Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2020 12 Hannah Arendt

 

(45 години след Хана Арент)

 

Живот и опит

Трудно някой може да остане безразличен към конвулсивното време, в което Хана Арент живее и твори. Самата тя изпитва върху себе си превратностите му. Йохана „Хана“ Кон Арент се ражда през 1906 година в еврейско семейство в Линден, днес част от Хановер. Израства в Кьонигсберг (днешен Калининград; родния град на Имануел Кант, на когото тя се възхищава) и Берлин. През 1924 г. започва да учи философия и теология в Марбург под ръководството на бившия асистент на Едмунд Хусерл – Мартин Хайдегер. Последният факт не е без значение за нейните „еврейски обстоятелства“ поради най-малко три негови последствия. Първото е, че Хайдегер, определящ себе си в едно писмо до студента си Карл Льовит, предимно като „християнски теолог“ и католически мислител, успява да насочи младата Хана към близка до него тема – тя защитава дисертацията за любовта в творчеството на св. Августин във Фрайбург. Второто следствие от академичното общуване между двамата е, че общият им изследователския интерес към религиозното чувство, прераства в романтична връзка между професор и студент. За тази кратка, но бурна любов свидетелстват запазените и публикувани писма между тях (Вж. Хана Арент, Мартин Хайдегер – „Писма и други документи (1925-1975)“). Третата и може би най-важна последица се разиграва през разделната за мнозина 1933 година, когато малцина успяват да не се поддадат на ентусиазма на времето, а много други са обхванати от някакво странно ретроспективно съмнение в свободата. Това е годината, в която в прословутата си ректорска реч във Фрайбург Хайдегер възхвалява времената, в които „учителското съсловие“ трябва да отстъпи в полза на „военното съсловие“, т.е. философите да предадат бойното поле на щурмовите отряди. Членът на Националсоциалистическата партия Хайдегер скъсва връзките с колегите си евреи, включително с ментора си Хусерл. (В началото на 40-те той премахва дори посвещението към Хусерл от „Битие и време“, а по-късно все така тихомълком го възстановява.) Не е нужно безкрайно въображение за да се допусне, че разделът от „Тоталитаризмът“, посветен на временният съюз между тълпата и елитите, реферира точно към подобни срамни сюжети.

Въпросната 1933 г. е преломна и за Хана Арент. Тя се ангажира в подкрепа на Курт Блуменфелд, президент на Германската ционистка федерация, и взема участие в съпротивата срещу нацизма като еврейка. Арестувана е от Гестапо и пусната на свобода след това. През есента на 1933-а емигрира в Париж. Хана Арент ще живее 18 години без гражданство, до 1951 г., едва когато получава американски паспорт.

В Париж животът ѝ също не е безоблачен. С окупацията на Франция от Германия Арент е депортирана в лагера в Гюрс през май 1940 г., откъдето все пак съумява да избяга няколко седмици по-късно. Благодарение на нелегално издадени от американския дипломат Хирам Бингам IV визи, на следващата година Арент успява да се спаси в САЩ със съпруга си Хайнрих Блюхер (на когото посвещава „Произходът на тоталитаризма“). А американският дипломатически представител успява да помогне на приблизително 2500 еврейски бежанци, включително Марк Шагал и Макс Ернст.

В щатите Арент става сътрудник в няколко ционистки организации. Работи като гостуващ лектор в Калифорнийския университет в Бъркли и Северозападния университет. През пролетта на 1959 става първата жена лектор в Принстън. Арент също преподава в Чикагския университет, където е член на Комитета по социално мислене, в Нов университет в Манхатън и в Йейлския университет. През 1951 г. публикува „Произходът на тоталитаризма“. За жалост засега на български е преведена само третата част – „Тоталитаризмът“. Първите две са „Антисемитизмът“ и „Империализмът“.

Статиите ѝ върху процеса срещу Айхман предизвикват бурни спорове още преди през март 1963 г. да излезе книгата „Айхман в Йерусалим. Репортаж за баналността на злото“. Обвинена е, че е еврейка, която се срамува, а някои еврейски организации директно я заклеймяват като нацистка.


