Скандалът с учебниците продължава, продължават да се умножават различните мнения и становища покрай него, което, в края на краищата, ми се струва нещо добро. Яснотата и определеността по важните обществени въпроси – поне това трябва да сме научили от тоталитарното си минало – не е нещо, което се постига лесно или бързо. Когато става дума за нещо толкова важно като възпитанието и образованието на идещите поколения, място за лесни и бързи решения няма, поне с това би трябвало да се съгласят всички. И така, в търсене на възможно най-удачния и перспективен обществен консенсус, всички ние би трябвало да се запасим с малко повече търпение и готовност да изслушваме различните мнения, които малко по малко започват да обрисуват една далеч по-детайлна и по-информативна картина на политическия и културен сблъсък, който в момента изглежда протича в България. Повтарям: това не е нещо, по което трябва да се търсят бързи, административни решения. Не и преди да сме придобили някаква по-ясна картина за съдържанието на спора, който тече.
В предишния си текст по темата се опитах да подчертая основната слабост на досегашния обществен разговор, особено така, както той се представя в медиите – пълната или почти пълна липса на конкретни съдържания и информации от учебниците и придържането към различни повече или по-малко общи, изхождащи от „принципни идеологически позиции“, мнения. Картината би трябвало да бъде достатъчно позната поне за хората от моето поколение, които са израснали и съзрели именно във времената, които са обект на разглеждане в споменатите учебници. Самият аз все повече и все по-силно придобивам усещането, че тук се работи със стари и добре изпитани методи: изхожда се най-вече от „партийни позиции“, докато конкретните анализи, конкретните опити за съпоставяне, сравняване и анализиране на конкретното учебно съдържание, са по принцип изключени от разговора. Именно тази празнина – а всъщност зееща липса – ми се иска да запълня поне донякъде в този текст.
И така, онова, което ще се опитам да ви представя, е един анализ, въз основа на възможно най-конкретни сравнения и съпоставяния, на два от най-обсъжданите учебника по „История и цивилизации“ за 10 клас: онези на издателства „Булвест“ и „Рива“[1]. Представяната в медиите позиция е, че първият от тях е пример за манипулативно и несъответстващо на „нашия цивилизационен избор“[2] съдържание, докато вторият, с известни уговорки, се представя като образец за удачна интерпретация на най-новата българска история. Анализът ми ще се съсредоточи единствено върху двете съответни глави, в които се разглежда периодът от 1944–1989 година, тоест времето на тоталитарния комунистически режим.
Нека да започнем със сравнително твърдите факти. Първото, което веднага трябва да се отбележи, е че в двата учебника на този период е отделено различно голямо място. И то не просто различно, а сериозно различно: в учебника на „Булвест“ на това съдържание са отделени 40 страници, докато в учебника на „Рива“ те са 27. И тук става дума не просто за използване на повече илюстративен материал или, да речем, различно типографско оформление (като човек, който е работил в продължение на двадесет години именно за различни издателства на учебници тук в Германия, би трябвало да съм достатъчно компетентен по този въпрос). Също и като чисто текстов обем съдържанията са радикално различни: текстът на „Булвест“ съдържа около 22 000 думи, докато онзи на „Рива“ е съставен от приблизително 12 000, тоест съотношението е почти едно към две. Различен е и броят уроци, посветени на темата – при „Булвест“ те са осем, плюс два урока за практически дейности, тоест общо десет, докато при „Рива“ те са седем (доколкото разбирам, тук уроци за практически дейности не са предвидени).
Но, разбира се, когато става дума за съдържателен анализ, подобни количествени сравнения не могат да имат решаващо значение, ако и да са важни като първоначална, изходна информация. Единствено важният критерий тук разбира се е смисловото съпоставяне и сравняване на двата материала, и то именно от гледната точка на едно възможно най-пълно, най-обективно и най-„цивилизационно“ представяне на периода на тоталитарния режим (ако трябва да се придържаме към думите на министъра). Кой от двата учебника е по-добрият? Нека разгледаме в детайли и се опитаме да видим сами.
