Река Янгдзъ завършва при Шанхай, вливайки се бавно в морето. От самолет водната маса изглежда като огромно жълто петно, оттук вероятно и името – Жълто море. Отвисоко, множеството индустриални сгради на Шанхай очертават контурите на огромна фабрика. Мегаполисът е главата на дракона, тялото на което е река Янгдзъ („дълга река“). Тя се извива във вътрешността на страната и образува демографски район с население от 400 милиона души, един знак за различните измерения на Китай. Районът на делтата е свързан с 40% от националния продукт на страната…
Летището, метрото, атмосферата в Шанхай ми напомнят за Сеул. Нови отсечки на метрото, нови пътища, навсякъде строителство, лепкав въздух – това са само част от първите впечатления за Шанхай. Като добавим Експото, което се провежда тук до месец октомври, сравненията с Южна Корея са още по-пълни и символични. Когато за първи път посетих Корея преди 17 години, Теджон беше домакин на тогавашното Експо. Но веднага се забелязват и разликите. В Южна Корея през 90-те почти не можеше да се види кола с чужда марка (по онова време Корея беше един от най-затворените пазари, с което корейските фирми се опитваха да пробият на световния пазар). В Китай рядко се виждат китайски коли; повечето сигурно са произведени в Китай, но носят известни чужди марки. Въпреки продължителното тясно обвързване със Запада, по онова време Корея си оставаше сравнително затворена страна (например – чужденците почти винаги са правили впечатление на нещо много радко и почти изключително). В Китай чужденците не са „редки изкопаеми“, въпреки че Китай се отваря едва през 80-те години на миналото столетие. Това обаче е също голяма промяна за тукашните хора.
Сещам се за забавна и доста показателна случка от опита на известния американски специалист по Изтока Робърт Скалапино, който за първи път посещава Китай през 70-те години на миналия век покрай историческа визита на президента Никсън. В град в Манджурия, може би Харбин, Скалапино завързал разговор с местни хора. Той ги попитал „вие знаете ли от къде съм?“ на което те отговорили „да, от Албания“… Щом е бял, значи е албанец (единствената страна с индо-европейски етнос, с която Китай поддържа по-тесни „братски“ отношения тогава, е Албания). Представете си какви промени са настъпили в Китай оттогава насам. Нещо подобно бяха американците и за южнокорейците: щом някой е бял, значи е американец. Разбира се и това вече не е така. Но още през 90-те години в Китай е имало доста почуда от „чуждите“ елементи. Разказвали ли са ми как дори в градове като Пекин китайците са гледали на чужденците като атракция, сочейки ги и одумвайки зад гърба им „дългите носове“ като признак на странност, дори грозота. Сега западът служи за стандарт в много отношения и чужденците се приемат като съставна част от живота и бизнеса. Шанхай сигурно е облагодетелстван в това отношение от историята си на отворена врата към света.
Мегаполисът трудно би бил мерило за цял Китай, след като традиционно това е една от вратите на страната към света. Неговият разцвет започва като международен град през 19-ти век в резултат на един от договорите с Великобритания за отваряне на китайски пристанища за търговия (Договорът Нанкинг през 1842 в края на Първата опиумна война). Създава се международен град с изключителен статут – източник едновременно на унижение за китайците (корейският писател Юн Чи Хо пише в дневниците си, че при посещение на града през 90-те години на 19-ти век е видял надпис на парк гласящ „забранено за кучета и китайци“…) и на връзка със света и нови идеи. Съприкосновението и сблъсъкът с външния свят също се превръщат в един от двигателите във формирането на китайската нация и самосъзнание в края на 19-ти и началото на 20-век. Шанхай (буквално: „над морето“) възниква като селище между 5-ти и 7-ми век. През 11-век статутът на Шанхай се променя от село на „пазарен град“, а през 13-ти век става град. Градът придобива по-голямо значение по време на последната династия Цин която се превръща в един от най-важните пристанища на района на делтата на река Янгдзъ.