Small Ad GF 1

Животът на Арент е всичко друго, но не и клише, не и в смисъла, който тя самата влага. Клише за нея не значи липса на оригиналност, а отсъствие на мисъл, страх от реалността. Изложените по-горе биографични бележки не са проява на нездрав стремеж към документалистика. Тяхната цел е да покажат, че Арент има собствен опит със злото. И именно това ѝ дава увереност да пише за произхода на тоталитаризма. Така и то – злото, остава в полето на нейните научни интереси до смъртта ѝ през 1975 г. Нейният живот наподобява кинематографски сюжет и екранизацията наистина излиза на бял свят – през 2012 г. е заснет филма „Хана Арент“, който е отличен с редица международни награди.

Когато неизбежността на днешния ден ни сблъсква с все по-ярки авторитарни тенденции, когато отново наблюдаваме разпад на класите и възход на масите, когато днес все по-трудно правим разликата между изолация и самотност, то сякаш несъзнавано се сещаме за „Произхода на тоталитаризма“ на Хана Арент. Там търсим генезиса на онези страници от нашата история, които наричаме „срамно минало“. Там намираме разграничение на някои понятия, които в наше време се употребяват не само неточно, но и нелегитимно. 45 години след Арент ще се опитам съвсем схематично да скицирам отликите между диктатура и тоталитаризъм от една страна, а от друга – между мотивираното и баналното зло, онова, за което липсват човешки мотиви.

Диктатура и тоталитаризъм

Какво прави тоталитаризмът ново явление за нашето време? Нима не е имало маси и преди столетия? Подтисничеството не пулсира ли във вените на всяка епоха? Нека се опитаме да отговорим на тези въпроси, защото те са ключ към творчеството на Хана Арент.

Диктатурата (или деспотизма, тиранията) от една страна и тоталитаризма от друга, не са идентични. Както сочи Hayes (1940) преди още 25 века тираните Периандър от Древен Коринт и Пизистрат от Атина са пример за матрицата на терора на нашата Западна цивилизация. Когато преди 2000 години центърът на европейския живот се мести от Гърция в Рим, диктаторската традиция на Александър Велика е съживена от Цезар. И така през Константин и Юстиниан…чак до краха на Византия през 1453 г.; от Карл Велики, Ото и всички други императори на Свещената римска империя, та до нейния залез през 1806 г.; от Иван Грозни, Петър Велики и останалите руски царе до болшевишката революция през 1917 г. Епохата на хуманизма преди пет века е епоха и на италианските деспоти. Бременната ера на Просвещението ражда забележителни тирани – Фридрих II в Прусия, Карлос II в Испания и т.н. Едва двеста години ни делят от великия диктатор Наполеон във Франция. Списъкът е дълъг…

Изобщо, диктатурата, деспотизма или тиранията са константни или поне повтарящи се мотиви в цялата история на Западната цивилизация. Те са характерни както за „светлите“, така и за „тъмните“ векове. Еднакво са очевидни в Гръцката античност, в християнските времена, в епохите на рационализъм или реакционизъм. Те са толкова постоянен и повтарящ се мотив, колкото и противоположния – за стремеж към индивидуалните свободи и представителна демокрация.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Феноменът на тоталитаризма обаче е нещо повече от диктатурата и за разлика от нея е нов момент в историята на Западната цивилизация. Нека посочим някои от специфичните му отличаващи го черти:

1. На първо място става въпрос за настина тоталното проникване в живота на хората. От социалния периметър, през семейната среда и стигайки до интимното лично пространство – животът на всеки индивид е обсебен от тоталитарния строй. Векове наред диктатурите са отстъпвали определена автономия – по традиция или по харта – на полу-публични, полу-независими организации като църква, гилдия, аристокрация, университет. В тях човек е можел да намери все пак някакво чувство за принадлежност и себеизява. При тоталитарния режим всички тези институции са подчинени или направо заличени.

