Ако извънземни се озоват на нашата планета и имат само един ден да научат нещо за нея, Експото ще им даде сравнително добра представа за нашата цивилизация. То е едновременно жива енциклопедия и бляскава реклама на света. Панаир на народите, царство на природата и одисея в космоса – това е събирателният образ на изложението. Имаш чувството, че се намираш не в град на бъдещето, а на друга планета.
Шанхайското Експо е отделен град в града, който е разположен на двата бряга на река Хуанпу (приток на река Янгдзъ) на площ от 5 квадратни километра. Така започва списъкът от „рекорди“: най-голямото (и скъпо) Експо; най-посещаваното (към 75 милиона посетители); най-много участници (200 павилиона); най-екологичното и прочие… Не може да ви убегне грандоманията, нали? Това е така, но от друга страна, някак подхожда на Китай да организира такова мега събитие. Въпросът е не само да се организира „перфектно“, но и да се напълни със запомнящо се съдържание. Организаторите са успели и в този втори аспект на изложението. Каквато страната-домакин, такова и изложението. Строено е със замах, което подхожда на Китай: прави се всичко и по много. Ако тази визия и вълна на просперитет продължат с тези темпове не е далеч бъдещето, когато ще има „от всичко и по много“… Но да не се увличаме. Не е ли това поредната илюзия на „линейното“ мислене, т.е. интелектуалната склонност да проектираме бъдещето според посоката на настоящата траектория? В случая става дума за проекция на „светло бъдеще“ за Китай предвид стремглавата възходяща траектория на развитие на икономика. Проблемите на политиката и социалната сфера не омаловажат икономическите успехи на Китай, но трябва да ни предпазят от „трапа“ на линейната концепция на развитието.
На западния бряг на река Хуанпу са разположени корпоративните павилиони а на източния – националните. Двете половини са свързани с два тунела под реката (отделно за пешеходци и автомобили) и безброй автобуси сноват между тях. Експото има осем входа, всеки от които е снабден с близо стотина пропускателни врати-скенери. Служители подпомагат придвижването и реда, сред тях полицаи войници (от време на време се забелязва и някой взвод да се придвижва с маршова стъпка (дори двама униформени да са, отново вървят в крачка). Тук-там се забелязват дори постове със стоянки за униформени (обикновено по двама); има ги и на някои входове за метрото, което между другото също разполага със скенери за проверка на багаж (светът е подлудял на тема тероризъм и сигурност). Проверките и охраната изобщо не са формалност. Освен че минаваш на скенер проверяват отделно чантите; носех бутилка с вода и ме помолиха (учтиво) да отпия от водата, за всеки случай…
Цивилните служители на Експото не са манекенки, подбрани да правят красиво впечатление. Напротив, момчетата и момичетата, които са натоварени със задачата всичко да функционира добре, създават впечатление за участие, а не специален подбор след конкурс. Широкото участие в събитието важи и за посетителите. Например направени се специални удобства за хора в инвалидни колички и често се виждат хора с увреждания сред посетителите, както и сред персонала.
Мрежа от пешеходни мостове, широки като булеварди (и снабдени с три реда чадъри и козирки) опасва целия град на експозицията, осигурявайки превъзходни панорамни картини и гладко придвижване. Дори няма възможност да усетиш лактите на другите, макар че през почивните дни се „изсипваха“ почти половин милион души… Елегантни електромобили са единствените превозни средства по тези алеи. Пътищата на долното ниво са също така широки, въпреки че по тях се движат само специалните автобусни совалки, електромобилите и обслужващи коли по чистотата. Особено е впечатляваща „Оста на Експото“ – централния пешеходен мост, по протежение на който са изградени футуристични конусовидни конструкции от стъкло и в тях се преплитат огромни куполи обърнати с върха надолу – галактически цирк. Експото е и състезание по физическа издръжливост. Някои уморени посетители са се изтегнали на пейки за кратък отдих, вероятно пропътували дълго разстояние, за да видят експозицията. Ситуацията с отделните павилиони е различна. Опашки, резервации и прочие, но това е неизбежно защото павилионите са единични и всеки би искал да види експозиции като тази на Китай.