Друга разлика са сравнително по-спокойните улици в Шанхай в сравнение със Сеул, въпреки че първият е по-многолюден град. Интензивността на живота в Сеул те „лъхва“ много бързо по оживените улици. Разликата може да се обясни с по-голямата площ на Шанхай: община Шанхай наброява 23 милиона души на площ от 6,300 кв. км.; Сеул е към 12 милиона на десет пъти по-малка площ, 605 кв. км. Жените в Шанхай имат по-видимо присъствие в стопанския и социален живот; могат да се видят жени шофьори на автобуси, мениджъри като първия ми контакт в града Джиямей. В Корея изравняването на половете настъпва по-бавно и в сравнение с Китай тя си остава доста консервативна. Ако социализмът е имал някакъв траен ефект в социалната сфера на конфуцианско общество като китайското, то това вероятно е еманципация на жените. В Шанхай не се виждат църкви; Сеул е осеян с червени кръстове на църкви във всеки район.
Китайците правят впечатление на отзивчиви и отворени хора. Случва се например да помагат в метрото на неориентирани чуждени дори когато не са помолени за това (при смяна на влаковете в същата посока мъж и жена се редуваха да ми обясняват, че трябва да сляза). Джиямей (с предпочитано от нея английско име Кристал, позната на китайския ми съквартирант във Ванкувър) доста ми помогна да се установя в началото в Шанхай. Накратко, приликите с Корея, предварителните познания и сърдечното отношение направиха от първото ми съприкосновение с тази страна по-скоро продължение, отколкото ново начало – въпреки езиковата и културна бариера. Още от първия ден в университета Джяо Тонг служителите в администарцията проявиха гъвкавост и улесниха условията за регистрацията ми. Друг пример: влязох в кафе Старбакс да проверя електронната си поща – и там едно от момичетата „зад щанда“ ми предоставя личния си мобилен номер (такова е тукашното изискване, за да се ползва безжичен Интернет): просто така, като нещо най-естествено. Това са впечатления от първите 24 часа в Шанхай и те неизбежно ще се допълват и изменят с течение на времето, но това не ги прави по-малко реални. И като си спомня за достъпа до Интернет за 3 евро за 15 минути на летището в Амстердам (което иначе е подредено като аптека), сравнението откъм удобство за клиентите не е в полза на Европа. (За да бъда справедлив ще допълня, че холандците предвидливо са осигурили чакалня с удобни кресла за чакащите следващия самолет пътници.) На Шанхайското летище се предлага безплатна безжична връзка с Интернет. Личи си също, че летището вече е прекалено малко за града.
Материализмът и дребните сметки не са чужди на това място. Хазяинът ми бързо преизчислил наемът като разбрал, че съм чужденец – пък и поиска депозит за два месеца и предплата за един: за „по-сигурно“. Към основния наем добави още добавки за ток, вода и Интернет. Това не е необичайно за този род отношения, но дребният търговец може да се крие и зад един лекар, какъвто е моят домакин.
В общуването си китайците са непринудени и учтиви, но без много формалности. Здрависват се по европейски и не използват поклони. Когато поздравиш непознати, те почти винаги отвръщат на поздрава без учудена физиономия от типа „този пък какво иска?“
Какво е усещането от улицата? Царят едновременно ред и неразбория: чисто е, но като цяло правилата не се спазват; таксиметровите шофьори и мотопедистите едва ли ще ви отстъпят на пешеходна пътека при зелен сигнал. Но и пешеходците не си поплюват – пресичат където им свърне. Добива се усещането за подредена анархия. Скъпи коли се редуват с велосипеди и тарги със стока на дребни улични търговци; малки магазинчета са отворени до късно. Колоездачи и мотопедисти (включително „бойни“ лелки) си пробиват път сред автомобили и хора. Ухания от ресторанти се носят навсякъде по улиците. Между другото не видях ресторант, в който се сяда по традиционен азиатски обичай на земята – нещо все още често срещано в Корея. Кошчетата за боклук имат допълнителен контейнер за отпадъци, подходящи за рециклиране. Автобусните спирки са снабдени с екрани с течен кристал. Телефонните будки са спретнати, а ползването на телефон е достъпно и евтино (местно обаждане струва 1 юан или към 20 стотинки). Дори вратите на стаите в малко хотелче са снабдени с електронни карти. Няма помещение без климатична инсталация, включително транспортните средства и асансьорите.
