Какво е да прелетиш 30 000 километра за по-малко от месец, връщайки се на мястото от което си тръгнал, България? Като че ли преживяваш собствена версия на Радичковия „Опит за летене“ – една метафора за битието ни. Дългото пътешествие не е нещо ново, защото накъдето и да потеглим, все тук се връщаме, на нашия пристан. Различното в случая е, че завръщането стана от другата страна на кълбото. Кръглата земя може да се изживее като личен опит – колкото по-надалеч отиваш, толкова по-наблизо идваш… Вълнуващото е, че тази проста истина може да се преоткрие отново и отново, и все по различен начин. Някои места по този път бяха нови, други – познати, но преобразени. Основното чувство, което остава от надпреварата с времето и пространството е онова за необятността на света. Мобилността е втора природа на номадите, които са „окрилени“ в модерните времена. Крилете ни дават свобода, но си оставаме земни твари, не можем и без корени. Физиката на живота повелява по-висок скок и летене от по-здраво стъпване на земята.
По време на околосветското пътешествие самолетите се превърнаха в дом за около 35 часа. Колкото и да съзерцаваш земята от десет километра височина, все изглежда като за първи път. Ден и нощ се сливаха, с отворени очи почти през целия път – четене, гледане на филми или ровене из лаптопа, на високо времето е относително… Безвремие си е, да не си „някъде“ а да се рееш из облаци и мисли. Времето за адаптация към различни часови пояси на три континента беше твърде кратко, а промяната се превърна в нещо постоянно – никакъв ритъм, поредица от повтарящи се „отначало“. Въпреки стреса върху тялото и ума, движението е стимулиращо, сякаш докосваш есенцията на света – цялостност и свързаност. Разбърниканото съзнание се изостря, но не боли; все си на тръни, възприемчив към новото и необичайното. Нямаш друг избор освен да приемеш различието като нещо естествено, напук на гравитацията на познатото и близкото.
Понякога летенето е като пътуване във времето – пътуването от Азия за Северна Америка спестява няколко часа (ако например излетиш следобед, пристигаш по обяд на същия ден). Ако пък тръгнеш от там за Европа вече си загубил десетина часа поради часовата разлика. Ако прибавиш и времето на полета, се получава цяло денонощие път. Спестеното време в единия случай е удължаване в другия. В крайна сметка всичко се балансира при обиколка на земното кълбо. Транспортните средства винаги са били в авангарда на техническия прогрес. Новата „Мечта“ („Дрийм лайнер“ на „Боинг“ от Шанхай до Ванкувър, а от там до Торонто) е друга представа за самолет; като се започне от новите материали – полимери – от които е изграден корпуса на самолета, та се стигне до икономичността. Но за пътниците най-важно е различното усещане на полета. Големите илюминатори, които променят светлината според оцветяването на стъклото, сякаш разширяват погледа към света. След такова преживяване стандартните илюминатори ти се струват дупки, а не прозорци. Поддържането на по-естествено налягане, температура и осветление в самолета създава уют и чувство за простор, с които много бързо се свиква, все да летиш… Понеже на „Супер Джъмбо“ на „Еърбас“ се възлагаха много надежди, бих казал, като малка закачка към европейската мечта в цивилната авиация, че двуетажният гигант е просто по-голяма и скъпа версия на познатото и стореното досега (наскоро пътувах със супер самолета от Мюнхен до Пекин). Бях приятно изненадан от Турските авиолинии, летейки от Тороното за Истанбул и София. Комшутата добре се справят с изграждането на глобална компания, като отделят внимание и на най-дребните детайли, а заедно с това преследват амбициозни цели за развитие. Има какво да учим от тях.
Преди кацане във Ванкувър, докъдето стигa погледа
Железниците изглеждат старо транспортно средство от зората на индустриалната революция – но не и в Азия, като се започне с японския „Шинкансен“ (познат като „влакът-стрела“) от 60-те години на миналия век. Китай изживява своята младост на транспортната революция. Експресният влак „Хармония“ от Шанхай до Нанджинг свистеше с 300 километра в час – пейзажи и градове се сливаха. Освен демонстрирането на индустриални мускули и инженерна гордост, свръх-бързите влакове са болезнена необходимост в Китай – тук става дума за превозване на стотици милиони пътници. Придвижването на маси от хора в Китай е модерно въплъщение на Великото преселение на народите, особено при наближаването на празници. Влакове като „Хармония“ с предница, наподобяваща клюн на паток, потеглят на всеки десет минути, като междуградско метро, с дребната разлика, че изминават разстояния от стотици и хиляди километри. Мечта, хармония? Новите технологии ни улесняват, но едва ли ни правят по-умни. И все пак е някак примамливо да усещаме, че има движение напред, че прекрачваме материални граници. Ставаме по-ефективни, намаляваме зависимостта си от разстоянията, научаваме повече; можем някак да „прегърнем“ света със сетива и ум.
