Едуар Мане – Закуска на тревата (1863)
Поводът за „натракването“ на този текст (а всъщност фотоалбум с малко по-разширени коментари) бяха, първоначално, заниманията ми с платформата Midjourney, една от по-достъпните и популярни форми на нещото, наречено „изкуствен интелект“. Накратко, това е Интернет-бот, който произвежда всевъзможни изображения въз основа на зададени от потребителя писмени описания. „Изтипосай леля ми Херменгилда на сватбеното ѝ тържество“, примерно. Пиша този очевидни бъзикчийски „промпт“ (така се наричат потребителските описания) не случайно, тъй като, по тертипа на всички тези свръхумни неща, Midjourney не познава думите „не знам“. Каквото и да му подадете, може и да бъде някаква пълна безсмислица от рода „Нарисувай ми плимфищек“, той ще нарисува нещо, и по правило то ще изглежда страхотно добре. Проблемите идват малко по-късно, когато започнете да осъзнавате, че „той“ е напълно неспособен да произведе два пъти една и съща картинка или да „поправи“ някоя вече създадена. Илюстраторите, с други думи, изобщо не са заплашени от него. Но това, разбира се, е съвсем различна песен.
След като изпаднах в пълен захлас и за няколко седмици произведох над 10 000 картинки, някои от тях „сериозно хубави“, ме хвана, естествено, желанието да споделя този опит с други хора. Направих си към 60 тениски с щампи на „my best“, но това не ме удовлетвори, започнах да пускам картинките във Фейсбук, после да умувам върху придобития опит.
И така се стигна до неизбежната ситуация, при която хората започнаха да коментират, най-често в обичайния за нашенско скептично-насмешлив тон, това ме подразни, защото да бъдеш скептично насмешлив може и сигурно трябва, но към неща, от които си имаш поне някакъв хабер…
И така. От повече въведения нужда вероятно няма. Започвам сега да предавам реалните съдържания.
Тук един от постингите ми във Фейсбук:
Изкуственият интелект, или каквото там се крие зад това чудо, продължава да ме шашка до шушка (извинете грубия каламбур, пиша късно вечерта). Днес си поиграх няколко часа в търсене на вариации върху „Закуска на тревата“ на Мане и резултатите са изненадващи не само и просто от естетическа гледна точка. Това чудо очевидно знае всичко за отделните художници, които имитира и вкарва в картините „им“ детайли, които разбирам едва след като се разровя в мрежата.
Очеваден пример: в една от версиите, рисувани от името на Франсис Бейкън, голата жена е заменена от… полугол мъж. Направи ми впечатление, защото такова нещо нямаше в нито една от останалите картинки, негови или на други. Разтърсих се в мрежата и – разбира се – установих очевидното: Бейкън е бил хомосексуален човек. Никога не бях чувал за това, нито пък ме вълнува особено. Но „the Ghost in the machine“ ме шашна, за пореден път.
Едно на ръка, че голите жени изчезват в повечето версии, рисувани от жени (малко старомодно решение, ако питате мен, но отново свързано с избори, които инак бих приписал единствено на човешко същество).
За десетките останали подробности, които със сигурност не забелязвам или просто не осъзнавам, изобщо не искам да говоря.
Най-първо оригиналът, разбира се (плюс няколко думи за специалното му значение в историята на изкуството).
„Закуска на тревата“ („Déjeuner sur l'Herbe“, 1863 г.) е една от редица импресионистични творби, които се откъсват от класическия възглед, че изкуството трябва да се подчинява на установените конвенции и да се стреми да постигне непреходност. Картината е отхвърлена от салона, в който се излагат картини, одобрени от официалната френска академия. Отхвърлянето е предизвикано не толкова от женските голи тела в картината на Мане – класическа тема, колкото от присъствието им в модерна обстановка, придружени от добре облечени буржоазни мъже.
Общо взето, това е една от картините, които полагат началото на френския импресионизъм, ако и да е рисувана в стил, който не може да се нарече „очевидно-импресионистичен“. Мане шокира с темите и подходите, а не с техниките си, както ще го правят малко по-късно „реалните“ импресионисти, начело с Клод Моне. Но картината е общоприета като отправна точка на една от най-големите революции в изобразителното изкуство (а заедно с него и в утвърдените обществени нрави), и това я прави безсмъртна, редом с най-големите шедьоври на живописта в световната история.