На националния празник на Китай (1-ви октомври) организаторите подготвиха вечерно шоу на двата бряга, използвайки реката като основна сцена. Такива спектакли трудно се описват, но като за идея ще спомена, че една от сградите служеше за екран с дължина от стотина метра… Непрекъсната фиеста тече по площадите (оформени като континентални и географски центрове) и на сцени до павилионите. Това е и планетарна кухня – като всеки национален павилион обслужва и ресторант. Някои павилиони като че са извадени от комикси: летяща чиния – Културният център, кораб – Саудитска Арабия и Оман. Природата е навсякъде: дюни – Обединените Арабски Емирства; гори и планини – Нова Зеландия, а швейцарците ви возят с лифт на покрива, пардон в Алпите; ледник – Австрия; мравуняк – екологичен павилион; животни – Макао (заек), Ангола (слон).
Съвременното Експо като че ли е отстъпило от пионерския дух на откривателство от времето на Експото в Париж (1889 г.) със своя символ Айфеловата кула и демонстрации на такива изобретения като първия автомобил на Карл Бенц. Индустриализацията и свързания с нея комерсиализъм неизбежно дават своя отпечатък върху модерните изложения. Въпреки това, Експото остава специално пространство, където всяка страна се опитва да покаже най-доброто от себе си и място за нови идеи. Националните експозиции са смесица от стереотипи, представи за себе, това как страните искат да се възприемат в света и някои оригинални и неочаквани решения.
Естествено е павилионът на страната домакин да е гравитационен център на Експото. Неговата ярко червена пирамидална структура от вплетени една в друга огромни греди наподобява древен храм, който се издига величествено встрани и нагоре, сякаш се стреми да обгърне пространството наоколо. Изложението на китайските провинции е централна част на павилиона. Разнообразието е един от акцентите, който насочва вниманието към мащабите на страната. Това не е само реклама. Въпреки авторитарната си политическа система, Китай провежда специална политика на интегриране на малцинствата (официално 56 националности) чрез даване на привилегии в образованието и професионалното развитие.
Интересно е как китайците „класират“ другите национални павилиони, защото Експото е своего рода „гласуване с крака“. Посетителите си издаваха паспорти, за да си колекционират печати (спомени) от посетените павилиони, нещо като световен паспорт; събраните точки пък даваха предимство при посещение на други павилиони. Те имат желание да видят всичко, което е изложено (могат да се видят опашки пред почти всеки павилион), но имайки предвид ограничените възможности, се налага приоритизиране на местата.
Китайската „група“ на Тайван, Хонг Конг и Макао са следващите по популярност експозиции след тази на Китай. От едната страна на китайския павилион е издигнат блестящият павилион на Тайван; от другата му страна са разположени тези на Хонг Конг (всичко в едно: технологична сграда, която разполага с градина на покрива) и Макао (оригинален дизайн под формата за заек). По този начин четирите павилиона оформят отделно „съзвездие“.
Китай счита Тайван за своя „провинция“, но островът е де факто самостоятелна държава, въпреки историческия спор между двете страни на Тайванските проливи. (В Тайван редом с мавзолея на Чанг Кай Шек трябва да издигнат паметник на Ким Ир Сен, който започна Корейската война и по този начин предотврати присъединяването на острова към континента. Китайската освободителна армия е била на крачка пред превземане на последното убежище на националистите когато избухва войната на Корейския полуостров и американският флот блокира Тайванските проливи, което на практика осуетява плановете на китайските комунисти за завладеят Тайван.) Политическите разногласия са безкрайни, но двете страни се интегрират все повече в икономическо отношение. Значителният брой тайвански бизнесмени и фирми в Шанхай е само един от многото показатели в това отношение. В дългосрочен план се очертава решение в рамките на принципа „една страна – две системи“, чрез който Тайван ще запази политическа и икономическа автономия в рамките на все по-интегрирана икономика. Огромният кристален глобус, който изпълва тайванския павилион пръска светлина и образи наоколо, впечатлявайки публиката отвън и още повече щастливците, които могат да надзърнат вътре в тази амбициозна хай-тек конструкция. Макар и сравнително малък по население, Тайван е индустриален и технологичен „тигър“, който показва пътя на братята си на континента. Двете страни могат само да спечелят от задълбочаваща се интеграция, а нека историята решава кой е крив и кой прав във вечните политически спорове. Но отношенията остават деликатни и крехки. Самият факт, че след края на Експото тайванците ще си вдигнат багажа и ще си заминат в страната (така както ще направят и другите чужденци…) говори, че китайците от двете страни на проливите са братя, но не съвсем. Потвърждение на сложните отношения са двете хиляди китайски ракети насочени към Тайван и продължаващите доставки на американско оръжие на острова за милиарди долари.