Но да видим първо какви са изискванията, предявени от страна на министерството към авторите на учебниците. Ето тук двете страници от документа на МОН „Учебна програма по история и цивилизации за X клас (общообразователна подготовка)“, в които те са формулирани.
…След което вече можем да започнем с анализа на първия урок:
„България в съветската сфера на влияние и промените в политическата система (1944 – 1947)“ (Булвест)
„Илюзиите на народната демокрация“ (Рива)
При „Булвест“ урокът е съставен от четири части: 1. „Победителите и съдбата на България“; 2. „ОФ – от сътрудничество Към противопоставяне“; 3. „Краят на монархията“; 4. „Разправа с опозицията“.
При „Рива“ частите също са четири: 1. „9 септември 1944 г.“ 2. „Борба с ‚противонародните елементи‘“ 3. „Утвърждаване на комунистическата хегемония“ 4. „Краят на илюзиите“.
Ако се изхожда от едно напълно формално изреждане като горното, нещата в двата учебника изглеждат сравнително балансирани и равнопоставени – но само докато човек се задълбочи малко повече в съдържанието, след което няма как да не забележи, че информацията, предоставена в учебника на „Булвест“ е далеч повече, по-разнообразна, а също и представена по повече и по-различни начини: блоковете с допълнителна информация (извън вече изредените основни части на урока, и без да броя чисто илюстративните материали като рисунки, снимки, карикатури и пр.) са при „Булвест“ осем (изреждам тук всички, за да избегна недоразумения): 1. „Хронология“; 2. „Речник“; 3. Още за „народната демокрация“; 4. Знаете ли, че… „Народният съд“ (с цифров материал относно присъдите и уточняване на факта, че по брой на присъдите България е на едно от първите места в Европа); 5. „Когато фактите говорят“; 6. „Свидетелства от епохата“; 7. „Личност от епохата“ (Георги Димитров, Никола Петков); 8. „Свидетелство от епохата – писмо до министър-председателя К. Георгиев от Никола Петков и Коста Лулчев“,
Докато при „Рива те са шест: 1. „Хроника“; 2. „Документът“ (телеграма от ЦК до Г. Димитров, 25.IX.1944 г.); 3. „Присъдите на ‚Народния съд‘„(с графика, представяща процентните съотношения между различните видове присъди, издадени от „Народния съд“; 4. „Из програмата на ОФ от 17.IX.1944 г.“; 5. „Документът“ („процентното споразумение между Сталин и Чърчил); 6. „Лицата на историята“ (Георги Димитров).
Освен това в учебника на „Булвест“ се говори значително повече за международната обстановка, в която се оформя следвоенната политическа система в страната, както и за междупартийните борби, с които е свързано това оформяне, докато при „Рива“ за тези неща се казва или много малко, или нищо. За да не бъда голословен, ето тук самите текстове едни до други, за да можете да сравните сами:
|
БУЛВЕСТ |
РИВА |
|
Победителите и съдбата на България В края на Втората световна война България попада в съветската сфера на влияние. Това е резултат от неспособността на управляващите да скъсат навреме с Германия, но най-вече от договореностите между победителите. През лятото на 1944 г. западните съюзници настъпват към Берлин през Северна Франция, докато Балканите остават в обсега на съветските военни действия. За СССР, САЩ и Великобритания най-важен е разгромът на Германия и заради него те са готови на взаимни компромиси. Чърчил няма нищо против окупираните от СССР Румъния и България да останат под съветски контрол, тъй като за Москва те са част от нейната зона на сигурност. На свой ред той иска Сталин да признае британските интереси в Гърция, която е особено важна за Англия. Сферите на влияние са договорени между двамата в Москва през октомври 1944 г. САЩ не участват, но също признават интересите на СССР в региона. В България те са гарантирани от съветските войски и от правителството на ОФ. С подкрепата на Москва то сключва примирие с трите държави победителки. Те участват в Съюзническата Комисия, Която Контролира спазването на примирието и политическия живот в страната, но на практика действа под съветско ръководство. В замяна на Компромисите на западните съюзници и по настояване на Чърчил СССР се съгласява българските войски да се изтеглят от Беломорието. Това означава Край на надеждите за запазване на обединението. Така