Милият Николай Фенерски, към когото изпитвам някаква инстинктивна привързаност – пу, пу, пу – преди малко написа тези хубави редове във форума на списанието тук:
|
Ще ми се да се поразсъждава над предложението хората да дават нещо от себе си, да жертват време и труд и да не си мислят, че всичко се плаща, когато става дума за нещо свое, нещо собствено. Държавата е наша, лична, собствена, своя. Време е да престанем да я смятаме за принадлежност на боклуците. Време е да почнем сами да си я правим. Всички нормални и цивилизовани страни имат програми за доброволен труд. Аз бих отишъл и днес да работя безплатно за създаването на моята държава. Тази идея не е куманистическа. Ще бъдем общност, когато направим нещо заедно. От много години не правим нищо заедно. Затова сме сам юнак на коня, затова сме разпокъсани индивидуалисти, вълци единаци, затова не мислим, че сме общност, българи, Общество, нещо единно, затова имаме голям проблем и затова не можем дори да протестираме. Можем само да вземем доброто от миналото. Чудя се коя държава да дам за пример така че да не засегна нечии чувства. Но когато става дума за държавност, можете да погледнете която и да е държава, имаща устройство и подредба – Германия, Швейцария, Сащ, Русия, Турция – и само да сравните. Особено Швейцария, ако знаете какви войски имат и как ги обучават. Не разбирате ли, на хората тук не им харесва хаосът. В повечето западни страни има приемственост между поколенията от стотици години насам. Едни и същи непроменливи ценности. К. Терзийски в един свой текст от сайта на дойче веле се беше опитал да формулира проблема – ние, нашето поколение нищо не сме създали, нищо не сме имали възможност да създадем и затова сме в нищото и сме се запътили заникъде. Но не носим вина, не. Аз вина нямам. Моля да не ми се вменява такава. Държавността това е да усещаш свързаност. А сегашното ни време е разпокъсано и нищо с нищо не е свързано. |
След което пък аз се засилих да пиша отговор, той пък взе да расте като пословичната снежна топка, дето се търкаля из баир надолу и накрая… Накрая се появи ето това тук. Странен, малко шашав текст, който обаче изразява в по-синтезирана форма от всичко, което съм писал досега, настоящите ми разбирания и убеждения. Прочее, ако някой се интересува…
Самият аз – мисля, че няма какво да го обосновавам и доказвам – съм от доста горещичките привърженици на идеята за пълно отдаване на собствената енергия в името на някаква идеална цел, дори и ако то не е свързано с почти никакво поощрение – не само материално, ами и морално, тъй като човекът, който се опитва да прокарва нови идеи в едно дълбоко традиционно общество, естествено, няма какво да чака ръкопляскания. Дотук съм напълно съгласен с теб, Николай, и винаги съм изпитвал инстинктивното усещане, че двамата сме сродни души, поне в търсенето на призвание и възможност за влагане на енергия в нещо хубаво и стойностно, пък ако ще всичките магарета в тая страна да се наредят на опашка отсреща и да реват, докато ти продънят ушите...
Въпросът, реалният въпрос обаче, разбира се, е не ДАЛИ (щото човекът, който е призван да действа, той много-много въпроси не си задава, ами размахва перките, и за добро, и за зло). Реалният въпрос е КАК, по какъв начин? Как да допринесеш полза, какво точно да направиш, за да може това общество, тази страна, този народ, да има от малко-малко полза от твоята свръх-енергия, от твоята неспособност да си намериш мястото, от твоята неудовлетвореност, от твоето остро дупе? И тук вече моите собствени разбирания се различават радикално от разбиранията на комай всички българи, с които съм разговарял дотук, просто защото за мен националната рамка, около която по принцип се върти мисленето на почти всички хора в тази страна, вече напълно е изчерпала и убедителната, и притегателната, и мотивационната си сила, и всичко. Какво имам пред вид? Ами според мен е сравнително просто – българската национална идея, която винаги се е въртяла най-вече около представи за споделена етничност, произход, култура и език, тоест никога не е успяла да достигне фазата, при която хората да търсят общност въз основа на чисто граждански, а не етнически-мотивирани идеали, вече до такава степен е доказала своята взривоопасна сила, без от друга страна да е доказала ей тонинко способност за обединяване и сплотяване на нацията около истински, нефалшифицируеми ценности, че вече никой не може да повярва в нея.