Още по-интригуващо е, че Хонг Конг и Макао се представиха със собствени павилиони на Експото. Хонг Конг стана част от Китай през 1997 година със статут на „специален административен район“ с изпълнителен директор (звучи като управление на корпорация, но в това определение има и субстанция), назначаван от Пекин. Върната от Великобритания след 99-годишен лизинг (легалният термин за колония), бившата колония оперира със собствена финансова система и валута. Китайското правителство планира формулата „една страна, две системи“ да продължи 50 години преди пълното сливане. Китайците са търпеливи хора. Една от загадките след революцията през 1949 година е, че Хонг Конг остава непокътнат. Специалистите смятат, че това е стратегическо решение на Мао, за да спечели признание на КНР от Великобритания, което да убеди другите западни сили да сторят същото. Този план не проработва, но в крайна сметка Хонг Конг се утвърждава като един от основните търговски и финансови центрове в света, който служи като важен мост между Китай и глобалната икономика, особено след обединението. Макао има подобна участ: присъединяване към Китай (той е бивша португалска колония), с две години по-късно – през 1999, годината на заека. Градът се превръща в столица на развлеченията. Новият Лас Вегас на Азия се радва на подем; тук идват милиони туристи от Китай и света. Китайците се нуждаят от визи, за да посетят Хонг Конг и Макао, друго потвърждение на специалния статут на двата града-райони, както и на страха от неконтролируема миграция към по-богатите райони. Двата космополитни града са едновременно китайски и западни. Те са мини-вариантите на това, което би представлявал Китай след време. Китай все повече ще се глобализира, а Хонг Конг и Макао все повече ще се приближават до китайските си корени.
Корея и Япония са добре представени в корпоративната част на изложението. Южна Корея и Китай установиха дипломатически отношения едва през 1990 г., но Китай вече е най-големият пазар за южнокорейските компании. Конгломерати като Самсунг и Хюндай се превърнаха в модел за подражание сред китайските бизнес среди. Южнокорейски песни и телевизионни сериали заливат китайската поп-култура с „хан-лю“ (корейската вълна). Интересното е, че през 70-те години на миналия век севернокорейски телевизионни продукции и филми също са били популярни в Китай. Тогава не е имало и голям избор, но тези влияния от корейския полуостров се дължат и на културната близост на двата народа. Понастоящем Южна Корея изпълнява ролята на „конфуциански филтър“ за западна култура за Китай. Например, корейският вариант на „Сексът и градът“ бе приет от китайската публика за сметка на американския оригинал, който е твърде дързък за „моралната“ цензура. В същото време се чуват повици да се „спасява“ китайската култура от корейското културно „нашествие“. Резервираното отношение към Южна Корея е породено и от спорове за историческо и културно наследство в Манджурия (например спорът за произхода на ранните кралства в района).
Отношенията на Китай със Северна Корея са сложни. Старият съюзник на КНР е едновременно брат по оръжие и постоянен източник на грижи и главоболия за Пекин. Павилионът на КНДР беше един от най-малко посещаваните на Експото. Там се рекламираше „рая за хората“ (промяна в сравнение с възхвалявания в миналото „рай за работниците“), със снимки на новооткрит увеселителен парк в Пхенян, подарък от Ким Джонг Ил. Вероятно китайците изпитват някаква лоялност (и съжаление) към севернокорейците, но важна причина за официалната китайска подкрепа за КНДР е страхът от евентуалния срив на съседа, който ще предизвика вълна от бежанци в Китай и американско присъствие в обединена Корея. Този „буфер“ на сигурността се превърна в бреме, което ще създава още ядове на Пекин. Друга причина за китайската подкрепа за Северна Корея е политическата им „съвместимост“. Китайската комунистическа партия и Трудовата партия на Корея намират общ език и когато бъдещите лидери на двете държави – Ши Джин Пинг и Ким Джонг Ун – заемат един и същ пост в съответните партийни йерархии (заместник председател на Централната военна комисия), общите комунистически корени и ритуали изпъкват още по-ярко. Налице е обаче и съществена разлика: в китайския случай се осъществява ротационен принцип на управлението, а в Северна Корея се осигурява преход в династията. Въпреки това политическата рамка е много сходна в двете съседни страни и следователно по-значителни промени в Северна Корея са възможни, ако Китай се промени.
