От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2021 07 LP 4000

 

Заглавието казва всичко: това е 4000-ят текст, който се публикува в „Либерален преглед“ – днес, на 3 юли 2021, малко повече от 14 години след началото на това донкихотско начинание – и десет дни преди рождения ден на майка ми, светла ѝ памет, която на 13 юли би навършила 94 години. Добър повод да се направи някаква равносметка, не ще и дума. Нека тогава се озъбим на вечно-киселото усещане за невидимост и незначителност, и се опитаме, може би заедно, да покажем на себе си и света едно малко по-приветливо, по-спокойно, по-доволно, човешки-щастливо лице. Нека, с други думи, се опитаме за момент да променим собствения поглед към това кои сме и откъде идваме. Амин.

Изданието и неговият начинател продължават да газят – къде с празнични трандафори, къде с гумени цървули, къде босоноги – из блатото на българското безразличие към всичко и всички, които не му бъркат в джоба. С което отбелязваме и първата, може би най-важна черта на това начинание – то е, независимо дали ще повярвате или не, напълно идеалистично, определяно и подбутвано напред от емоции и мотиви, които нямат нищо, или почти нищо общо, с обичайните за мястото, към което е насочено. През първите няколко години от съществуването му това беше определящият тенор на читателските реакции, нещо от рода на „не ми се барай чак толкова важен, ами кажи кой те финансира, байно“. Едва по-късно, когато по-редовните читатели започнаха да отбелязват, с нещо подобно на лениво удивление, че тук действително се човъркат и преобръщат теми, емоции и замишлювания, сравнително нетипични, да не кажем диво-непонятни, за духа на българското ежедневие – та, едва по-късно, значи, по-тънкокорите, сред морето от дебелокори дини, започнаха малко по малко да свикват с мисълта, че тук действително си имат работа с нещо необичайно и различно, нещо, което, със свое собствено, доста непробиваемо дебелокорие, настоява да не прилича на нищо и никого в България. Едно доста нарцистично, сигурно детинско, дълбоко вътре в същността си, настояване, но пък силно и неподправено, идещо от импулси и психически наслоения, за които дори собственият му носител не си дава особено ясна сметка, предпочитайки, вместо да рови из подкорията на „Аз“-а си, да дълбае, със сляпата упоритост на дървесен червей, из многобройните бакии на „българските реалности“, доколкото, ако изобщо, някакво подобно начинание би било възможно.

Това, разбира се, не му донесе някакви особени лаври. Вярно, в хода на времето повечето откровено-агресивни ценители позагубиха донякъде енергията и пламъка си, умориха се да се надвикват и надпсуват с вечно киселия и криво-чворест „господин главен редактор“, но заедно с това се отля и първоначалната мързелива вълна от интерес, като през последните няколко години, сигурно напълно справедливо, единствено подходящото заглавие за изданието би било не толкова „Либерален преглед“, колкото „Либерално кандило“. Светлина много не хвърля, с други думи, но пък в замяна на това пуши и смърди като тлеещи мокри цървули, каквато и да е стойността на едно толкова анти-климактично сравнение.

Признавам, странно е дори за самия мен, че изданието продължава да съществува. Като човек, запознат отвътре с психологията на маратонските бягания, отбелязвам с известно задоволство определените прилики между онова, което изпитва бегачът на дълги разстояния и издателят на списание, от което няма нужда, за което няма място и което не носи никакви изгоди, с изключение на нарцистичните (примерно мисълта, че никое възрожденско издание – единствените от българската история, с които издателят би искал да приеме някакво сравнение – не е удържало толкова дълго време). Липсата на други цели освен надделяването над самия себе си, примерно. Или странното, наркотично усещане за всесилие, което ви обхваща в редките моменти, в които тялото усилено започва да излива ендорфини, неизвестно дали като реакция на някакви външни дразнители или просто като самозащитен рефлекс, предназначен да ви предпази от спазматични, потенциално смъртоносни присвивания на сърдечния мускул, в резултат на пресилване и (може би) погрешна оценка на собствените сили и резерви.

Времето, разбира се, тепърва ще произнася своята оценка за всичко това. Но дори и сега, в този толкова ранен момент от историческото си съществуване, начинанието вече може да се похвали с неща, които, откъдето и да ги погледне човек, говорят сами за себе си.


Small Ad GF 1

Да започнем с тези 4000 статии. И около 100 000 страници, скрити зад заглавията. Всичко това, независимо дали ще го повярвате или не, е било обработено, пресмляно, хвърлено вътре във видрицата, натаманено по някакъв начин, от един-единствен човек. А след това запокитено отгоре ви, без много-много въпроси, в хода на една дузина и нещо години. Не в очакване на особено много отговори. Не и в някакъв стазис на себесъзерцание. Никакво вглеждане в собствения пъп, никакво просветление, никакво усещане за близост до Източника, Бога, Същността, във всичко това. Единствено – и само – непрестанно пулсиране, къде равнодушно, къде на инат, къде уморено и готово да се предаде на следващия завой, само за да установи, след още няколко залитания, че тук избор просто няма.

Ок. Най-после изплювам камъчето, най-после казвам нещо, което ме кара д се чувствам истински уязвим и разголен, подобно на ония безстрашни пърформанс-артистки от последните десетилетия, които позволяват на публиката да наднича дълбоко в най-интимните им органи с помощта на инструменти за надничане, инак използвани от лекари.

Да, това е всичко. Избор просто няма. Опитвал съм многократно, някои от вас може би вече са го забелязвали. Закрехвах, затварях, затръшвах многократно вратата зад гърба си, само за установя, отново и отново, с все по-притъпено удивление, че животът без ежедневното озъбване срещу самия себе си и всичко, което ми остава от връзката със света, е далеч по-скапан и трудно поносим, отколкото е онзи заедно с тези неща. Точно толкова просто, точно толкова лесно. Подобно на Марк Твен, който твърдял, че да се откажат цигарите е най-простото нещо на тоя свят, защото го бил правил поне хиляда пъти, аз също заявявам, че няма нищо по-лесно от това да се откажа от робията на собственото си начинание: не че съм го правил хиляда пъти, но с известно време и ваша помощ сигурно някой ден ще се приближа до рекорда на Марк. Казва ли ти някой?

Това май е всичко, на което съм способен като интроспекция и напъни за витиевата откровеност сега, в шестдесетата година от собствения си живот и петнадесетата от живота на това мое увредено дете, раздялата от което изглежда, поне в настоящия момент, също толкова невъзможна, колкото и раздялата от която и да е от останалите непосилни, но въпреки това носени с „Руфинката“ на уста, реалности от съществуването, на което съм се натресъл – за добро, за зло или просто за кой ли му пука.

Наздраве, пък ако ще и камъни да завалят!

Искрено ваш,

Златко Енев

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Берлин, юли 2021

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.

Pin It

Прочетете още...