Пьотр Семьонович цял живот носеше фалшива брада.
Разбира се, никой няма да тръгне просто така да носи фалшива брада, защото тя сърби, боде, разлепя се и изобщо причинява много неприятности. Ето защо хората носят фалшиви бради само по някакви важни поводи. Да речем, трябва да заколите някого. Изглежда, че тук фалшивата брада си идва точно на мястото – залепяте, заколвате когото трябва и захвърляте брадата на боклука, по-далеч от греха. Но милицията и тя не е вчерашна: тя може да ви залепи първата попаднала брада и да ви покаже на старицата, която търсела празна бутилчица точно у онзи, когото сте заклали. А ако ви залепят правилната брада, то даже и трезв човек веднага ще ви разпознае като Карл Маркс, какво ли да говорим за пияната още от сутринта старица. И така сте готов, даже и ако този път не сте клали. По-внимателно трябва значи там, с брадите.
А Пьотр Семьонович измисли много хитро нещо: той си залепяше брадата само когато се държеше прилично – ходеше на работа, поздравяваше съседите, изнасяше боклука или гласуваше за някой депутат. А след това свие зад ъгъла, отлепи брадата – и чиста гадина: всички ще ограби, а когото не ограби, вземе, та му плюе в мутрата. Е, трябва да се признае, че убиваше рядко. Значи, ако някой му е съвсем неприятен, него ще го заколи, разбира се, но без каквото и да е удоволствие. А виж, да граби – от това и за ушите не можеш да го издърпаш. От нищо не се свенеше: ясли, социална служба, дружество на слепите, съюз на писателите – за него свят ден нямаше. Ще отиде и ще ги ограби до шушка.
Милицията започне да разпитва свидетелите: кой е крадецът? Как изглеждаше? Брада? Мустаци? Татуировки? Не бе, отговарят свидетелите, незабележим един такъв, чисто избръснат. Даже и прилично картинно описание не можеш да му направиш. Веднъж дойде милицията при него в къщи, а той отваря вратата, от брадата му дими цигарка. С какво мога да ви помогна? – пита. Е, не може да му порасне на човека за един ден такова брадище. Попитаха съседката тихичко, а тя – ама вие какво, вика, вчера ме поздрави, а брада носи от край време, а и пенсията ми задържат вече втори месец, вие там изяснете нещата, значи.
И така милицията си отиде без нищо.
А Пьотр Семьонович от такава безнаказаност съвсем се разпаса. Особено му харесваше да ограбва самотни жени. Разбере, значи, че някоя жена има трета братовчедка Ирина Михайловна, в Стерлитамак – и дойде на гости, все едно че от тая Ирина Михайловна пратен, да донесе бурканче сладко от френско грозде. И културен, вежлив, избръснат и на одеколон мирише. При това отрано нарочно ще си откъсне копче от ризата и ще го сложи в джоба. Жената, като види скъсаното копче, цялата се разтрепери от радост – не е женен значи. Налее му чашка, нареже кисело зеле – сама го направила, а няма кой да го яде.
А той, мерзавецът, не започва да граби веднага. Отначало поживее малко тук, подари някакъв парфюм, поправи електрическия ключ, донесе цветя. На жената и без това вече устата й до ушите, а тук той значи: а какво ще кажете, предлага, дали да не налепим нови тапети, аз съм голям майстор в тая работа. И наистина, появи се на другата сутрин с десет рула, разпилее ги по цялото жилище. Жената трябва да отива на работа, а той вече лепило направил, мебелите разместил, припява. Е, остави го тя сама в жилището. А като се върне – там не само че не са налепени нови тапети, ами даже и старите гедеерските отпорени, всички лампи отвъртени и смесителят от банята снет. Да не говорим за парите и скъпоценностите, които този негодник е измъкнал от шкафа заедно с чаршафите. Даже и крема за крака не е пощадил, такава гадина.
Жената, разбира се, бяга да се оплаква в милицията. А тя, още като я види на прага и вече въздиша: тихичък? Гладко обръснат? Е хайде, пишете заявление.
Жената размаже сълзите по лицето си, надраска нещо и се върне в празното жилище да спи на пода, а милицията сложи заявлението в папка и се разпсува на майка: не може и не може да го хване този грабител, ако щеш се пръсни от яд. А папката вече толкова дебела, че никой не може да я смъкне от шкафа – натъпчат някак си новото заявление в нея, и това е.
А го хванаха много глупаво: забравил веднъж вечерта да затвори крана в кухнята.
Женицата от долния етаж като видяла, че й се подмокря ъгъла, веднага повикала милицията. А милицията като му затропала по вратата, той скочил, в просъница нищо не разбрал и забравил да си сложи брадата. Отворил, женицата веднага се понесла към кухнята, а милицията се дзвери: аха – тихичък, гладко обръснат, всичко си подхожда. И брадата лежи на масата, проветрява се. Документчетата, гражданино.
Започна следствие. Снеха някак си тома от шкафа и започнаха три години да разследват грабеж след грабеж. А на четвъртата година милицията за главата се хвана – делото е разследвано само до сто четирийсет и седма страница, а ония ми ти страници са хиляда и осемдесет и две. Замисли се милицията, какво значи се получава тук – да захвърлим всичко друго и само с този негодник да се занимаваме трийсет години без отпуска, така ли?
Не е съвсем ясно какво точно щеше тя там да намисли, но за щастие всичко се разреши от само себе си: отива сутринта надзирателят в килията, а Пьотр Семьонович се изпружил на нара и ръцете на гърди скръстил. И брадата му бяла като сняг. Подръпнаха му брадата – истинска, макар вчера да нямаше никаква брада, а днес гледай вече каква е избуяла, направо свети. Оная милиция, дето беше вярваща, даже се прекръсти.
И гледай как се получава понякога: живее човекът – от гадина пò гадина, а умре ли – даже и да го гледаш вече е приятно.
