На 4 септември 62% от чилийските гласоподаватели отхвърлиха новоизготвената конституция, която трябваше да замени онази, наложена от режима на Пиночет през 1980 г. Дори в столичния регион Сантяго 55% бяха против. Маржовете по доходи бяха високи във всяка група. Според проучване на Мигел Анхел Фернандес и Еухенио Гусман, петата най-нископлатена част от населението е гласувала с „не“ в съотношение 75% към 25%; на върха на стълбицата на доходите цифрите са 60% към 40%. Резултатът беше зашеметяващо поражение за левицата в страната, което върна политическия момент на консервативните сили след три години, в които левицата изглеждаше в подем. Победата на лагера „рехазо“ (отхвърляне) идва в момент, когато Латинска Америка се намира между възможното възраждане на прогресивната „розова вълна“ и възраждащата се, все по-крайна десница. В Чили и извън нея много зависи от това дали резултатът ще бъде възприет като знак за това накъде духат ветровете.
В своите 388 члена, три пъти повече от съществуващата конституция, отхвърленият документ се опитва да придаде институционална форма на бунтовническите импулси, стоящи зад протестите от 2019-20 г., които доведоха дясното правителство на Себастиан Пинера до ръба на колапса. В него бяха включени исканията на феминистките, индианските, ЛГБТК+, екологичните и други движения. То предложи цялостно преразглеждане на политическите институции и икономическия модел на страната, отбелязвайки скъсване с неолибералната догма на хартата на диктатурата. В нея се признава „многонационалният“ характер на Чили, като се дава по-голяма автономия на мапуче и други групи от коренното население, които според последното преброяване съставляват 13% от населението. Много от социалните разпоредби, сред които достъпът до здравеопазване, безплатното обществено образование и превръщането на водата (която в момента е приватизирана) в обществено благо, се радват на широка популярност, дори сред онези, които гласуваха за отхвърлянето ѝ. Месец след гръмката победа на Рехазо, проучване на Лабораторията за конституционни изследвания към Университета Диего Порталес показа, че 79% от хората все още подкрепят идеята за нова конституция. И така, защо този проект се провали?
Исканията за нова конституция лежаха в основата на протестите, които избухнаха през октомври 2019 г. Предизвикани от повишаването на цените на билетите за обществения транспорт, демонстрациите бързо разшириха обхвата си и се превърнаха в нещо, което стана известно като estallido social, „социален взрив“. Разгръщащите се улични протести поставиха под въпрос цялото наследство на диктатурата на Пиночет, но заедно с това осъдиха неуспеха на лявоцентристките правителства на Concertación, които бяха на власт през цялото време от 1990 насам, с изключение на осем години, да скъсат с неолибералния модел. По думите на един от лозунгите на протеста: „Не става дума за тридесет песос, а за тридесет години“. В опит да овладее размириците през ноември 2019 г. чилийският Конгрес се съгласи да проведе референдум за това дали да бъде изготвена нова конституция. Забавено поради пандемията Covid-19, гласуването в крайна сметка се проведе през октомври 2020 г. и даде преобладаващ мандат за промяна: 78% гласуваха „за“, а 79% се съгласиха, че трябва да бъде избран изцяло нов орган, който да я изготви.
По онова време резултатът се възприе като отхвърляне както на съществуващата конституция, така и на чилийската политическа върхушка. Дискредитирането на основните политически партии се пренесе и в изборите за Конституционен конвент през май 2021 г. Народният списък, хлабава коалиция от независими партии, завърши на трето място с 16% от гласовете, изпреварвайки основния лявоцентристки алианс и само на косъм зад левия блок, формиран от Френте Амплио на Габриел Борик, Чилийската комунистическа партия и други. Въпреки че десницата зае първото място с 20%, това беше най-лошият ѝ резултат от десетилетия насам и далеч от блокиращото малцинство, към което се стремеше. В резултат на това Конституционният конвент се оказа по-ляв, отколкото мнозина очакваха, и в него утвърдените партии имаха много по-малко влияние, отколкото биха искали. Конвентът започна работа по новата конституция през юли 2021 г., когато президентският мандат на Пинера беше към края си. Изборите през ноември, които трябваше да го заместят, изправиха Борика срещу кандидата на твърдата десница Хосе Антонио Каст; победата на Борика, до голяма степен изградена върху енергията на estallido social, отново подсказа, че левицата има предимство.
На този фон победата на лагера „Рехазо“ миналия месец изглежда още по-драматичен обрат. Как и защо инерцията се промени в друга посока? Един от решаващите фактори е, че десницата имаше повече от година за кампания срещу новата конституция, докато лагерът „одобрявам“ започна едва след като проектът беше представен през юли 2022 г. Тъй като не можеха да оформят изготвянето на документа в рамките на конвенцията, десните до голяма степен се оттеглиха от дискусиите, като вместо това атакуваха конституцията още преди тя да бъде написана. Наличието на преднина не беше единственото предимство на десницата: освен това те масово над-харчиха лагера „одобряване“, като на тях се паднаха 74% от вноските, регистрирани от чилийската избирателна служба, и още по-голям дял от тези, които не бяха регистрирани.
Освен това кампанията „rechazo“ използва безмилостно и ефективно дезинформацията относно съдържанието на проекта за конституция. До последния момент на избирателите беше повтаряно многократно, че тя ще позволи абортите – евангелистките църкви изиграха ключова роля в разпространението на тази лъжа – и че ще премахне правото на собственост върху жилище, ще принуди всички да ползват обществената здравна система и ще лиши работниците от контрол върху пенсиите им. Историческото признаване на групите от коренното население на Чили в проекта за конституция също засегна някои дълбоки националистически и расистки нерви. Не само десницата беше обезпокоена: дори левоцентристи като бившия президент Рикардо Лагос представиха концепцията за „множественост“ като заплаха за националното единство („От доста време имаме едно знаме и един национален химн“, каза той в разговор с радиоводещ през април). Поляризацията около въпросите на коренното население помага да се обясни защо страната на „Рехазо“ получи едни от най-големите си победи в Араукания, където чилийските служби за сигурност бяха призовани да потушат съпротивата на мапуче срещу компаниите за дърводобив.