2. На следващо място следва да посочим подкрепата на масите при тоталитаризма. Диктаторът нито е искал, нито му се налагало да бъде харесван. Неговата власт произтича от Бога, по наследство, или в най-лошия случай от силата. Докато тоталитарния вожд черпи основание за управлението си от масовата поддръжка, при това – доброволна до голяма степен. Би било огромна заблуда да мислим, че тоталитарните вождове не се опират на подкрепа от масите до последния си миг. Последните сами се привеждат в състояние на executori servili (сервилни изпълнители – лат.) на волята на водачите на режима. Арент пояснява: „Хитлер идва на власт законно, по силата на волята на мнозинството и нито той, нито Сталин биха успели да задържат властта си над многомилионни населения, да преживеят не една и две вътрешни и външни кризи и да противодействат на безкрайните заплахи от безмилостни вътрешно партийни борби, ако нямаха доверието на масите. Нито Московските процеси, нито ликвидирането на фракцията на Рьом биха били възможни, ако тези маси не подкрепяха Сталин и Хитлер“ (Арент 1993: 22). В този ред на мисли са показателни резултатите от Федералните избори в Германия през юли 1932 г.: Националсоциалистите събират повече гласове от следващите две най-големи партии взети заедно – 13 745 680. Възходът на Сталин също не е благодарение само и единствено на зловещ заговор, но и заради неоспоримата му популярност сред масите.

Насилието не е достатъчно за да се установи и поддържа тоталитарната власт. Тоталният терор е различен и не следва да се бърка агресията на терористичните организации. Да вземе за пример някои от по-новото време. Въпреки че всички те имат политически претенции – нито италианските „Червени бригади“, нито „Фракция Червена армия“ в Германия, ЕТА, ИРА или движението „17 ноември“ в Гърция, успяват да получат масова подкрепа и да се наложат трайно в управлението, защото те представляват тесни религиозни, етнически или социални интереси на определени групи от населението.

3. Третата разлика, а тя и технологично неизбежна, е пропагандния апарат, включен в тоталитарната машина най-вече по отношение на медиите, образованието и изкуството. Задачата на диктатора е сравнително проста: достатъчно е да затваря или убива тези, които не му се подчиняват, като по този начин всява страх сред останалите. Тоталитарният вожд също използва тези похвати, но наред с това се стреми да внуши чувство на любов и уважение към собствената си персона. Култът към личността е изтъкан от пропагандни натрапливости и митологеми, насочващи колективното мислене в една посока: вождът е добър, честен и загрижен за добруването на другите човек.

В автобиографичната си книга „Пътят на надеждата“ Лех Валенса посочва дилемата на поляците, попаднали в клопката на два тоталитарни режима: „…през войната немците искаха жизнено пространство (Lebensraum – Б. а.) за своя народ с тоталитарни амбиции, като ни заплашваха с физическо унищожение. И нашият народ беше стигнал до границите на катастрофата. Изтокът демонстрира друг манталитет – не искаше глави, а души и сърца“ (Валенса цит. в сп. Панорама 1990: 75).

4. Също така, тоталитаризмът предлага почни неустоимо изкушение: то движи хората – чрез емоционален, но в същината си религиозен дух, от който неговите вождове-апостоли са обладани. Комунистическа Русия и нацистка Германия са колкото държави, толкова и църкви. И те са църкви не стари и конвенционални, а девствени и пълни с мисионерски фанатизъм. Тяхната митология (всъщност идеология) е нова, техните ритуали и постулати са нови. За разлика от масите от предшестващите епохи, съвременните са изгубили вяра в Страшния съд. Те изначално са скъсали връзка със старите богове и искат нови, и в тоталитарния свят те ги получават – не по стените на храмовете, а по площадите; не на небето, а по бойните полета. Те вярват в създадения от човека земен Рай, а не в онзи – лъжливия – в облаците.

Религиозните аналогии при тоталитаризма са очевидни. В религията човек се себеотрича, за да се отдаде на Бог, при тоталитаризма човек се обезличава, да се поднесе в жертва на тоталитарния вожд. Хитлер дефинира антисемитизма като „ново верую (курсивът е мой – Б.а.) за масите“ (Hitler цит. в Nazi Conspiracy and Aggression 1946: 298). А Гьобелс допълва: „Ще израснем и в религиозната сфера. Досега всеки търсеше Бог по свой начин. Но трябва да оставим масите да имат своите идоли, докато не им дадем нов бог.“ (преводът е мой – Н.Ц.)“ (Goebbels 1942: 145). В пред-тоталитарна Русия пък съществува движение на „богостроителите“, а сред изявените му представители са писателите Анатолий Луначарски и Максим Горки. Тяхната цел е, на базата на марксизма да създадат една пролетарска религия без Бог. И „бащата на народите“ до голяма степен изпълнява тази задача, но с едно съществено отклонение. На базата на марксизма е създадена нова религия, но с Бог, при което за всемогъщ и страшен Бог на тази нова религия, е обявен самият Сталин (Капушчински, 1994).