Старите сгради напомнят за времената на шанхайските капиталисти от първата половина на 20-ти век. След отварянето на Китай, при което Дънг Сяо Пинг – бащата на китайските реформи от 70-те и 80-те години на миналото столетие – изрича прословутата фраза „да станеш богат е велико“, Шанхай си възвръща блясъка на китайска бизнес столица. Градът е доста странно съчетание от несъвместими неща. Шанхайските капиталисти дори приветсват влизането на Народната освободителна армия през 1949 година, толкова им е писнало от изнудването и корупцията на националстите на Чанг Кай Шек. След като разбират накъде бият комунистите, те бързо се ориентират към Хонг Конг и Тайван, заедно с капитала си. Културната революция започва от Шанхай през 1966 година, когато Червените бойци всяват терор и преобръщат Китай надолу с главата.
Оттогава насам в река Янгдзъ е изтекла много вода и Китай е преминал през по-радикална метаморфоза, отколкото Южна Корея. Въпреки революциите и военните преврати, през целия 20-ти век Корея си остава основно капиталистическа страна. За същото това време Китай преминваа през капитализъм, радикален комунизъм и отново капитализъм.
Когато влезеш в клон на банка (и някои други учреждения), милиционер на входа ти съдейства да си издадеш електронен талон за съответно гише. Той носи червена лента на ръката си с надпис „Шанхайски доброволец по сигурността“. Служителка, носеща същата лента, ти помага да се ориентираш при попълването на формуляри (писането на документи в Китай идва малко в множко). По странно съвпадение подобни червени ленти са носили и Червените бойци по време на Културната революция, но разбира се между двата случая няма нищо общо, освен това, че мястото е едно и също. Откъм китайските банкноти ни гледа председателят Мао – друга историческа нишка.
Политическият контрол и цензура са доста префинени, но когато „трябва“ се задействат безотказно. Усещат се ограниченията в кибер мрежата. Известни са конфликтите на Гугъл с китайските власти. Но и един толкова популярен сайт като Фейсбук е блокиран напоследък тук, най-вероятно поради страх от експлозивното му социално влияние и способността му да организира големи групи от хора по теми и интереси. Останали са елементи от работата на „Големия брат“, въпреки смелото навлизане на Китай в глобализацията. Но както става в по-голямата част от официалния свят в Китай, така и за тези ограничения има начини да се разрешат, т. е. заобиколят. Например има специален китайски софтуер който позволява достъп до Фейсбук, макар и по-бавно.
Ученик с червена връзка на улицата, както и участието на пионери в телевизионна програма, са други напомняния за символите на еднопартийната политическа система и идеологическото възпитание на подрастващите. Колко дълбок е този политически пласт е друг въпрос. Китай не прави впечатление на полицейска държава, въпреки че „на книга“ системата предполага стриктен полицейски контрол. Това ми напомня за спора сред историците относно това колко деспотичен е бил императорски Китай. Не теория той изглежда като деспотична система, но в реалността обществото е имало много механизми за запазване на собствената сфера и заобикаляне на наглед всемогъщата и контролираща бюрокрация. През 90-те години в Корея, въпреки демократичните промени, имаше по-стриктен контрол (включително и „морален“). Няма да забравя един случай с арестуване на две млади момичета в корейския Пусан – носели къси фланелки с оголени пъпове (през 1994 г!). А вечерният час, въведен по време на Корейската война, е бил отменен едва през втората половина на 80-те години.