Сеул беше първата спирка от азиатското пътешествие. Столицата на Южна Корея ми е добре познатото и зареждащо място, където динамиката и струпването на хора създават особена енергия. Отседнах в любимия от студентството Шинчон, което буквално означава „ново село“, но бих го нарекъл „електрическа крушка“ – тоест нещо блестящо, искрящо и кипящо от живот. Мястото ми е познато до болка (като Д. Оряховица например…), но изглежда винаги като ново – тук нов магазин, там нова сграда, по-нататък – супермодерна болница, какво ли не. Шинчон е нещо като малка Корея – изключително жизнен и артистичен. До неотдавна корейците не можеха да вдигнат глава от работа, а улиците им бяха вечно задръстени и огласяни от клаксоните на нетърпеливи шофьори. И сега ритъмът на ежедневието е зашеметяващ, но хората изглежда намират повече място и време за разпускане, креативност и фриволност. Оживена улица към университета се превръща през почивния ден в базар; деца свирят на цигулки (класическата музика тук е култ); на сцена гърми рок до късен час; кафета (които студенти използват и като читални) и ресторанти се виждат навсякъде. Гадатели предсказват бъдещето в своите кабинки-„офиси“. Всички – и млади, и стари – държат в ръце мобилни устройства – една от страстите на корейците, заедно с ученето, разбира се. Нацията расте, не толкова на брой колкото на килограми. Забелязват се повече закръгленички (особено млади) корейци; до преди няколко години наднормените хора тук бяха рядко изключение. Просперират, не се шегуват.
Шинчон, Сеул
Итеуон – чуждестранният квартал – се е развил като нов Вавилон – стълпотворение на народи и култури. Пълен с чужденци откъде ли не, плюс най-различни ресторанти, включително и български, районът е любимо място за младите корейци, които се чувстват по-свободни да бъдат различни – било като рокери, било като костюмирани за Хелуин образи – нещо, което на друго място в Корея би се възприело като твърде „не-корейско“. Корейците често са раздрусвани от национални психози: още от летището са опънали надписи, че Токто (спорен остров с Япония) е техен. Тази по-изострена чувствителност и уязвимост идва до голяма степен от травмата на разделената нация. През последните две десетилетия Южна Корея безспорно е една от утвърдените демокрации, но наскоро тук се случи нещо доста странно. Конституционният съд забрани Обединената прогресивна партия, която има около 100,000 члена и петима депутата в парламента, заради „симпатии към Северна Корея“. Още по-фрапиращото в случая е, че това е първа забрана на партия в Южна Корея от 1958 година насам, когато авторитарният президент Ли Син Ман забранява лява партия. И отново се използва Законът за национална сигурност, който във видоизменена форма е в сила от края на 40-те години на миналия век и е използван за репресии от военните режими на Южна Корея. Южнокорейските власти все се още блокират достъпа до Севернокорейски сайтове и е подсъдно да се внася литература от Севера. Демоните на несигурността продължават да тормозят южнокорейците.
Итеуон, Сеул
На международна конференция за Северна Корея в Сеул се умуваше върху съдбата на северното страшилище – ще се срути или няма, казва ли ти някой? Президентката Парк Гън Хе (първата жена лидер в конфуцианската част на Азия) се обърна към конференцията с апел за съдействие за решаването на „Корейския въпрос“. Решението най-вероятно ще се намери от хората, а не от политиците, не и от специалистите, но посланието на лидера на Южна Корея показа желание за търсене на идеи извън политиката, която е била в основата за разделението. Посетихме Панмунджом в Демилитаризираната зона (ДМЗ) като част от размишленията върху съдбата на разделения полуостров, войната и мира. Последното ми посещение на границата между Севера и Юга беше преди 21 години. Има някои нови сгради, цифровизация, но демаркационната линия и бараките, строени за примирието през 1953 година, са си още там и служат за срещи между Севера и Юга. Границата минава през средата (масата) на конферентната зала… Всичко се дели, но хората са се научили да привикват както с драмата, така и с прозаичността на разделението; един народ – два свята. Времето там е спряло: какъв контраст с бясното препускане в Южна Корея…
Панмунджом, ДМЗ
Въпреки бедността, изолацията и насилието в Северна Корея, може да очакваме от Севера да се превърне в следващия „азиатски тигър“ – ако бъде погълнат от Юга по подобие на ГДР-то, преди да се е разпаднал отвътре. Геополитиката винаги е играла огромна роля в Корея – както за разделението, така и за едно евентуално обединение. Например: ако Китай не беше заинтересуван от запазването на КНДР, то вероятно режимът в Пхенян нямаше да издържи шока през 90-те години на миналото столетие и щеше да се разпадне. Но за да се стабилизира региона, трябва да се започне със сключване на мирен договор и взаимно признаване на двете Корейски държави, т.е. слагане край на Корейската война. Корейският полуостров остана последната фронтова зона на Студената война, на фона на нормализирането на отношенията между САЩ и Куба. Южнокорейското общество е изтъкано от контрасти, то лъкатуши между традициите и модерността, но Северните братя го задминават в това отношение, като съвместяват мизерията с балистични ракети или хакерски възможности – нещо твърде ново на фона на „пътеводителя“ на диктаторските режими.