договореностите между победителите определят бъдещето на България в съветската сфера. ОФ – от сътрудничество Към противопоставяне Замисълът на Сталин да продължи сътрудничеството със западните съюзници налага отказ от установяване на диктатура на пролетариата в държавите от съветската сфера. На комунистическите партии е внушено да управляват в духа на идеите на „народната демокрация“. Затова създаденото на 9 септември 1944 г. правителство на ОФ е коалиционно и БРП има толкова министри, Колкото и БЗНС „Пладне“ и „Звено“ – по четирима, а БРСДП е с двама. Премиерът Кимон Георгиев, външният министър и министърът на войната не са Комунисти, а звенари (заради заслугите им за преврата и връзките с армията), но в ръцете на БРП са важните министерства на правосъдието и на вътрешните работи. Така образът на България навън трябва да покаже, че Комунистите нямат водеща роля, но те на практика диктуват вътрешните промени, съобразявайки се с указанията на Москва и Г. Димитров. Възстановена е Търновската Конституция и многопартийната система, но четирите партии не разрешават съществуването на други формации извън ОФ. Монархията се запазва, но е назначен нов Регентски съвет. Тъй Като XXV ОНС е разпуснато, Кабинетът управлява с приемани и изпълнявани от него наредби закони. До Края на 1944 г. партиите си сътрудничат в духа на програмата на ОФ от 17 септември 1944 г. Под лозунга за изкореняване на фашизма и наказване на виновниците за обвързването на страната с Райха те подкрепят създаването на „Народен съд“ и повторното (след закриването им на 9 септември 1944 г.) откриване на лагери за политически противници. БРП се възползва от тях, както и от масовите репресии непосредствено след 9 септември 1944 г., за да укрепи позициите си. В другите партии в ОФ се оформят групи, Които не желаят да приемат диктата на БРП в управлението. Насрочването на парламентарни избори за август 1945 г. активизира лидерите на БЗНС и БРСДП Никола Петков и Коста Лулчев. Те настояват изборите да се отложат, за да се проведат под „международен Контрол“, но това противоречи на признатия съветски Контрол върху политическия живот. Н. Петков съгласува действията си с представителя на САЩ в България Мейнард Барнс, който го подтиква към съпротива. От Вашингтон подкрепят зараждащата се опозиция, като заявяват, че няма да подпишат мирен договор с правителство, излъчено след недемократични избори. В духа на стратегията за разбирателство със САЩ Сталин съветва изборите да се отложат, да се разреши възстановяването на други демократични партии (Демократическата, Радикалната) и да се признае съществуването на вече оформилите се като отделни партии опозиционни групи от БЗНС и БРСДП. Така многопартийната система е разширена и опозицията – легализирана. Това трябва да улесни западните съюзници да признаят резултатите от проведените на 18 ноември 1945 г. избори. Опозиционните БЗНС на Н. Петков и БРСДП на К. Лулчев обаче отказват да участват в тях и в новото XXVI. ОНС са представени само партиите от ОФ. САЩ и Великобритания се споразумяват със Сталин да признаят бъдещото правителство, ако в него се привлекат двама души от опозицията. За СССР това е приемливо, но не и за Н. Петков и К. Лулчев. Те разчитат американският натиск да продължи и отказват да влязат в кабинета. При влошаващите се отношения със САЩ Сталин нарежда БРП да се разправи с опозицията. На 31 март 1946 г. е утвърден вторият кабинет на ОФ начело с К. Георгиев. Комунистите засилват натиска върху опозицията и установяват контрол върху армията. Краят на монархията През лятото на 1946 г., когато победителите обсъждат мирния договор с България, ОФ решава да покаже, че страната е скъсала с миналото си на германски сателит. На 8 септември се провежда референдум за ликвидиране на монархията, макар че конституцията не предвижда подобен акт. Масовите настроения са в полза на републиката – за нея гласуват 95,63% от българските граждани. Седмица по-късно парламентът провъзгласява България за „народна република“; царското семейство напуска страната, Регентството престава да съществува, а временен председател на републиката става Комунистът Васил Коларов. Опозицията