5. Диктаторът не си прави труда да имитира функционирането на институции като съд или парламент например. Той притежава абсолютната власт и го намира за ненужно. Тоталитарният водач също владее неограничена господство, но създава огромен пирамидален бюрократичен апарат. От една страна той му служи да легитимира с публична власт своите поддръжници, а от друга – тези неизброими органи и служби със скрупульозни наименования имат за цел да създадат илюзия, че не цялата власт е концентрирана в ръцете на един.

Да обобщим: тоталитаризмът е реакция – срещу човешкото в индивида, политическото в обществената сфера; той е бунт – срещу цялата история за цивилизацията на Запада. Той е нещо радикално ново спрямо съществувалите дотогава диктаторски модели. Той е бунт срещу чувството за мяра и съразмерност в класическа Гърция; срещу правовия ред в древен Рим; срещу правдата и справедливостта на еврейските пророци; срещу огромното културно наследство на християнството в средновековието и модерните времена; срещу просвещението, разума и хуманизма на 18-ти век; срещу либералната демокрация на 19-ти. Той отрича всички съставни части на нашата историческа цивилизация и се бори до смърт с тези, които са запазили спомен на привързаност към нея. Тоталитаризмът е отрицание на светлата част в човешката природа, той е опакото на даващата морален ориентир виделина. (При пълното слънчевото затъмнение ивицата на сянка, с която лунната всецяло скрива слънцето се нарича тоталитет.)

Радикално и банално зло

„Тоталитаризмът“ на Арент си поставя нелека цел – да проникне отвъд тясно човешкото – било то индивидуалната или колективна психика. За Арент не е достатъчно масите да бъдат описани (какви са) или обяснени (защо са такива). Тя иска да разкрие естеството на нещо много по-значимо – явление, проявяващо се в различни форми и мащаби в цивилизационното развитие на човечеството и достигнало чудовищни проявления във времето, в което тя живее: тя претендира да проникне в тъканта на злото.

В едно писмо до Ясперс от 1951 г., Арент говори за „радикалното зло“ в контекста на тоталитаризма. Наистина, в нейния век злото се оказва далеч по-крайно, отколкото се е смятало дотогава. Арент отделя тоталитаризма от западната култура и настоява, че той е коренно нов, безпрецедентен и толкова чудовищен, че едва ли може да бъде съден по традиционните морални стандарти (Hoeveler, 1982). През 1964 г. обаче, този път в епистоларна полемика с еврейския мистик Гершом Шолем, тя трансформира част от понятийната си концепция:

Доста си прав, промених си мнението и вече не говоря за „радикално зло“… Всъщност сега смятам, че злото никога не е „радикално“, а че е единствено екстремно, то нито притежава дълбочина, нито демонични измерения. То може да обрасте и да опустоши целия свят точно защото се разпространява като плесен по повърхността. Както казах, то e „мисло-устойчиво“, понеже мисълта се опитва да стигне до някаква дълбочина, да доближи корените и в момента, в който се сблъска със злото, остава разочарована, защото при него не открива нищо подобно. Това е неговата „баналност“. Само доброто има дълбочина, която може да бъде радикална. (http://memory.loc.gov/cgi-bin/ampage? collId=mharendt_pub&fileName=03/030170/030170page.db&recNum=36)

Вече знаем, че немислимото зло, екстремното зло, няма нищо с егоизма или подобни психологически мотиви или природни инстинкти. Индивидите в тоталитарната маса не притежават отделни цели. Вместо това, те инвертират до човешки същества, ненужни като човешки същества. И това е валидно както за насилниците, така и за жертвите. Цялата система от концентрационни и трудови лагери например е била проектирана да убеди затворниците, че са непотребни преди да бъдат убити. В лагерите на хората им било показвано, че наказанието им не е свързано с изкупуване на вина или възмездие за престъпление; че експлоатацията им няма да обогати никого и че работата им е съвършено безполезна. Терорът е безцелен, а убийството е безлично. Легитимно е единствено безсмислието. Лагерът е място, в което всяка дейност и всеки човешки импулс, са абсурдни. Където, с други думи, безсмислието ежедневно се въз-произвежда наново във форма на не-действителност.