* * *
Шанхай пък е все по-футуристичен и проспериращ. Мащаб – отвсякъде. С наближаването на мегаполиса в Жълто море се различават контурите на кораби – като популация от риби, наредени една до друга. Пътувах два часа със самолет от Сеул до Шанхай, а след това почти три часа от летището до другия край на града, ползвайки предимно метро – най-надеждния транспорт в града. Шанхай се издига все по-високо, нови небостъргачи прорязват небето; строящата се Шанхайска Кула в бизнес центъра Пудонг се издига над 600 метра – втори по височина небостъргач в света. По улиците – усмихнати лица, но и просяци. Бляскави улици се пресичат от малки алеи със семейни магазинчета, подвижни кухни и дюкяни. Строителството е начин на живот за армия от мигриращи работници; половината от страната все още е селска и милиони китайци осигуряват евтина работна ръка за градовете. Не си играят с ремонти на стари сгради, рушат и строят наново. Строителната площадка се простира далеч извън метрополиса от двете страни на пътя за Нанджинг. Железници, магистрали – бързо сгъстяваща се „паяжина“ на модерна инфраструктура, разпъната върху цялата страна. Дължината на линиите за експресни влакове например достигна 10,000 километра и продължава бързо да се разраства. Това е предимството на „изостаналите“ – те полагат основите на бъдещото развитие с помощта най-новите технологии, без да бъдат спъвани чак толкова много от „старите“.
Пудонг, Шанхай
Улица Нанджинг, Шанхай
Въпреки впечатляващото икономическо развитие и покачващия се жизнен стандарт, китайците са свикнали на спартански битови условия – били те липса на отопление през зимата (Шанхай спада към южната зона на Китай, в която сградите не са оборудвани с отоплителни инсталации; разчита се предимно на климатици), или нарове за спане в студентските общежития. „Фабриката на света“ има висока цена за здравето на хората. Индустриалните сгради и пушека са неделима част от тукашния пейзаж. Мъглата е често явление във влажните райони на Китай, но замърсяването е такова, че комай вече е забранило на слънцето да свети. В Пекин е особено тежко; по едно време дори бяха инсталирали из града големи екрани които светят като „слънца“, защото истинското слънце рядко се вижда през смога…
Край Суджоу, строителство на бъдеще
Нанджинг („южната столица“) е една от историческите перли на Китай – столица на шест династии, както и на републиканското правителство на Чанг Кай Шек през 20-те години на миналия век. Градът се идентифицира и с една от националните травми – „изнасилването на Нанджинг“ вследствие на японската инвазия през 1937 година, когато загиват стотици хиляди цивилни. Съвременният Нанджинг е средно голям китайски град с население от осем милиона души. Това е както университетски център, така и част от индустриалния пояс, разположен на делтата на река Янгцзъ (заедно с Шанхай, Суджоу и Хангджоу), където е концентрирана около 40% от икономиката на страната.
Нанджинг
Интелектуалците се оплакват от „затягане“ отгоре. Новоизбраното ръководство иска да покаже здрава ръка, което говори за определен страх. Такава изглежда е логиката при циклите на еднопартийния авторитаризъм. Компартията е сключила „сделка“ с обществото – партиен монопол срещу просперитет. Тази формула работи докато икономиката продължава да расте с бързи темпове и милиони китайци излизат от бедността. Въпросът е дали сделката няма да пропадне при забавяне, да не говорим за стагнация и криза – това би било катастрофа за управлението на ком-капиталистите. Министерството на външните работи наскоро е изтеглило обратно разсекретени материали от 60-те години на миналия век (документи от по-късни периоди никога не са били отваряни за изследователи). Голяма страна – големи тайни. Политическият контрол започва с контрола върху информацията, доколкото това е възможно в нашия технологичен век. Очаква се някакво „либерализиране“ едва през втория мандат на президента Си Дзинпин.
Винаги се изкушаваме да спекулираме за бъдещето. Сключена е „сделка“, да. Но тази сделка най-вероятно ще се разтрогне при едно евентуално намаляване и особено спиране на растежа, което рано или късно (може би дори в разстояние от само няколко години) ще се случи поради цикличността на развитието. Колаборацията между елитите и средната класа е възможна, защото засега има „от баницата за всеки“; въпросът е какво ще стане когато баницата намалее. Част от партийните капиталисти ще се дистанцират от върха, да не говорим за средната класа. В миналото при промяна на цените на ориза или снабдяването са избухвали бунтове и въстания. До такава версия няма да се стигне, най-малкото защото гладът отдавна вече не е фактор, но средната класа няма да се задоволява с това да бъде горе долу добре икономически и да бъде безгласна част на „социализма с китайски характеристики“ – моделът на еднопартийното управление. Може да има насилие (при по-твърди мерки на елитите и силна реакция на обществото), но китайците може и да изживеят своя версия на нежна революция. Един такъв вариант е сключване на нов договор – смяна на модела на управлението (демокрация) срещу запазване на капитала на политическия елит. Разликата в сравнение с нас е, че няма да имат нужда от десетилетен преход и възстановяване след свободното падане на икономиката. Китай е пазарна икономика и неразделна част от световното стопанство.