участва в референдума и не оспорва резултатите. През октомври 1946 г. се провеждат избори за VI Велико народно събрание, Което да изработи нова Конституция. Въпреки репресиите опозиционните партии печелят 99 места срещу 366 за ОФ (275 от тях са Комунисти). В създаденото през ноември 1946 г. трето правителство на ОФ БРП вече има мнозинство и лидерът и Г. Димитров става министър-председател. В парламента започва остро противопоставяне между управляващи и опозиция за принципите на републиканската Конституция. Разправа с опозицията През 1947 г. с подписването на мирния договор отпада необходимостта от съобразяване със САЩ и Великобритания. Разривът между тях и СССР означава Край на съветската стратегия за разбирателство. Компромисите вече са ненужни и Сталин нарежда на Комунистите в Източна Европа да минат в настъпление. На 5 юни в Народното събрание е арестуван Н. Петков. Срещу него започва скалъпен съдебен процес по обвинения в заговор за сваляне на властта. Независимо от протестите на западните държави той е осъден на смърт. Присъдата е изпълнена на 23 септември 1946 г., а още на 26 август опозиционният БЗНС е забранен. |
9 СЕПТЕМВРИ 1944 Г. На 8 септември Червената армия навлиза в България (1), а на следващата сутрин с военен преврат на власт идва правителство на Отечествения фронт (ОФ) начело с Кимон Георгиев. Контролът над страната е стратегическа цел за Съветския съюз, но той се стреми и да запази отношенията си със съюзниците. Сталин лавира – нарежда да не се налага съветски режим, а народна демокрация, но същевременно с тайното „процентно споразумение“ с Чърчил договаря съветски контрол над вече окупирана България. На 28 октомври 1944 г. България и съюзниците подписват примирие, с което тя е узаконена. Идеята за народна демокрация е, без да се установява еднолична комунистическа власт, да се осъществят радикални реформи, които постепенно да доведат до построяване на комунизма. Затова представителите на БРП (к) в правителството са само четирима. Единствено партиите от ОФ са узаконени, а икономиката, без да е национализирана, е поставена под строг контрол. В разрез с декларираното възстановяване на Търновската конституция е назначен нов Регентски съвет, Народното събрание е разпуснато, а правителството започва да управлява с наредби-закони. Фактически комунистите контролират страната, подкрепяни от Червената армия и ръководената от СССР Съюзна контролна комисия и направлявани от Сталин чрез Георги Димитров. В ръководеното от тях Министерство на вътрешните работи веднага е ликвидиран старият репресивен апарат и по съветски модел е създаден нов – Народна милиция и Държавна сигурност, съставени изключително от членове на БРП (к). Доминираните от тях Комитети на ОФ, дублиращи всички административни структури, извършват масови чистки и упражняват политически контрол. Въведена е строга цензура. Българската армия под ръководството на Червената армия участва във войната срещу Германия. БОРБА С „ПРОТИВОНАРОДНИТЕ ЕЛЕМЕНТИ“ Под девиза за борба срещу фашизма след преврата множество несъгласни с него са избити. Десетки хиляди без присъди са изпратени в създадените трудово-възпитателни общежития (лагери), а други са изселени от градовете. В началото на 1945 г. повечето от изправените пред извънредния „Народен съд“ 11 122 души получават тежки присъди, от които 2730 смъртни. Така по-голямата част от заварения политически, обществен и стопански елит е унищожена. В отговор на политическите репресии стихийно възникват въоръжените чети на горяните, които достигат няколко хиляди души и са подкрепяни от широка мрежа ятаци, включително в чужбина. Горянското движение последното съпротивително движение в Източна Европа, е ликвидирано едва през 1956 г. В името на замислената от Кремъл Българо-югославска федерация БРП (к) се съгласява Пиринският край да се откъсне от България. През лятото на 1946 г. Георги Димитров налага македонизацията като държавна политика и в последвалото преброяване 160 000 души принудително са записани като македонци“. Патриотите от ВМРО, опозицията и интелигенцията са подложени на репресии. Разривът между Югославия и СССР през 1948 г. слага край на този план, отчетен