Въпреки че десницата формира ядрото на опозицията срещу новата конституция, тя намери съюзници и в други части на политическия спектър. Най-проницателният трик на кампанията „Рехазо“ беше да се съгласи, че страната има нужда от нова конституция – само че не тази. По ирония на съдбата това беше подпомогнато от правителството на Борика, което в края на кампанията обяви, че дори и да бъде одобрена, новата конституция може да бъде променена. Може би това беше опит да се разколебаят съмняващите се, като се направи така, че гласуването да не изглежда „всичко или нищо“, но ефектът беше, че одобрението изглеждаше безсмислено или ненужно.
Всички тези фактори допринесоха за успеха на кампанията „Рехазо“, но не го обясняват напълно. За много от чилийските политически играчи – от десните и дясноцентристките до лявоцентристките – истинското обяснение е просто: проектът за конституция беше твърде радикален. Част от чилийската левица изглежда се съгласява с този анализ, твърдейки, че акцентът на документа върху равенството между половете и разширяването на правата на редица маргинализирани досега групи го е направил прекалено фокусиран върху въпросите на „идентичността“, за разлика от основните въпроси, които само са станали по-належащи в условията на продължаваща икономическа криза. Много чилийци имат сериозни материални проблеми: инфлацията е 14%, а безработицата – 8%. Но не е ясно дали това е довело до отхвърляне на „политиката на идентичността“, нито пък че последната е била толкова значим фактор, колкото се изтъква. Според проучването на Laboratorio Constitucional дори и сега 77% подкрепят равнопоставеността на половете при изготвянето на новия документ, а 54% подкрепят запазването на места за групите на коренното население.
Налице е и въпросът за това колко голям е бил мандатът за промяна в действителност. Трансформиращата визия на предложената конституция беше изградена върху крехки основи. Както гласуването през 2020 г. за това дали да се изготви нова Конституция, така и изборите за Конституционен конвент през 2021 г. доведоха до зашеметяващи победи на радикалната левица и на независимите социални движения. Но това бяха измамни победи, основани на ниска избирателна активност: 51% за вота през 2020 г. и 43% за президентските избори през 2021 г. Едно от благоприятните условия за забележителното създаване на конституция в Чили беше масовото въздържане от гласуване. Избирателната активност през септември беше повишена от връщането на задължителното гласуване, което доведе до участие от 86%. Гласуваха общо около тринадесет милиона чилийци – с почти пет милиона повече, отколкото на втория тур на президентските избори. Това обаче не означава, че идеята на лагера „рехазо“ за „мълчаливото мнозинство“, което най-накрая е казало своята дума, е вярна. Осигурените от лагера на аруебо 4,9 млн. гласа също са подобрение спрямо общия брой на гласовете на Борика от 2021 г., което подсказва, че проблемът не е толкова в срива на подкрепата, колкото в неспособността да се разшири електоратът на левицата.
Съдържанието на проекта може да е било част от проблема, но резултатът може да отразява и по-дълбок проблем на политическата организация. Неспособността на левицата да достигне до широките маси от населението означаваше, че е налице вакуум, от който „рехазо“ можеше да се възползва. Струва си да сравним решението на Чили с други конституционни процеси в Латинска Америка. Победата на „рехазо“ в съотношение 62 към 38% се намира в поразително противоречие с резултатите от конституционните референдуми, проведени в Еквадор през 2008 г. и Боливия през 2009 г. Там разликите бяха съответно 64 към 28% и 61 към 39% в полза на новите конституции при сравнително висока избирателна активност: 76% в Еквадор и 90% в Боливия. Поразителен е и фактът, че Чили преобърна политическата последователност, която се случи в Боливия и Еквадор. И в двете страни новата конституция ратифицира политическа трансформация, която вече беше започнала с изборите на Ево Моралес през 2005 г. и Рафаел Кореа през 2006 г. Проектът за конституция на Чили се опита да направи обратното, като не само предвиди очакваната трансформация на страната, но и се стремеше да бъде механизмът, чрез който тази трансформация ще бъде осъществена. Въпреки всички похвални нововъведения в конституцията, тя съдържаше нещо пожелателно. В крайна сметка разстоянието между програмното въображение и организационния капацитет, необходим за неговото прилагане, не можеше да бъде преодоляно лесно.
Бъдещето на Чили сега виси на косъм. Правителството на Борика беше в отстъпление още преди резултата от референдума – от март насам рейтингът на президента се е понижил от 56 на 27% – и възможностите му за маневриране се свиха още повече. В резултат на рехазото Борика промени състава на кабинета си, като замени двама от ключовите си съюзници с фигури от лявоцентристката партия. Процесът на изработване на нова конституция сега е в ръцете на Конгреса, където десните и дясноцентристите имат почти половината от Сената и малко под половината от Камарата на депутатите. Три години по-късно чилийският политически естаблишмънт затваря вратата за първоначалните искания на социалния естаблишмънт. А това на свой ред ще остави без внимание основните неравенства на чилийския политически и икономически модел, което ще доведе до допълнително недоволство. Лагерът „рехазо“ успешно блокира опита на левицата да преобрази Чили, но въпросът за това каква ще бъде тази страна остава нерешен.
