва да са супер евтини, защото са безплатни за създаване!!!“.) Действителната цена на книгата се състои главно от: а) разпространение и б) надценка на дребно. Това е по-голямата част от цената на една книга. След това, разбира се, идват авторският дял, корицата, редакцията, оформлението и т.н., които струват точно толкова за книга от 100 страници, колкото и за том от 400 страници.

Натискът на престижа

Разбира се, парите не са единственият натиск върху авторите. Престижът може да има също толкова голямо значение. Романите се отразяват по-широко в медиите и за тях е много по-вероятно да получат награди (особено в областта на художествената литература). Дори ако пишете експериментална художествена литература, която никога няма да спечели много пари, има натиск за престиж да се пишат романи, а не по-кратки форми.

Съществува и усещането, че за епичните томове е по-вероятно да спечелят награди, отколкото за стегнатите, кратки романи. Никога не съм виждал данни за това, но то е нещо, за което писателите говорят и мислят. Усещането съществува. Сякаш литературните журита „купуват на едро“ точно толкова, колкото и читателите, смятайки, че колкото по-дълго е нещо, толкова повече трябва да има да каже. Когато мисля за носителите на награди, се сещам за огромни книги като „Светлината, която не виждаме“ или „Щиглецът“ – и никога за тънка малка новела. Когато един писател издаде обемиста книга при третия или четвъртия си опит, се създава усещането, че той или тя прави големия си замах към „Пулицър“.

Трябва да кажа, че много писатели също мислят, че по-дългите книги са по-важни. Не мога да преброя колко пъти съм виждал този цитат от „2666“ на Роберто Боланьо, цитиран в социалните мрежи:

Какъв тъжен парадокс, помисли си Амалфитано. Сега дори книжните аптекари се страхуват да поемат великите, несъвършени, мъчителни творби, книгите, които проправят път в неизвестното. Те избират съвършените упражнения на великите майстори. Или нещо, което е равносилно на същото: те искат да гледат спаринг на великите майстори, но не се интересуват от истинската битка, когато великите майстори се борят срещу онова нещо, онова нещо, което плаши всички нас, онова нещо, което ни сковава и ни подтиква да продължим напред, сред кръв, смъртоносни рани и воня.

(Иронията е, че кратките новели на Боланьо – особено „Далечна звезда“ и „През нощта в Чили“ – са най-добрите му произведения!)

Тъй като никога не съм виждал данни за продължителността на живота на носителите на награди, изгубих част от сутринта си, за да потърся данни за носителите на големи награди от последните десет години. Използвах броя на страниците вместо броя на думите, тъй като, ако трябва да бъда откровен, това е по-лесно да се провери онлайн.

 

2021 07 Novels 2

 

Три кратки бележки за тази таблица. През 2012 г. комисията на „Пулицър“ отказа да избере победител сред финалистите (справедливост за „Train Dreams“!). През 2019 г. „Букър“ беше присъдена съвместно на Бернардин Еваристо и Маргарет Атууд, така че усредних дължината на страниците им. През 2011 г. победител в „Небюла“ и „Хюго“ стана „Затъмнение“ / „Всичко е ясно“ от Кони Уилис – един роман, публикуван като две книги с по 491 и 656 страници поотделно. Тъй като двете бяха наградени като една книга, обединих броя на страниците.

Честно казано, очаквах броят на страниците да е малко по-раздут, отколкото е. Въпреки че средният брой (средната стойност) за всяка награда беше в зоната на томовете – около 400 страници за литературните награди и доста над 400 за наградите за НФ, с изключение на наградата „Небюла“, където книгите са средно по 321 страници.

Графиката добавя данни към анекдотичните доказателства, че книгите от НФ са по-дълги от тези от художествената литература. Въпреки че средната дължина не се различава толкова много, при наградите за литература има много по-голяма вариация на дължината, включително много по-кратки книги под 300 страници. Между наградите „Хюго“ и „Небюла“ само една книга – „Анихилация“ на Джеф Вандермиър – е под 300 страници в сравнение със седем от трите световни литературни награди. Средната стойност на романа за литературните награди е 336 страници спрямо 432 страници за наградите за НФ.

Електронните книги и бъдещето на романите

Ако романите са били дълги в края на XIX в., кратки в началото на XX в. и отново дълги в края на XX в… означава ли това, че ни предстои свиване?

Е, може би. Във всеки случай, по пътя към революцията на електронните книги се случи едно забавно нещо: книгите отново станаха по-къси. В повечето случаи революцията на електронните книги просто не се случи. Печатните книги все още доминират на пазара – факт, който напълно би шокирал много хора, които още през 2015 г. се бяха убедили, че печатните книги са на път да станат толкова рядко срещани, колкото VHS касетите или компактдисковете.