впоследствие от БКП като грешка, но македонизмът продължава да е официална политика до 1963 г. УТВЪРЖДАВАНЕ НА КОМУНИСТИЧЕСКАТА ХЕГЕМОНИЯ Тъй като мирният договор може да се подпише само от демократично избрано правителство, през лятото на 1945 г. правителството на ОФ е принудено да легализира опозиционни партии. Ядро на опозицията е влиятелният БЗНС, ръководен от Никола Петков. Правителството обаче продължава да не бъде признато от западните държави. Опозицията бойкотира изборите за XXVI ОНС, а двукратните опити за включването ѝ в правителството пропадат с пряката намеса на СССР. По нареждане от Москва през лятото на 1946 г. се поема курс към узаконяване на комунистическата хегемония. В резултат на референдум, на 8 септември 1946 г. България е обявена за народна република. В края на октомври 1946 г. се провеждат избори за Велико народно събрание, които са спечелени от комунистите. Опозицията получава 30% от гласовете. Начело на новото правителство на ОФ застава Георги Димитров. Стратегическата цел е постигната – БРП (к) узаконява водещата си позиция. КРАЯТ НА ИЛЮЗИИТЕ На 10 февруари 1947 I. в Париж България подписва мирен договор с държавите от Антихитлеристката коалиция. Краят на Втората световна война поставя началото на ново разделение, наречено Студена война. СССР окончателно налага властта си над сателитните държави. През лятото на 1947 г. опозицията в България е разгромена и след манипулиран процес Никола Петков е обесен. На 4 декември 1947 г. е приета т. нар „Димитровска“ конституция, с която са узаконени извършените политически промени. Пътят към установяване на еднолична комунистическа власт е разчистен. |
Картината е същата и в останалите уроци от тази част на учебника: които и два урока да бъдат сравнени, съдържанието, предоставено от „Булвест“ е далеч по-обемно, по-разнообразно и представено по повече и по-различни начини[3].
Учебник на „Булвест“ – конкретно съдържание
Учебник на „Рива“ – конкретно съдържание
(За увеличаване до цял екран щракнете върху правоъгълничето вдясно под снимките)
Особено драстични и показателни в това отношение ми се виждат разликите в представянето на етническите напрежения в страната по времето на тоталитарното управление, и особено на техния апогей, „възродителният процес“. Докато в учебника на „Булвест“ на тази тема са посветени няколко специални части[4], при „Рива“ – в директно противоречие срещу официалните изисквания на министерството – няма почти нищо подобно (само няколко кратки устни свидетелства, без анализ или коментар), а самият „възродителен процес“ е споменат с половин уста, буквално в три изречения (последното от които е било добавено едва след като започна дискусията в публичното пространство).[5] Да се игнорира потенциално най-голямото престъпление на режима – и въпреки това да се спечели на своя страна мнението на „научната общност“ – това действително е постижение, което изисква респект.
С това не искам да кажа, че авторките на „Булвест“ не са допуснали никакви опущения или дори сравнително очевидни грешки. В предишния си текст по темата посочих примера с „танковата реплика“ на Петър Младенов и представянето ѝ в учебника на „Булвест“ по напълно неприемлив начин. Като цяло обаче този учебник е не само по-информативен и по-обемен. По мое мнение той е написан далеч по-професионално и дава несравнимо повече възможности за съпоставки, сравнения и достигане на собствени изводи, в сравнение с онзи на „Рива“.
С няколко думи: това е не само по-добрият учебник,
а и единствено добрият от двата.
Но въпреки това на обществеността постоянно се втълпява, че учебникът на „Рива“ е пример за „правилно“ представяне на епохата, а онзи на „Булвест“ е пример за обратното. И, доколкото съм способен да преценя, това твърдение се възприема от почти всички наблюдатели напълно безкритично, няма видими опити за проверка и сравнение, няма дори особени опити за изказване на недоверие в компетентността на оценителите (с изключение на някои коментатори от традиционно-левите среди, които са маркирани като „комунистически“ и имат само ограничено влияние извън собствените редици). Но защо, по какви причини? Как е възможно всичко това?