Моят собствен експеримент се състои в това да се опитам да накарам Midjourney да ми покаже хипотетични вариации на картината, рисувани от поредица водещи или просто алтернативни художници от миналия и нашия век, с цел… да видим какво ще стане. Както, надявам се ще се съгласите, резултатите са интересни не само като израз на някаква прищявка или техническа заигравка, а и като вид коментар върху това какво всъщност представлява „изкуственият интелект“ и какво трябва да очакваме в бъдеще от неговите проявления. За мен това е важно като постепенно набиране на опит. За вас – за вас, разбира се, е каквото решите сами.
(Имената на авторите съдържат линкове към „референтните картини“ тоест онези, които съм подавал на Midjourney, за да ги използва като база за интерпретациите по зададената тема, в случая класическата „Закуска на тревата“ от Едуар Мане.)
Следват хипотетичните версии на…
Анри Русо
Първото изображение е със съавтор Анри Русо, известният създател на „наивната живопис“. Характерните за стила му елементи са налице, но това е така при всеки от отделните художници тук. Не откривам в мотивите източници на някаква по-задълбочена информация. Ако го направите вие, моля споделете.
Рене Магрит
Рене Магрит, типично сдържан и децентно-буржоазен. Добри нрави, добър живот, без загадъчността на собствените му мотиви и стилове. ИИ не изглежда особено впечатлен.
Джаксън Полок
Джаксън Полок, за когото съм позачитал тук-там по нещо (но не достатъчно, за да мога да се впусна в спекулации), очевидно е бил див и неспокоен дух. Това се долавя начаса в интерпретациите на ИИ, но, разбира се, причината е не в някаква мистика, а в референтната картинка, която съм свързал със създаването на това изображение – „Вълчицата“, една от „обективните“ му картини.
Пол Гоген
Гоген, разбира се. Кой друг може да произведе такъв вълшебно-жълт цвят на кожата? Инак ИИ се е поизгаврил малко със задния план и е въвел разни неразбираеми елементи, но това също е обичайно за начините му.
Анди Уорхол
А това тук е Анди Уорхол. Когато човек го знае, става вече по-лесно да си обясни червените печати по покривката, които най-вероятно са етикети от консерви за супата „Кембъл“. Инак солидно-буржоазно, което ме изненадва при него, но това най-вероятно е така, защото не зная нищо или почти нищо за реалния му живот.
Василий Кандински
Василий Кандински, с характерната луда пъстрота на багрите и руска вихрушка от „живот“ на заден план. Отново човек, за когото не зная достатъчно, за да мога да коментирам.
Густав Климт
Густав Климт, когото човек може винаги да разпознае по „византийските“ мантии, загатнати тук или там в контекста на изображението. Изключителна мекота и нежност в женския образ, истинска нежна кралица на тази картина.
Паул Клее
Паул Клее, „разкрит“ чрез характерните правоъгълници в задния план и „твърдото“, „моливно“ рисуване. Инак никакъв особен социален контекст или коментар. ИИ си мълчи, аз го следвам.
Пийт Мондриан
Пийт Мондриан (напълно неочаквано за мен). Искам да кажа, очаквах и тук само триъгълници и пр. Но не – нежна, пастелна мекота и красота, плюс децентно загатната еротика. Добър живот трябва да е имал, милият.
Рой Лихтенщайн
Рой Лихтенщайн, разбира се. Кой друг може да предложи такава чистота на линиите, ако и тук да е представен твърде „мьеко“. Полуголата дамска фигура предизвиква у мен силно усещане, но не точно еротично. Възприемам я по-скоро като шоколадова фигурка, отколкото реална личност. Но може би това е така, защото съм повлиян от реалното му, за мен „комиксово“ рисуване.
Хуан Миро
Хуан Миро, неочаквано-материален. Свикнал съм да го виждам единствено под формата на „чист дух“, тоест само намеци за материалност, реещи се сред някаква нематериална атмосфера. Но тук поне си е жив човек, дори с леко арабски привкус, ако и да е от Барселона, тоест северна Испания. В задния план все пак си летят неговите „духчета“.
Жорж Брак
Жорж Брак, скрит зад привидно-буржоазен параван. Рисунъкът ми се струва революционен, дори и сто години по-късно. Това сигурно издава в достатъчна степен реалното ми незнание.
Касиус (Кеш) Кулидж
„Светлина като при Реноар“ е първото ми усещане тук. (Впрочем, това се повтаря поне при десетина от изображенията тук).
Всъщност изображението е по Касиус (Кеш) Кулидж – самоук американски художник, известен най-вече са картините си на кучета, които играят покер (тук се задоволяват да седят под масата). Неимоверно красиво, такова е усещането ми.
Френсис Бейкън
За това изображение вече говорих надълго – и предизвиках редица „здравомислещи“ коментари. За мен – върхът на „изкуствената интелигентност“ в тази поредица от изображения. Работата е там, че това е единствената картина, в която голата женска фигура е заменена от полугола мъжка – и че картината е по Френсис Бейкън, който е бил хомосексуален. ИИ ни преподава урок по наблюдателност и умно, ненатрапчиво поднесено знание.