Китайците изпитват респект към Япония и икономиките на двете страни зависят все повече една от друга. Но понякога изглежда, че те танцуват върху тънък лед. Историята е по-дълбоката причина за спорадични напрежения и китайската чувствителност спрямо „Страната на изгряващото слънце“. Черни събития от 30-те и 40-те години на миналото столетие като „изнасилването на Нанджинг“ от японската императорска армия тегнат над двустранните отношения. Но динамиката в отношенията през последните десет години се определя и от засилващата се конкуренция между двете държави за водеща роля в Азия. Тази година Китай задмина Япония по размер на икономиката. Развитието на Япония и Китай и тяхното място в Азия напомня за размяната на ролите на Великорбритания и САЩ. Япония е първата индустриализирана държава в Азия, но Китай се превръща във водеща сила. Дали заради тази конкуренция или заради непрекъснатите териториални спорове (а може би заради двете), отношенията между двата азиатски гиганта се намират на най-ниската си точка от години насам. Инцидентът с ареста на китайски капитан на риболовен кораб, който навлезе в оспорвани води и се сблъска с японски катер, задейства конфронтационни рефлекси от двете страни, но накрая Япония отстъпи, освобождавайки капитана. Китайците използваха запасите си на редки метали като оръжие в спора. По време на кризата китайското правителство преустанови износа на метали за Япония, което засили натиска върху Токио за отстъпки. Това може да е лош знак за бъдещите отношения, като Пекин все по-често прибягва до тактика на извиване на ръце. Но нека се доверим на логиката на глобализацията и приемем, че взаимната зависимост на Китай и Япония ще гарантира стабилността и просперитета на Източна Азия, нещо към което и двата съседа се стремят.
Аурата на всичко американско е достатъчно силна в Китай, за да привлича много посетители на Експото, въпреки известно разочарование от американския павилион – може би заради големите очаквания, а не толкова заради съдържанието. Наистина, на пръв поглед изглежда, че американците не са си дали много труд за Експото. Но пък са се опитали да предложат различно решение, вместо екстравагантност и демонстрация на технологии, продукти, модерен дизайн и пр. Имената на големи компании напомнят, че те всъщност са навсякъде по света, толкова сме свикнали с тяхното присъствие в ежедневието. Американците бяха заложили на живата комуникация. На открита сцена течеше танцов спектакъл. На входа на павилиона посетителите се забавляваха с мини „мюзик айдъл“, като стари и млади пробваха възможностите си на микрофон с любима песен (на английски или китайски, няма значение); американските гидове говореха добре китайски. Видео клипове на големи екрани разказваха история за американските ценности. Кулминацията беше вълнуваща история за красотата и креативността на живота, когато хората се обединят – човешката страна на „американската мечта“. Посетителите бяха посрещнати с поздрав от Кобе Брайънт (популярен в Китай покрай НБА заедно с китайската гордост в Америка Яао Минг), следваше кратка реч на Хилъри Клинтън, а ги изпратиха с послание от Обама, който също им говори от екрана и ги поздрави на китайски; накрая ги покани в САЩ…
Америка служи за пример в много отношения и, парадоксално, тя се превръща в „добрата стара Америка“ за новите индустриални сили като Китай, така както Европа е била за „Новия свят“. Цикълът за завъртане по посока на Азия като че се превръща в поредния „исторически пласт“ на световното развитие. Това разбира се е преувеличение, но все пак издигането на Азия е безспорна тенденция която определя нашето столетие. И само по отношение на този възход и увеличаване на ролята на Азия, Америка и Европа изглежда „западат“ относително, т.е. като сравнителна роля и влияние в света. Защото Европа и Америка ще продължат да бъдат лидери в определени сектори и локомотиви за нови идеи и решения в технологии, икономика и политика. В същото време Китай все повече прилича на страна с неограничени възможности; дали ще станем свидели и на „китайската мечта“, само бъдещето може да покаже. Въпросът е не САЩ или Китай (да разбираме Азия) или дори Европа, а САЩ и Китай и Европа. Първата постановка е парадигмата на изключването и противопоставянето, докато втората е онази на включването и интеграцията. Когато избегнем интелектуалния капан на йерархичното 1-2-3 мислене (и системи), светът започва да изглежда по друг начин. Без да романтизираме нещата, конкуренцията ще продължи да определя отношенията между Съединените щати и Китай а тези отношения на свой ред ще определят характера на света в следващите десетилетия. Но светът е толкова обвързан, че засега никой не би рискувал конфронтация.