В търсене на отговор аз се задълбах малко повече във видимата част от дебата и, за свое удивление, достигнах до някои мнения и позиции, които изведнъж започват да ми звучат познато, някак много познато. Имам предвид интервютата на образователния министър Красимир Вълчев и неговия заместник Петър Николов, които успях да намеря на различни места в мрежата – и които, ако не знаех, че идват от България, бих приел като свидетелства за начините, по които се развива в момента общественият дебат в страни като Унгария и Полша.
Нека видим директно за какво става дума.
В интервю, дадено пред в. „24 часа“ на 27 юни, заместник-министърът Петър Николов казва:
– Защо смятате, че трябва да има един учебник по история?
– Това не е позиция на министерството, а лично мое мнение. Министерството спазва нормативната уредба. Историята обаче не е математика, в която две плюс две прави четири, а хуманитарна, социална наука, в която всичко е въпрос на интерпретации. И това важи не само за съвременната, но и за модерната и за средновековната история. Именно по тази причина 90% от публичните скандали с текстове от учебниците в крайна сметка се оказват свързани с учебниците по история. Защо? Защото това, което се преподава, пряко засяга тези струни на душата на едно дете, които му дават идентичност, правят го българин, правят го европеец, правят го гражданин, обясняват му какъв е и защо е. По тази причина при очевидната невъзможност засега на българското общество и на българската научна общност да произведе единен убедителен и консенсусен разказ, при невъзможността да се направят авторски колективи, които да включват преподаватели и учени с различна политическа окраска, които взаимно да се балансират, според мен трябва да се повдигне дебатът дали да не се направи просто един учебник с посредничеството на министерството и усилията на цялата научна общност.
От своя страна Красимир Вълчев, в интервю пред БНР, излиза със становището, че
… академичната свобода не е абсолютна, особено когато става дума за писането на учебници, които трябва да съответстват на учебна програма, в която се намира проекция на целите на образованието…
И че
Трябва да се промени процедурата по одобряване на учебниците.
След което вече пред очите ми светва. Разбира се, че от една такава гледна точка именно по-бедният, по-опростеният, съдържащият далеч повече „идеологически правилни изводи“ учебник е по-добрият. А и как иначе? Та нали той е далеч по-подходящият от двата за целите на една класическа политпросвета. Всичко това ни е толкова добре познато от времената на най-близкото минало – времената на спуснатите отгоре директиви и линии, на пълен бюрократичен контрол и недопускане на каквито и да е отклонения от „правилната интерпретация“. В някакъв смисъл всичко това – целият „обществен дебат“, откритата авторитарност на защитаваните от чиновниците мнения, неспособността на обществеността да прозре очевидните опасности, с които то е свързано – напомня до болка за дните на близкото минало. В учебника на „Булвест“, писан от авторки, добре известни с левите си политически убеждения, се откриват прекалено много възможности за сравнения и съпоставяния. Там, не дай си Боже, дори се дава възможност за изграждане на собствено мнение и собствено мислене, различно от еднозначното отрицание. Комунизмът не е осъден достатъчно рязко и еднозначно, представени са прекалено много информации, които показват следвоенното политическо развитие (например) като резултат от реални борби и геополитически обстоятелства, вместо непрекъснато да се втълпява, че това е дело на една партия, една клика, една шепа хора, поддържани и направлявани отвън, без каквато и да е поддръжка от страна на населението. Достатъчно е просто да заявим, че всичко това е било дело на някакви тъмни и мрачни сили, че самите ние или родителите ни не са имали нищо общо с него – и всичко си идва на мястото. Отговорността за миналото не е наш проблем, нашата единствена задача е да го осъдим и посочим виновниците, след което всички въпроси, свързани с опасността от неговото повторение, изчезват от само себе си. Та нали вече сме го осъдили, нали сме се дистанцирали и отблъснали от него? За каква собствена отговорност, за каква собствена връзка с това минало, може в такъв случай да става дума?
Но колкото по-ясни и по-разбираеми стават нещата, особено когато бъдат поставени на фона на един по-широк, общоевропейски контекст, толкова по-смразяващи изглеждат перспективите, които евентуално произтичат от тях.