Само за илюстрация – в класическото гражданско общество на модерността, САЩ – националните идеали, поне отпреди времето на загниване и достигане на имперски статус, са се концентрирали изключително около граждански, реални човешки ценности: върховенство на закона, реално равенство на шансовете за всички, премахване на двойни стандарти, основаващи се на расови, етнически или дори икономически, предимства, и пр. Напротив, в закъсняло-националистическото общество, каквото България винаги е била, двойните стандарти – и на патриотизъм, и на участие в обществения живот, и на призиви към себеотдайността и безкористността на гражданите – са до такава степен присъщи и неотделими от националната идея, че тя просто никога, абсолютно никога, не е успявала да изиграе някаква друга роля, освен като подпалвач на войни, етническа омраза, разделение на враждуващи групи вътре в страната, и всевъзможни катастрофи – от малки, та до най-големите. Кеф ти две национални катастрофи, кеф ти – не докрай реализирана – размяна на местните евреи срещу Македония и Тракия (на това у нас му викат „спасение“), кеф ти милион и половина хора лишени от елементарни граждански права (имам пред вид не само турците, а преди тях и помаците, и ромите), а останлите шест и нещо милиона потриват ръце и гледат сеир... Изобщо, каквото си поискаш, това ти кеф – все резултати от „националния идеал“, „националната мечта“...
Моля за малко по-концентриран опит за вникване в тези думи, а не за автоматични реакции на обида и омерзение. Значи, при условие, че само двадесетина години след възникването си (за мен моментът на загниване започва със Сан Стефано – инак преклонението ми пред устрема, саможертвата и идеалите на националните ни революционери е реално, там национализмът ни все още е „неопетнен“ и ръководен от естествения за всяко човешко същество порив към свобода; изключвам от това омразата им към турците, която не мога да приема, но мога да разбера)… та значи, при условие, че само двадесетина години след възникването си българският национален идеал не само насърчава, ами и напълно определено предпоставя, двойни стандарти въз основа на етнически критерии (примерно: добре е за нас да бъдем враждебни срещу балканските си съседи, защото само по този начин можем да отвоюваме земите, които са ни отнети несправедливо, тоест, това, което е добро за нас, е зло за тях; същата работа и към малцинствата в страната, а оттам нататък за постулирането на фалша като основно правило на живот и поведение вече ограничения няма …)… и отново – при това положение НЯМА КАК този идеал и това разбиране за националност, съответни идеали и пр., да не води само и единствено от катастрофа на катастрофа. Сега, нямам ни най-малка представа дали тази идея и това разбиране за идентичността между националния ни идеал и националния ни проблем, вече някога е било формулирано; единствено важното за мен обстоятелство в случая е, че кухостта на цялата ни национална идея е толкова очевидна, че просто се дивя всеки ден как е възможно хората да не виждат до каква степен ИМЕННО досегашният български национален идеал е основната причина за пълната развала на ценностите, сред която живеем.
Именно в това пълно несъответствие между изчерпания потенциал на българския национален идеал и надеждите, които все още залагат на него кажи-речи всички свестни и добри българи и българки, които познавам, се състои според мен основното противоречие на времето, в което живеем, и причината за пълна неспособност за излизане от духовната, а след нея и всички други, кризи. Не може да залагаш на нещо фалшиво и да се надяваш, че това ще те доведе до някакви добри резултати. Хората може и да не го разбират съзнателно, но усещането за фалш, безизходица, перфидност и пълна развала, е познато на всички – и според мен това е така просто защото всички достатъчно ясно чувстват, не с разума, а със сетивата, със стомасите, с бъбреците, със слабините си, че нещата в тази страна, всичко, на което тя се е опитвала да се крепи комай от повече от стотина години насам, са напълно фалшиви, но пък няма нито разбиране за истинската дълбочина на проблема (не са комунистите само, не сааааа!), нито пък каквато и да било готовност за раздяла с неговия източник, тоест реално подлагане на критика на досегашните български национални идеали, и нищо по-малко. Значи, това, че повече войни няма да започваме е ясно и няма какво толкова да се обяснява (впрочем, отново: пу, пу, пу!). Но другото, а именно това, че начина, по който сме разделяли това общество, тази страна, открай време, на минимум две групи граждани – от една страна българите, а от друга – всичката етническа пасмина, всичките тъпи, изостанали, мръсни, отвратителни и пр. лузъри: ей тази най-дълбока основа на фалша и перфидността в тази страна не може да продължава повече, по същия начин, по който и робството не е можело да продължава повече в Щатите и не е имало друг изход, освен гражданска война, ако е желаело онова общество да върви напред и да се изчисти от спъващата го лъжа и измама, наречена „свобода, ама само за някои“. Ето защо аз съм обявил за себе си и вътре в себе си – и много се надявам да го направят и други хора – пълна гражданска война на българския фалшив идеал, тоест мечтата за Голямо, Велико, и преди всичко – хомогенно!, изчистено от „боклуци“ българско общество и, както виждате, я водя тая война всеки божи ден, ако и без особено очакване на победния край.