Бегъл поглед към потока на масовата култура засилва впечатлението за разнородност в Китай. Каналите на телевизията са внимателно „калибрирани“, но това не им пречи да обхващат практически необхватен спектър от информация. Набива се на очи еклектиката от епохи и стилове: бизнес новини и програми (включително канал на английски); новини с кадри от учения на Народната освободителна армия; революционни драми и шоу програми с романтизирани трудещи се; сериали за древните китайски кралства и съвременни сапунени мелодрами; уроци по класическа музика (доста често китайците използват класически европейски мотиви дори в рекламите си); американски филми; английската Висша лига – и какво ли не още. В тази страна битуват много и най-различни светове. Бих се опитал да определя китайското общество като огромно вместилище на множество епохи и светове.
Това е поредният „намек“ за мащабите на Китай – той съумява да съвмести различни (и на пръв поглед несъвместими) елементи, без това да нарушава развитието на цялото, поне засега. Защото скептиците са на мнение, че с бързото си развитие Китай само отлага сериозните политически сътресения – нещо, което неминуемо ще се наложи на даден етап. В продължение на няколко десетилетия китайският модел е изключително успешен икономически, но той тепърва ще трябва да изглажда социалните и политически напрежения, които са резултат от задъхващите промени.
В историографията за Китай дълголетието на Комунистическата партия се обяснява отчасти чрез опасенията от разпадане на страната и завръщане към хаоса и разпокъсаността от първата половина на 20-ти век. С победата на Народната освободителна армия в гражданската война и създаването на Народна Република Китай през 1949, се завършва обединеието на страната (като се изключи продължаващия спор с Тайван). Едно друго обяснение е свързано с метаморфозата на партията – от маоистка и революционна организация, към прагматична, отдадена на развитието и просперитета, по принцип мениджърска прослойка, поддържаща идеите за отвореност към света и пазарна икономика. Трета група причини се корени в мащабите на страната и в трудността да се организира някаква политическа алтернатива. Когато през 1989 студентите протестираха на площада Тиананмън в Пекин и армията ги заглуши с автомати и танкове, провинцията остана безмълвна. Тогавашният, предимно селски Китай, беше безучастен към проблемите на града, студентството и интелектуалците. Днес обаче либерализацията на живота се чувства навсякъде, с изключение на някои специални за партията табута като иделогиоческите алтернативи (Фулангонг) или отцепническите настроения: населената с мюсюлмани провинция Шианджанг, както и аспирациите за културна автономия на Тибет.
Еднопартийната система винаги е бил големия въпрос при разбирането на „социализама с китайски хараткеристики“, ако използваме отново една фраза на Дънг Сяо Пинг. Най-опростеното обяснение на този модел е „комбинация от пазарна икономика и еднопартийна система“. Традиционните схващания за еднопартийност обаче не могат да обяснат явления като честите социални конфликти и протести, етническите напрежения, изключителната отвореност към света, неспиращия икономически възход. Един ключ за разбиране на този парадокс е гъвкавостта на системата, която толерира свобода в множество сектори на живота. Еднопартийността отдавна е престанала да бъде идеолог, а се е съсредоточила върху ролята си на мениджър. Тази система символизира и единството на страната, чиито икономически успехи придават на властта допълнителна легитимност. С други думи, еднопартинйостта на Комунистическата партия се асоциира с държавността, а не с идеологията. Фактически новата идеология се нарича „прагматизъм“. Но колкото и специален случай да е Китай, забогатяването на обществото неминуемо предизвиква повици за по-голямо участие в политиката. Как ще се реши този въпрос никой не може да знае. Другите „азиатски тигри“ също преминаха през авторитарни периоди и в това отношение Китай не е изключение. Разликата ще бъде в специфично-китайската траектория на промените, която се определя както от голямата „маса“ на обществото, така и от тенденциите на мега-глобализацията. Едно е сигурно – вече отдавна това не е страната на Мао Зедунг.