Целият апарат за смърт от друга страна – надзиратели, тайна полиция, администратори – те са нямали никакъв личен мотив за извършените зверства. Тяхната роля се свеждала до издадена команда, натиснат спусък или регистрация в журнал. Те играят своята незначителна роля на непотребни същества не по-зле от самите лагерници – техните жертви. Ако е вярно, че в последния етап на тоталитаризма, се проявява абсолютното зло, – абсолютно, понеже вече не се отнася до човешки мотиви, значи също така е вярно, че без него, без тоталитаризма, никога нямаше да знаем истинското, радикално естество на злото. Арент обяснява: „Здравият разум отчаяно протестира, че масите за покорни и че този гигантски апарат на терора е ненужен, но ако можеха да изрекат истината, тоталитарните управници биха отговорили: апаратът ви се струва ненужен само защото служи за превръщането на хората в ненужни“ (Арент 1993: 208). Затова и тоталитаризмът в система, в която всички хора са еднакво излишни.

Докато отразява процесът срещу нацисткия престъпник Адолф Айхман в Йерусалим, Арент забелязва следния феномен: той настоява да се откаже от всичките си лични качества и автономна воля. Всеки очаква в съдебната зала да види една ли не дявола в човешки вид, но на подсъдимата скамейка стои невзрачен сив чиновник от отдела за депортация. Айхман протестира отново и отново, опонира на твърденията на обвинението като твърди, че никога не е правил нищо по собствена инициатива, отричал е всячески дори зачатъци на автономна воля, твърдял е, че не е имал никакви намерения – добри или лоши, че той само е изпълнявал заповеди. Ето какви са непосредствените впечатления на Арент за него:

Винаги казваше едно и също, изразено с едни и същи думи. Колкото по-дълго го слушаше човек, толкова по-очевидно ставаше, че неговото неумение да говори беше тясно свързано с неумението му да мисли, именно да мисли от гледна точка на някой друг. Не беше възможна комуникация с него, не защото той лъжеше, а защото беше обграден от най-надеждната от всички защитни стени срещу думите и присъствието на другите, следователно и срещу реалността като такава.

Типичното нацистко оправдание, че само са следвали заповеди, според Арент изяснява, че западната традиция погрешно приема, че най-големите злини за човечеството, възникват от интерес или егоизъм. Най-голямото зло в света… е зло, извършено от нищожни и незначителни хора. Зло, извършено от хора без мотив, без присъди, без зли сърца или демонични желания. От хора, които отказват да бъдат личности, а са част от маса. Като ръководител на нацистката служба за депортации Айхман изпраща стотици хиляди евреи на смърт в лагерите. Защото ги мрази ли? Не. Той нито обича, нито мрази. Има користна цел? Ни най-малко. Дали пък не е поради психическо разстройство? Не, бил е напълно вменяем. Това дава основание на Арент да твърди, че най-голямото зло в света е злото, извършено от хора без мотив, от хора, които отказват да са личности. И това е явлението, което тя нарича „баналност на злото“.

Отказът на човек да мисли, автоматизмът на действията му, инертността и малодушието, са явления, които разкриват черти, които са еднакво валидни както за индивидуалния, така и за над-личностния, социалния характер на една общност или държава. Защо Германия онзи ден, Съветския съюз вчера или доскорошната пост-тоталитарна държава в Източна Европа желаят господство и пълно подчинение? За да станат по-богати или по-щастливи? Не. „Силата на агресията е напълно безкористна, немотивирана, лишена от прагматизъм. Тя желае единствено собствената си воля, тя е чистата ирационалност“ (Кундера 2016: 18).

Според Арент характерният образ на масовия човек, задвижващ апарата на злото, издаващ командите на смъртта „не е бохем от типа на Гьобелс, нито сексманиак като Щрайхер, нито ексцентрик като Розенберг, нито фанатик като Хитлер, нито авантюрист като Гьоринг“ (Арент 1993: 62). Олицетворението на масовия човек е Хайнрих Химлер. Или поне той най-проницателно оценява, че легионите убийци, от които се нуждае, за да организира машината си за унищожение, са семпли, обикновени и неизпъкващи хора. Не чудаци или неудачници, а напротив – такива с редовна работа и почтени семейства, без личен интерес или обективен мотив за злодеяния. Тези незабележителни личности като Айхман, да ги наречем без излишни скрупульозни евфемизми – хора-маса, тоталитарната власт привлича за своите най-зверски злини. Те не носят психотичнте отклонения на садиста или патологиите на перверзника – точно обратното! – те са праволинейни в работата и всеотдайни към семействата си граждани – черти, отнасящи ги по-скоро към еснафа, отколкото в графата на злодея. Но сложността в осмислянето на баналността на злото произтича именно от тази шаблонност – толкова е очевидна, че е трудна за проумяване.