Защото онова, което се крие зад цялата тази дандания, е по същността си идентично с процесите, които в момента протичат в Средна Европа, основно в Полша и Унгария. Един елементарен, пещерен антикомунизъм се „продава“ на масите почти без никакви усилия, ако и да представлява по същество само огледално отражение на едновремешния антифашизъм. Нивото е елементарно, изисква се единствено партийна вярност и „нестихваща омраза в гърдите“. Всичко останало е второстепенно.
Но понеже в България няма политици с католическата непримиримост на Качински или дори фокусническата ловкост на Орбан, тук нещата придобиват обичайните за нашите височини аспекти на подмолност, прикриване и изключително опростачен „обществен дискурс“. И публиката го лапа безпрекословно, това май е най-страшното. Няма проверки, няма независими изследователи, няма хора, които РЕАЛНО да зачетат онова, за което става дума. Няма кой да каже на всеослушание, че зад думите „цивилизационен избор“ всъщност се крие един „анти-цивилизационен избор“, просто защото цивилизационното развитие означава преди всичко наличие на повече и по-разнообразни перспективи, а не обратното. Няма кой да изкрещи, че зад напудрените изказвания на двамата държавни чиновници се крие не някакво утвърждаване, а отрицание на европейската идея. Защото идеята на Европа, това е преди всичко останало настояването за неповтаряне на миналото. А какво друго, освен напълно открито настояване за завръщане към начините на мислене и методите на управление от тоталитарното минало, са призивите на Красимир Вълчев и Петър Николов? Какво друго, освен настояване да се даде право на министерски, чиновнически контрол, върху образованието? Какво друго, освен настояване за безалтернативност, за уеднаквяване на образованието, мисленето и поведението на подрастващите? Какво друго, освен едно открито авторитарно мислене?
Оставям на самите вас да прецените до каква степен казаното тук би дало основания за един напълно различен поглед към целия скандал с учебниците, както и на позициите, които поддържат различните участващи в него страни[6]. Дали ще се съгласите с изводите, които според мен се налагат с неизбежност, е, разбира се, ваша собствена работа. Но един въпрос според мен няма как да бъде подминат, и той трябва да се зададе ребром, без увъртания:
Кой кого манипулира в случая, уважаеми дами и господа?
Кой кого манипулира?
[1] Автори на съответната глава (1944-1989, плюс преход), са професорките Евгения Калинова и – само в частта за прехода – Искра Баева („Булвест“), и доцент Лъчезар Стоянов („Рива“).
[2] В случая перифразирам думите на министъра на образованието Красимир Вълчев, от интервюто му пред БНР от 2.7.2019.
[3] Самият аз съм готов да анализирам двата учебника урок по урок и абзац по абзац, за да подкрепя твърдението си, но не мисля, че това е необходимо в един неспециализиран и предназначен за широка читателска публика текст.
[4] „Възродителният процес“
Кризата на режима е свързана и с неуспеха да се намери верният тон Към турската етническа общност в страната. Намаляването на българите, нарастването на броя на българските турци и несекващата агитация на Турция, че те са нейни „сънародници“ и трябва да се признаят за „национално малцинство“, засилват опасенията на властта за целостта на българската нация и за възможна дестабилизация на режима. Тя предприема стъпки за заличаване на етническата специфика на българските турци. Кулминацията е насилствената смяна на имената им с български през зимата на 1984 – 1985 г. 2. Това е началото на политика, Която БКП следва до 1989 г. и цинично нарича „възродителен процес“. Целта е асимилация на българските турци чрез забрана на турския език, традиционните обичаи и облекло. Надеждите на Живков, че така ще постигне единство на нацията и ще премахне основанията за намеса на Турция във вътрешните работи на страната, се оказват напразни. Грубото нарушаване на човешките им права отблъсква българските турци и поражда съпротива. Турция, подкрепяна от САЩ и ислямските страни, протестира в редица международни организации. На България не са наложени санкции, но общественото мнение в чужбина осъжда политиката на режима. Той не е подкрепен дори от съюзниците от Варшавския договор и изолацията му се задълбочава. (учебник на „Булвест“, стр. 323)