Още един Френсис Бейкън, по изключение. Само за да покажа, че хомосексуалната чувствителност не е безразлична и към женската красота. Дамата в ляво е прелестна, дори и с характерните недодялани пръсти, които ИИ слага почти навсякъде. Слабост на алгоритъма, доколкото мога да разбера.
Аршил Горки
Удивителен, нежен, изящен и просто „апетитен“ Аршил Горки. Досега познавах от него единствено пъстри вихрушки от завъртулки и багри, едва когато се разрових видях, че е работил и обективна живопис, поне на млади години.
(Вижте също този обзор на творчеството му. Струва си.)
Джейкъб Лорънс
Афро-американският майстор Джейкъб Лорънс, в характерния за него „динамичен харлемски кубизъм“. Моята първа асоциация е със стила на Любен Зидаров, който силно ме отблъскваше като дете, при четенето на Братя Грим или Марк Твен. Днес вече съм се поочупил, надявам се.
Анри Матис
Анри Матис, лесно разпознаваем, надявам се. Неприкривана, плътна сетивност, но нежна, ненатрапчива. На заден план някакво странно човешко марабу, предполагам плод на собствения гений на ИИ.
Джеймс Розенкуист
И отново светлина „като при Реноар“. Не бях чувал нищо за Джеймс Розенкуист преди да се заема с този вид игра-самообразование. Намирам произведенията на ИИ „по Розенкуист“ далеч по-изящни от собствените му творби, но това, естествено е стриктно ограничено, лично мнение.
(А тук може да се види малко повече)
Питър Себастиан Греъм
Питър Себастиан Греъм – съвременен австралийски майстор, за когото така и не знам нищо. Реалните му творби ме оставят хладен, може би защото съм предварително „подгрят от фалшификатите“ на ИИ.
Шонто Бегей
Шонто Бегей е художник от коренно-американски произход (това, което у нас все още се нарича „индианец“). ИИ напълно е отчуждил стила му, реалните му картини изглеждат съвсем другояче. Но усещането е запазено, по тънък и почти неуловим начин, особено в задния план. А фигурите отпред са просто красиви, какво да умуваме толкова?
(Тук няколко допълнителни примери от творчеството му)
Георг Грос
И отново силна изява на ИИ. Забелязвате ли, че на тази картина липсват жени? Намирам това за изключително тънка характеристика на Георг Грос, чиито типични теми са неща като големият град, неговите странични явления (убийства, извращения, насилие) и класовият антагонизъм. Естествено, при такива акценти особено много място за женственост и нежност няма. Пак ли ще ми кажете, че приписвам на ИИ способности, които една машина „не може да има“? Или най-после ще се съгласите, че това нещо „знае какво върши“?
Ваша си работа. Аз вече съм покръстен.
Теодор Ърл Бътлър
Теодор Ърл Бътлър, американски импресионист, за когото чувам „сефте“. Нежна, спокойна красота, класически импресионизъм, поне в тези тук интерпретации. За повече ми липсват познания.
Тайръс Уонг
А това тук е Тайръс Уонг, американец от китайски произход, на когато дължим „Бамби“. Разглеждан дълги години като „рисувач за Дисни“, едва в наши дни той започва да добива признание като самостоятелен артист (или поне това е моето повърхностно впечатление). Характерна за него е тази неземна светлина, но може и да е свързана само с тази картина. Знам ли.
Едуин Форест
Едуин Форест, друг самоук американец, когото включвам в тази поредица малко по недоразумение, предполагам. Не изглежда да е важен артист, в каквото и да е отношение. Но ИИ прави от картините му малки изящни студии по модерна живопис, или поне това е собственото ми усещане.
Пабло Пикàсо
Пикàсо, лично! Дори и в тази свободна интерпретация експресията му е напълно запазена – или поне човек може спокойно да каже нещо такова, след като знае името. Инак удивително децентен, не очаквах толкова скромна интерпретация, но такива са всичките четири.
Франсоаз Гийо
Франсоаз Гийо, чиято биография винаги започва с това, че е била съпруга на Пикасо и че е майка на Клод и Палома – и двамата/двете достатъчно известни личности, особено Палома. Самостоятелна художничка без „но“ или „ако“.
Интересното в тази интерпретация ми се струва факта, че голата женска фигура носи чорапогащи или клин – нещо, което не мога да си обясня по друг начин, освен чрез „извън-художествените“ познания на ИИ. Дребен но удивителен факт, поне докато свикнем с подобни неща.