Във „Време да се живее и време да се мре“ Ерих Мария Ремарк, посветил по-голямата част от творчеството си на ужаса на войната, дефинира галантно дълбините на най-тъмните кътчета на човешката душевност и злото, което се крие във всеки от нас:

Йозеф се усмихна.

– Странно нещо! – каза той. – Струва ни се, че един убиец се държи като убиец всякога и навсякъде. А всъщност достатъчно е само една малка част от съществото му да бъде престъпна, за да може той да извърши най-отвратителните жестокости. Не е ли така? (Ремарк 1986: 286-287).

И тук, пишейки за баналността на злото, вместо заключение, е може би е по-уместно единствено да посочим епиграфа, който Арент е поставила в началото на „Тоталитаризмът“: „Нормалните хора не знаят, че всичко е възможно“ (Давид Русе). Те не могат да проумеят зверствата, дори когато ги виждат и чуват, също както и масите отбягват действителността. Здравият разум отказва да повярва на чудовищността, самозалъгва се и търси утеха във фиктивен свят, такъв какъвто тоталитарният управник с охота предлага на масовия човек.

Но все пак, защо нито едно зло, дори и най-екстремното, не е успяло да се задържи достатъчно дълго, за да проникне радикално в съзнанието на хората? Защо винаги е имало съпротива? Защо смисълът надделява над баналността?

Защото злото, в неговата „мисло-устойчивост“, няма корен. Само доброто има дълбочина, която може да бъде радикална.

 

Използвана литература:

1. Арент, Х. 1993. Тоталитаризмът, София: Панорама

2. Валенса, Л. 1990. Пътят на надеждата – в: сп. Панорама, бр. 4

3. Капушчински, Р. 1994. Империята, София: ИК „Фльорир“

4. Кундера, М. 2016. Изкуството на романа, София: ИК Колибри

5. Ремарк, Е. М. 1986. Време да се живее и време да се мре, София: Издателство на Отечествения фронт

6. Goebbels, J. 1942. Michael, München: Zentralverlag der NSDAP

7. Hayes, Carlton J. H. 1940. The Novelty of Totalitarianism in the History of Western Civilization. // Proceedings of the American Philosophical Society, vol. 82, no. 1, 91–102

8. Hoeveler, J. David. 1982. Metaphysics and the Masses. // American Journal of Education, vol. 90, no. 4, 353–363

9. Nazi Conspiracy and Aggression, 1946, Library of Congress. Updated 31 October 2020. Available at: https://www.loc.gov/rr/frd/Military_Law/NT_Nazi-conspiracy.html

10. The Hannah Arendt Papers at the Library of Congress, 1963-1964, Library of Congress. Updated 31 October 2020. Available at: http://memory.loc.gov/cgi-bin/ampage? collId=mharendt_pub&fileName=03/030170/030170page.db&recNum=36

7. Hayes, Carlton J. H. 1940. The Novelty of Totalitarianism in the History of Western Civilization. // Proceedings of the American Philosophical Society, vol. 82, no. 1, 91–102

8. Hoeveler, J. David. 1982. Metaphysics and the Masses. // American Journal of Education, vol. 90, no. 4, 353–363

9. Nazi Conspiracy and Aggression, 1946, Library of Congress. Updated 31 October 2020. Available at: https://www.loc.gov/rr/frd/Military_Law/NT_Nazi-conspiracy.html

10. The Hannah Arendt Papers at the Library of Congress, 1963-1964, Library of Congress. Updated 31 October 2020. Available at: http://memory.loc.gov/cgi-bin/ampage? collId=mharendt_pub&fileName=03/030170/030170page.db&recNum=36

 

Николай Ценков е роден през 1985 г. в Стара Загора. Завършил е право, а в момента работи върху дисертацията си в областта на социалната философия. Заемал е ключови позиции в частния и публичния сектор, където е придобил богат опит в сферата на икономическата дипломация и проектното финансиране. Сборникът с разкази „Човекът, който продаде морето“ („Колибри“, 2019) е първата му белетристична книга.

Pin It

Прочетете още...