Етнически общности
Освен българите, които са най-многобройни, в България живеят и други етнически общности. Най-бързо се променя броят на евреите. През 1944 г. те са 50 хил., но след създаването на Израел (1948 г.) много заминават там. В кр. на 1956 г. у нас остават ок. 6400. Най-голяма е общността на българските турци (около 10% от населението). БКП се опитва да ги привлече, като финансира училищата им и зачита тяхната специфика. Кооперирането на земята и пропагандата на Анкара, че Турция е родината на българските турци и е готова да ги приеме, през 1949 – 1951 г. карат 156 хил. да се изселят там. От 1951 до 1956 г. БКП следва съветската политика към малцинствата – подкрепя етническите им различия (финансира образованието на турски език, турски театри и вестници), за да ги спечели за комунизма и не разрешава изселвания. Това задълбочава усещането на българските турци, че са различни от мнозинството. В края на 50-те години БКП сменя политиката – ограничава влиянието на исляма, отделя средства за икономическото развитие на районите с турско население и се опитва да го накара да се почувства неразделна част от българската нация. През 1968 г. България отстъпва пред искането на Турция да позволи изселвания и до 1978 г. над 100 хил. напускат страната. От 70-те години БКП насилствено заличава етническите различия. Връхната точка е „възродителният процес“, довел през лятото на 1989 г. до изселване на над 300 хил. български турци. БКП прилага насилие и към българите мохамедани. През 70- те години имената им са сменени с български в опит да се спре „турчеенето“ сред тях и да се подчертаят българските им корени. Втора по брой етническа общност са циганите (ромите). През 50-те години БКП се опитва да ги накара да уседнат и да обхване всички деца в училище, но проблемите с образованието и начина им на живот остават.
(Учебник на „Булвест“, стр. 333)
[5] В средата на 80-те години Т. Живков разиграва и националистическата карта и започва т. нар. „възродителен процес“ (4) насилствена смяна на имената на турците, които са обявени за етнически българи. „Възродителният процес“ е пример за грубо погазване на човешките права и е категорично осъден от световната общественост. (Учебник на „Рива“, стр. 245)
ДОКУМЕНТЪТ
Мехмед Кузубалиев (В. Търново):
„През 1984 г. аз работех в „Балкантурист“ – на мотела. През месец ноември с. г. един ден на мен и на Мечо Кашев ни казаха да отидем в кабинета на директора. Той ни каза: „Трябва да си смените имената или напускате работа“. Аз предпочетох второто… Казваха ни „имаме нареждане“, но никой не ни показваше нито заповед, ни то някакъв документ, в който да пише черно на бяло, че трябва да сменят имената ни“
Айше Хаджиева (В. Търново):
„Когато ни сменяха имената с български, смениха и имената на починалите ни близки. Баща ми се казваше Мехмед – на мен бащиното ми име стана Методиева, а на сестра ми – Михайлова. Върви че доказвай, че става дума за един и същ човек (възмутително)“
Изказване на Т. Живков на заседание на ПБ на БКП, 12.111.1988 г. „Но ние не сме разсекли възела. Това, че сме сменили имената, нищо не значи. Те се кръщават вкъщи, всяко новородено дете има по две имена и т.н. При новите условия национализмът започва до се възражда. Дайте да си дадем ясна сметка за това.“
По Стайко Трифонов, „Строго поверително“, в. „Поглед“, бр. 20, 20.V.1991 г.
Защо БКП започва масова смяна на имената на турското малцинство? Каква е реакцията от страна на турското население, според устните свидетелства? Какви права на човека са нарушени по време на т. нар. „възродителен процес“?
(Учебник на „Рива“, стр. 246)
[6] А именно: че скандалът с учебниците е сериозен симптом за болестите, които заплашват политическото развитие в България, а не просто някакво странично явление или – още по-малко – някаква проста борба между лични интереси и пристрастия. Под прикритието на борба около някакъв „цивилизационен избор“ на обществеността тук се предлага простичката идея за налагане на директен административен контрол върху образованието. А какво идва след това вече би трябвало да знаем всички – и то именно от уроците, които ни дава историята на този период от близкото ни минало.