Церемонията при откриване на учебната година в университета се проведе в аудитория, която наподобява профсъюзна зала с президиум и червени покривки, сякаш всеки момент щеше да започне работническа конференция. В началото водещият представи членовете на президиума, а след това вице-президентът дръпна солидна реч – не вълнуваща, но не и безсмислена. Удивителното беше, че всичко се превеждаше на три езика – английски, японски и корейски – от преводачи в другия край на сцената. Тези три езика просто отразяват преобладаващия състав на студентите в института за китайски език, и все пак визията за представяне на програмата с максимално удобство за аудиторията е впечатляваща. Този кратък момент в университета може да послужи като своеобразен символ за съчетаването на старата (местна) форма – стара зала, атмосфера – и новото глобално съдържание. Ще си позволя още едно сравнение с Корея – то ми се вижда неизбежно и валидно. В брошурата, представяща Института по корейски език към униерситета Йонсе – преди 17 години – ми направиха впечатление рестриктивните препоръки, като например, че не е уважително да се носи тениска (без яка) в училище. Не видях правила за облеклото в Джяо Тонг, макар че има общи указания да се спазват законите и правилата, и че доброто поведение ще се възнагради.
Джяо Тонг (което означава трафик/транспорт – поради началния профил на университета) е един от най-старите университети в града. Кампусът му е доста компактен, предвид разположението в централната част на града. Лампите се захранват със слънчеви батерии и наоколо се виждат новопостроени небостъргачи. Един от трите входа на университета е в традиционен стил, все едно че влизаш в дворец. Някои сгради са поочукани; явно е, че държавата не може да „огрее“ навсякъде. Въпреки това бумът не е задминал Джия Тонг, който е разширен в нови корпуси и съоръжения в по-периферната част на града.
Шанхай прилича на футуристичен град: заповядайте в Метрополис на Фриц Ланг, само че без анти-утопията. Някои нейни контури наподобяват Шанхай – огромни сгради и виещи се като змии между тях магистрали на няколко нива. Тук липсват летателните апарати и всичко е по-човешко – така се пренасяме от гигантската студена механика на Метрополис към разстлания на широко, жив Шанхай: от екпресионизъм и дистопия към импресионистична утопия. Статистката показва 1,500 небостъргача в Шанхай; третата и петата по височина сгради в света са в този град, както и 6 от 100-те световни архитектурни колоса. Градът е сбор на Москва и Ню Йорк като население – и комбинация от двата града като мащаб и архитектура.
Прозорецът ми гледа към небостъргачи. Имам чувството че накъдето и да погледна, някъде се намира центърът на града, всичко изглежда „център“… Разхождайки се по улица Янан (име на партизанската база на Мао Зедонг през 30-те и 40-те години на миналото столетие), започвам да добивам представа за замаха на това място: магистрала с 8-10 платна се дублира на втори етаж с друга магистрала (на някои кръстовища има естакади по на три нива) – също толкова широка и виеща се между поредна „порция“ небостъргачи. Изглежда че бумът на строителството не е самоцел; това е някакъв естествен и съразмерен вертикален растеж, подхранван от огромна маса от хора и бизнес, от социалния и културен живот на града. В същото време все още се забелязват „ъгли“ от стари, по-бедни времена с малки къщурки и тесни улички, които само чакат реда си да бъдат съборени и заместени от поредните супер модерни сгради.
Улиците са дорбе осветени, но липсва блясъкът на южнокорейските улици, които ослепяват най-вече заради многобройните светещи реклами. Тези сравнения са кодирани дълбоко в съзнанието ми и излизат наяве някак естествено при съприкосновение с друго азиатско общество. Ненаситната за енерегия и вечно растяща китайска индустрия може би не оставя място за „разхищения“ по улиците на града, но разликата може да се крие и в по-икономичното изразходване на енегргията или в липсата на агресивна рекламна култура. Ако Китай се освети както Южна Корея, сигурно страната ще се подпали…
