(интервю за старозагорския вестник „Новината“ по повод премиерата на Реквием за никого)
Димка Кабаиванова: Време е наистина да се припомни това „Никой не научава нищо от историята“ на джипси пънк групата „Гогол Бордело“. Книгата Ви „Реквием за никого“ е стръмен роман… Показва директно вината и виновниците за оварваряването на обществото на Балканите. Как се решихте „да посолите“ тази рана? Защо се сетихте да използвате като метафора за насилие хляба, който е символ на живота?
Златко Енев: Най-простият и най-директен отговор е, че не знам. Никога не съм имал усещането, че знам нещо повече за вината и виновниците от всеки друг човек – тук на Балканите или където и да е другаде. Всяко посочване встрани от самите нас е акт на лицемерие, струва ми се. Ако не във всички случаи, то при този – със сигурност. НИЕ бяхме тия, които мълчаха, НИЕ бяхме тия, които изкупуваха на безценица имуществото на заминаващите турци, НИЕ бяхме тия, които мълчаливо поддържаха „Възродителния процес“, ако и днес никой да не желае да го признае. Така че, ако в романа има някакво посочване, то не е към някакви „други“, измислени или не. Както се казва в един от любимите ми цитати: „Ние се срещнахме с враговете – и те бяха ние.“
Не съм се решавал на нищо. Нещата сами решаваха. Опитът да се забрави и погребе под някакъв чернобилски саркофаг най-новата ни история е най-очевидното обяснение за нещата, които се случват напоследък у нас. Просто вече има едно поколение, което очевидно не знае нищо за абсурдния ужас от времето на „Възродителния процес“ и „Голямата екскурзия“ – и което е убедено, че може да си играе с огъня, без да се притеснява от нищо. „Реквиемът“ е просто опит да се припомни на всички тия хора, че само преди двадесет години ние се намирахме на ръба на гражданска война също толкова сигурно, колкото това беше по същото време в Сърбия. На нас просто ни се размина – което не означава, че ще имаме късмет вечно.
Това с хляба е мътна история. Не мога да говоря за него, нямам обяснение. Изпитвам силно омерзение при споменаването на този грозен образ, ако и да знам, че е породен от собственото ми (под)съзнание. По-добре да не говорим за това.
Страхът от насилието ли превръща човека в насилник?
Да. Така мисля. Страхът – в най-различните му форми – вероятно е причинителят на повечето видове насилие, които сме способни да изобретяваме. Остава си въпросът как да се надвие страхът, но за това рецепти няма. Един го прави така, друг – другояче. Единствено сигурно нещо вероятно е, че алтернатива на говоренето, на откриването и отварянето на раните, няма. Премълчаването на проблемите и страховете, с надеждата, че те ще изчезнат „някак от само себе си“, ми се струва абсолютно анти-продуктивно; това е просто друга форма на страх, нищо повече. А, както всички знаем, страхът изяжда душата…
Имаме ли нужда ние, българите, от национална психотерапия? Кое би направило хората по-щедри и по-всеотдайни?
Няма нужда от някакви сложни, заплетени отговори. Всеки от нас знае какво е нужно, за да се изцери една болна душа – личната, а сигурно и колективната. Онова, което ни прави човешки същества – преди всичко друго – е грижата за другите. В момента, в който започнем да се грижим – реално да се грижим – за някой друг човек или група от хора, ние ставаме хора. Преди това сме само деца. Същото вероятно важи и за общностите. Докато си мислим, че можем да бъдем добре за сметка на някои други, ние на практика се лишаваме от шанс да излезем от едно много зло, много болезнено детство.
Стига ли ни куража да кажем: ние не сме европейци? Кои са според Вас истините, които отдалечават продължаващо бедната България от Европа?
Тази фраза е и вярна, и невярна. Ние сме – и едновременно с това не сме – европейци. Всичко си зависи от самите нас, от това какво вършим, как минаваме през живота и битието. Няма народ, закован в рамките на шаблона завинаги. Всички се развиват, с или против собствената си воля. Същото важи и за нас. Произнасянето на тази фраза не е нищо повече от предизвикателство, чието предназначение е да ни пробуди от самодоволния сън на близкото минало, когато всички вярвахме какво ли не… Днес вече място за самозалъгване няма. Ние можем да бъдем каквото поискаме – стига наистина да го поискаме… А това не е лесна работа, никак.
Истините? Знам ли… Отговорите са шаблонни – и може би затова им липсват решения. Всеки знае какво е необходимо. Шест милиона българи – минимум десет милиона решения… Самият аз мисля, че от Европа ни отдалечават преди всичко даденостите на историята, които не могат да се преодолеят бързо. Но това са плоски приказки, по-добре да си правя списанието…
Превръща ли се европейската мечта в кошмар за много хора?
Доколкото тя не се реализира със скоростта на собствените им нереалистични очаквания – да. А инак, защо? Страната се развива и се движи – или бива движена – напред, иска или не. Я гледайте каква великолепна криза заплашваме да оставим зад гърба си, без кой знае какви тежки увреждания, поне в сравнение със съседите ни. Да ви е известно нещо подобно в историята ни, стара или нова?
Идвате „тук и за малко“, или… Виждате ли алтернатива, която би Ви накарала да се върнете за постоянно в родината?
Не зная, не виждам смисъл да говоря празни приказки. Родината е там, където съм аз. Нося я със себе си, като пословичния охлюв – черупката си. България така или иначе вече отдавна е за мен един непрестанен разговор, за чието водене не се нуждая от нищо повече освен един компютър и връзка с Интернет. Останалото – физическото прибиране вкъщи – е един вид зареждане на батериите. Правя го редовно, без него не може, но когато ги заредя – което обикновено става в течение на няколко седмици – не виждам смисъл да държа кабела включен.
Живеете в Берлин… Стана ли немската столица Вашият град? За какво най-често си говорят двама българи, които са се срещнали там?
Не, в никакъв случай. Впрочем, не съм съвсем сигурен. Не съм го напускал за дълго вече от 20 години насам, просто не мога да кажа. Надявам се някой ден да намеря отговор и на тоя въпрос. Хубав, светъл, добронамерен град, без съмнение, Но вече отдавна горя от желание да го сменям от време на време с други, по-различни градове. Да видим какво ще покаже бъдещето.
О, говорим за каквото ни падне. За България, но не само. Живот е, можеш ли да го опишеш с няколко думи?
Внезапен финал на „Реквием за никого“, неизяснени съдби на героите… Да очакваме ли продължение на романа?
Да. „Реквиемът“ е първа част от трилогия, която ще пиша в течение на годините. Стискайте ми палци! Ще имам нужда от това, струва ми се.