Хубаво, но само с критика никой не може да живее. Добре де, ще ме попитате, да приемем за секунда само, че може и да има нещо не напълно откачено в тия приказки, дето ги приказваш. Да приемем, че трябва да търсим в някаква нова посока, нови ценности. Ами какви да бъдат тогава, ако не български, не национални?
Е, ами че то иска ли питане? Европа, разбира се. Над-националният идеал, идеята и мечтата за реално върховенство на закона, за реални, а не само за българите, права, в собствената им страна и целия континент. Реално разделяне от етническите, расови и всякакви други „изконно български“ стереотипи, реално равенство на шансовете, реална борба за прочистване на умовете и сърцата от двойните стандарти, от непрестанното гледане в чуждата чиния, от вечните опити да изкараме себе си жертви там, където на всички ни е повече от ясно, че сме съучастници (в най-добрия случай съ-отговорници), на националистите, които се криеха под името „комунисти“ – и които ние поддържахме мълчаливичко и без особено недоволство, просто защото ударите, реалните им удари, бяха насочени не срещу нас, а пак срещу ония бедни дяволи – другите, не-нашите, чуждите… Раздяла от лъжата, раздяла от фалша, който се намира не някъде другаде, а в собствените ни умове и сърца. Решителна раздяла! Не отново и отново да си избираме от Европа точно примерите за подражание, които в края на краищата само подкрепят илюзията, че ние не сме единствените „диваци и варвари“ на тоя континент, че и другите са „също такива мърши“, само че са успели да се наплюскат преди нас, а сега ни четат литургия откъм дебелите си банкови сметки, беемвета и нам кво още… Защото Европа си има своите собствени фалшове и измами, аз съм последният човек, който ще тръгне сега да разправя приказки за дечица от детската градина, за светата европейска вода ненапита… Но при всичкия неизбежен фалш, при всичките двойни стандарти, при всичките задкулисни, предизвикващи гняв и разочарование машинации, за които животът европейски ни дава примери всеки божи ден, все пак има едно нещо, една искра, една надежда, която строшава на клеветата зъба и позволява на сърцето да забие отново, с нова надежда, с ново упование, с поглед напред, към бъдещето.
И това нещо, тази надежда, е европейската идея, европейският идеал. Новата ценност, новата, непозната и никога досега неизпитвана идея, че отношенията между народите и страните на този континент могат да бъдат положени на равнопоставена база, че няма само големите да печелят, а малките да си ближат сополите и сълзите, че ще има истинско право, истинско равенство на шансовете (а не гарантирано право на мързел!), истинска свобода за всички. Не една за нас, а друга за тях. Една и съща за всички – и в хубаво, и в лошо. Свобода. Равенство. Братство. Или поне борба за тях, реална борба, а не фалшиментовски приказки и жестове (и не ми разправяйте, че това вече сте го слушали – защото всички с вас знаем, че в тази наша страна още никога не е имало ни свобода, ни равенство, ни братство – просто защото винаги досега ние сами сме си ги правили правилата, а това означава, още от самото начало: фалшиви).
Ей това е, в което съм избрал да вярвам и за което се боря – и, ако щете ми вярвайте, животът ми е живот на щастлив човек.
Не защото имам много. А просто защото имам всичко. Всичко, от което май имам нужда…
ноември, 2012