Но електронните книги все още са част от пазара, а за самопубликуващите се автори съществува цяла, почти отделна екосистема за електронни книги. Тъй като са цифрови файлове, при тях няма проблеми с подвързването, мястото на рафта или доставката, които да ограничават дължината. Човек може да си помисли, че електронните книги ще станат още по-дълги. Вместо това на пазара на електронни книги кратките книги започнаха да доминират до такава степен, че самопубликуващите се автори публикуват един среден по дължина роман като няколко „книги“ и го наричат „поредица“. Много от самопубликуваните „романи“ едва ли са по-дълги от кратък разказ. А след това, когато авторът премине към печатния пазар, той често публикува „поредицата“ като един роман. Например „Вълна“ [Wool] на Хю Хауи първоначално е продадена като няколко книги, преди да бъде обединена в един печатен роман.

Причината за това е, да, икономическа. Моделът, който изглежда работи най-добре за пазара на самопубликуващи се електронни книги, е да се осигури много евтин или безплатен първи достъп, след което, когато читателят е вече пристрастен, да се таксува отново и отново за останалата част от историята. По принцип пазарът на електронни книги се е върнал към викторианския модел на сериалите.

Бих се осмелил да предположа също, че американският манталитет на „купуване на едро“ избледнява, когато не можеш физически да видиш размера или нещо подобно. Един електронен четец ще отбележи с малки точки или линии колко дълги са различните файлове, но това няма същото въздействие като визуалното виждане на гигантска книга до малка.

Но може би и печатните книги стават все по-къси?

Тайните новели на американската художествена литература

Ако попаднете в американска книжарница и разгледате предните маси с нови книги, е малко вероятно да откриете дори и само една „новела“ от американски автор. Въпреки че в други страни новелите са толкова разпространени, че популярни писатели като Сезар Айра изглежда публикуват почти изключително в тази форма, думата плаши американските читатели. (Въпреки че си струва да се отбележи, че светът на НФ е по-възприемчив към новелите, отколкото към други жанрове.) Когато се публикуват новели от американски автори, те обикновено се добавят в края на сборник с разкази, като например CivilWarLand in Bad Decline на Джордж Сондърс или The Office of Historical Corrections на Даниел Евънс – за да изберем два отлични сборника с „разкази и една новела“.

И все пак това не е съвсем вярно. През последните години кратките новели стават все по-разпространени. Някои признати литературни книги са кратки – до 50 или 40 хиляди, или дори под 30 хиляди думи(!). Тези книги просто не се наричат новели, защото американският читател си бърчи носа при този термин.

Спомняте ли си, когато бяхте в гимназията и разтягахте полетата, разстоянието между редовете и шрифта, за да накарате тристраничната си работа да изглежда като петстранична? Е, американските издатели могат да направят подобен трик. Полетата, шрифтът и размерът на подредбата могат да бъдат манипулирани, за да изглежда една книга по-дълга или по-къса.

Ето един пример: „Трескав сън“ на Саманта Швеблин – една от най-любимите ми книги през последното десетилетие – е с обем под 28 хиляди думи. Солидна територия за новела, макар че на корицата е написано „роман“. Въпреки това оформлението и малкият формат са я разтеглили до 192 страници. За сравнение, „Великият Гетсби“ е 180 страници в изданието на Scribner и е 47 хиляди думи плюс увод. „Трескав сън“  (която отново е фантастична, моля, прочетете я!), разбира се, е преводна. Но виждам, че все повече книги на американски автори се публикуват в диапазона 25-45 хиляди думи.

Искам да бъда ясен и да кажа, че според мен това не е нещо лошо! Аз съм любител на кратките романи и новели, така че каквото и да ги изкара на пазара, е добре в моята книга.

Изкуството си остава изкуство

Намирам за очарователна винаги променливата история на тези форми, а за икономическия натиск си струва да се говори. Но, разбира се, изкуството има своя собствена сила. Книгите са склонни да завършват с дължината, която искат да имат. Като писатели можем да изберем да посветим времето си на проекти, които изглеждат по-вероятни за публикуване или носят приходи. Можем да работим по черновата на романа вместо по разказите си. Или, да речем, по книгата, която смятаме за претендент за награда, вместо по онази, която е твърде експериментална, за да бъде публикувана. Но отделното художествено произведение си има свои собствени желания и изисквания.

Като любител на кратките романи, винаги съм се стремял да пиша кратки романи от около 60 хиляди думи. Но и трите романа, които съм завършил – включително и предварително поръчания ми научнофантастичен роман „Търсачът на тела“ – се оказаха в диапазона 80-100 хиляди, въпреки всичките ми усилия. Надявам се, че някой ден ще успея да напиша тънка новела, която някой ще издаде като роман и ще обсипе с награди и пари. Амин.

 

Източник

 

Линкълн Мишел (род. 1982) е американски писател и издател. Той е автор на Upright Beasts (Coffee House Press 2015) и съредактор на Gigantic Worlds (Gigantic Books 2015).

Pin It

Прочетете още...