Мариано Родригес
Реноар до безкрай? Или може би просто се превъзнасям?
Всъщност интерпретацията е по Мариано Родригес – кубински майстор, за когото не намирам запис в англоезичната Уикипедия, може би защото е кубинец. Интерпретацията на ИИ е по-малко изпълнена с предразсъдъци, картината просто блести.
Джорджия Окийф
Джорджия Окийф, с цялата ѝ бляскава мекота и светлина „като от прерийно небе“. Инак абсолютна децентност, при тези интерпретации голотата е напълно немислима. Отново кудос за познанията на ИИ, предполагам.
Марсел Дюшан
Тук сме при тежката артилерия. Марсел Дюшан, с референтна картина „Голо тяло, слизащо по стълбище, № 2“. Телата тук са по-малко абстрактни и елегантни по свои собствени начини. Дамата вляво, едновременно гола и не-гола, е просто подлудяваща, поне за собственото ми възприятие.
Фрида Кало
Фрида Кало, строга и буржоазно-сдържана колкото си ще, поне в тази интерпретация. Странно, имах напълно различно възприятие за нея, но единствените ми знания идват от биографичния филм със Селма Хайек от времена, когато и тя, и аз бяхме доста по-млади.
Инак стилът ѝ е неподражаем и добре възпроизведен, ако това има някакво особено значение при този вид работа.
Жак Вийон
Каква красота, а? Вариацията е направена по Жак Вийон, чието реално име е Гастон Дюшан и който е по-голям брат на Марсел, по-добре познатият художествен гигант от това семейство. При такава конкуренция аз също бих се подвизавал под псевдоним, предполагам. Женското тяло тук е почти съвършено, с изключение на нелепите пръсти.
А мъжът вляво, прикрил очи с длан, е символ на страховете на всинца ни, предполагам: „Как да я погледна в очите, Господи, като си ми дал три крака и три ръце?“
Пол Кадмус
Пол Кадмус, американец, известен с творби, натоварени със социален коментар. Уморявам се по малко, няма да умувам много тук. Вариацията е красива, точка.
Умберто Бочони
Умберто Бочони, една от водещите фигури на футуризма и пълен вихър, както обикновено (предполагам). Въпреки обективния сюжет стилът и рисунъкът (все неща, от които разбирам малко) ми се струват възпроизведени образцово. Това не е копие, а реална интерпретация (същото може да се каже за всички останали изображения тук, разбира се).
(А тук малко повече негови неща)
Винсент ван Гог
Разпознава ли се и без името? Любимецът на повечето от нас, трагичният Винсент. Асоциацията не е очевадна, струва ми се, макар че, след като го знае, човек вече сравнително лесно открива типичните за него мазки.
Жорж Сьора
Това също би трябвало да се разпознава лесно, не толкова по стила, защото не бих нарекъл това изображение точно „поантилистко“, колкото по типичната атмосфера на остров Гранд Жад, най-известната картина на Жорж Сьора. Красиво.
Пол Сезан
Пол Сезан – единственият от групата тук, чиято мощ ми се струва сравнима с онази на Пикàсо. А човекът вляво отзад, който изглежда така, сякаш всеки момент се готви да клекне с изути гащи, бихме могли да наречем „хумор в стил ИИ“, предполагам.
Референтната картина, подходящо, е „Големите къпещи се“, между другото.
Казимир Малевич
Казимир Малевич, лично за мен труден за разпознаване в този обективен стил (макар че може би пасва към късните му, правени по сталинистки времена картини). Строга образност, подходяща за ония времена, но смесена с неизбежни „деформации“, примерно при рисуването на крайници. Нацистите със сигурност биха нарекли това „изродено изкуство“. И не само те, впрочем. Как бихте го нарекли вие?
Салвадор Дали
Салвадор Дали, големият (и може би напълно престорен) сладострастник. Женските форми са като пудинг. Отзад – неизбежните големи котки, които идват от референтната картина.
Едуард Хопър
Едуард Хопър, с нощно осветление дори и в този най-сутрешен от всички възможни сюжети. Отново строга порядъчност, която не мога да коментирам, по липса на достатъчно знания.
Джоузеф Стела
Джоузеф Стела, отново напълно непознат за мен артист (американски футурист от началото на миналия век), чиито ИИ-вариации ми харесват до обезумяване, не знам точно защо. Просто гледам и гледам и гледам...
Вилем де Кунинг
Вилем де Кунинг, чиито жени, разбира се, могат да бъдат всичко друго, но не и дребни или набутани някъде из кьошетата.
Възпроизвеждането на стила е просто убийствено.
In your face, you moron!
Берлин, май 2023
