Последните най...


Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2022 09 Bulg Samizdat

 

Още в първите месеци след Съветската окупация на България на 9 септември 1944 г., дори преди т. нар. Народен съд, има много убити български интелектуалци, без съд и присъда. Райко Алексиев е един от тях, той е и журналист, освен художник. Димитър Талев е в затвора. Николай Райнов, един прекрасен художник, но също и прекрасен писател, е репресиран, включително от сина си Богомил Райнов. В книгата си „Форми на съпротива“ Красимир Илиев (Илиев, Кр. 2016) говори за репресиите на художници, много от тях лежали в Белене. Репресиите продължават, разбира се, до 1962-ра година, вече в лагера в Ловеч.

Аз принадлежа към поколението, родено в края на 1950-те години. Но, примерно, моят приятел и връстник Ангел Ангелов-Джендема, чиито песни слушахме през 1980-те, има баща, лежал в затвора през 1950-те години. Баща му никога не му е казвал това. Той го научава чак след смъртта му. Има много други такива случаи. Първо, травмата те кара да мълчиш, но другата причина е да запазиш децата си. Защото, ако се заговори в училище за тези неща, може и детето да пострада. Други приятели от „вражески“ семейства, т.е. от семейства на репресирани от комунистическия режим, не можеха да пътуват в чужбина, имаха проблеми с приема в университета.

Има много репресирани по един или друг начин интелектуалци в първите две десетилетия на комунистическия режим. От това време обаче няма известни примери за голяма художествена литература, която говори в прав текст за лагерите или за репресиите. Но имаме вече много книги със спомени на жертви на комунистическия режим. Цветан Тодоров, покойният голям френски философ, който е българин, издаде книгата „Гласове от българския ГУЛАГ“ (Todorov, Tz. 1999), която беше преведена на френски и на английски език. В тази книга негова е встъпителната студия, но това всъщност са спомени на лагеристи. Има много хубави спомени например на Атанас Москов, книгата „Роб се връща“ (Москов, А. 2000) (заглавието идва от пословицата „Роб се връща, гроб се не връща“), в която той говори за своите години в лагер. Впрочем, по това време жена му, която е белгийка, работи в ТКЗС-то в съседното село и не си отива в Белгия, а го чака. Атанас Москов доживя промените и възстановяването на неговата Социалдемократическа партия. Тя впрочем е унищожена от Комунистическата партия, а след това самата Комунистическа партия се преименува на социалистическа и стана дори член на Социалистическия Интернационал и Партията на Европейските социалисти.

Както казах, ние сме от едно по-късно поколение, достигнало зряла възраст в края на 1970-те. Като млади знаехме малко и откъслечно за българската история в онези години. „Историята“, която учехме за Народна република България, беше доста различна от това, което знаем сега.

Основната форма на съпротива сред писателите между 1960-те и края на комунистическата власт е едно иносказателно, модернистично писане. Модернизмът беше дамгосан като „гнило и упадъчно западно изкуство.“ Аз мисля, че Константин Павлов е най-яркият пример за такова писане, за такъв вид иносказателна съпротива. Константин Павлов е един от най-големите български поети, а по онова време издава всъщност само две стихосбирки, и след втората, „Стихове“, от 1965 година (Павлов, К. 1965), нова няма – той няма възможност да публикува нови стихотворения чак до 1989-та. За съжаление, през 1990-те години той получи мозъчен удар, изгуби способността да говори и възможността да пише. Неговата поезия е сюрреалистична, абсурдистка. Но има и пряка смислова съпротива срещу властта. Вероятно най-известното такова произведение на Константин Павлов е „Петима старци“, но това е дълга поема, за да я цитирам цялата. На времето беше ясно, че става дума за Политбюро, тези зловещи старци: „Слънцето навърши 100 години. Старците са точно пет…“ – така започва една абсолютно сюрреалистична картина с абсурдистки случки и коментари на старците.

Едно кратко такова стихотворение, което ще цитирам, ако се извади от политическия контекст на времето, в което е писано, може и да не стане ясно точно кой е визиран в него.

Ето го:

Капричио за Гоя

Няма го вече стария ужас –
зверски цялостен
и зверски безкраен,
без гримаси и без остроумия.

Ужасът си променя характера –
тупа ме свойски по рамото,
снизходително ме ухажва
и кокетничи с представата за себе си:
„Ние с тебе сме еднакво силни,
ти си само малко по-красив…“
И ми се усмихва.

Ах, особено усмивката го прави гаден,
извратен го прави
и налудничав.
И ме дави непозната гадост.
Сякаш ме целуват похотливо
бебета с мустаци и бради.

Говорим за началото на 60-те години. Това е времето на десталинизацията и несбъдналата се надежда за демократизация на комунизма, Хрушчовото време. Но тогава същите тези зловещи стари партийни другари изведнъж почват да сменят тона, да се правят на симпатяги, едва ли не демократи. Очевидно за това става дума в Капричио за Гоя: няма го вече стария ужас, той си сменя лицето, но за Константин Павлов това фалшиво сменено лице е още по-гадно. Усмивката само подчертава най-извратената му същност. И така, в този стил на писане поезия с високо качество беше и форма на съпротива. Има, разбира се, много други имена, които трябва да се споменат, като Николай Кънчев и Иван Теофилов, например, или Биньо Иванов.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Ние сме от едно малко по-късно поколение, което започна да се появява в литературата през 1980-те години. Бяхме последните започнали да пишат по онова време. Ще говоря, разбира се, и за списанията „Глас“ и „Мост“, но когато говорим за съпротива, искам все пак да сложа нещата в контекст, защото ние с Едвин Сугарев далеч не сме най-важното нещо в цялата работа, когато говорим за съпротива на писателите срещу комунистическия режим.

По времето на комунизма най-известното име, свързано с критика на режима, беше, разбира се, на Радой Ралин с неговите Люти чушки (Ралин, Р. 1968). Радой Ралин е чудесен поет от поколението на Валери Петров Блага Димитрова, но името му се свързваше тогава главно със сатирата. И дори му се приписваха много вицове, които не са публикувани. Устното творчество, във вид на вицове против властта, беше много важно по онова време. Разказването на вицове беше и отдушник за постоянния фалш, в който живеехме, но и по-масова форма на съпротива. Радой Ралин е поет, който е бил и комунист, но беше много гласовит и смел противник на режима. Всъщност той стана най-популярният му критик. Разбира се, говорим за вътрешната съпротива, у нас, в България. Иначе – най-емблематичното име в съпротивата е Георги Марков – един голям български писател, който след като емигрира и започна да чете Задочните репортажи (Марков, Г. 1978) по „Свободна Европа“, беше убит в Лондон с прословутия български чадър с отровна сачма. Имаше и други писатели емигранти, като Атанас Славов.

Но да се преместим вече в края на 1980-те години. В свои изказвания президентът Петър Стоянов говори за Чехословакия и за техния опит след разгромяването на Пражката пролет от 1968, и за това, колко е важно за една държава да има такъв опит – вече за нормалното ѝ развитие в демократични условия – за да има истинска демокрация. При нас много хора са гнили по затворите. Репресиите са били страшни. Но нещо такова като организирана дейност, като Харта 77 или Солидарност в Полша, при нас се появи едва в края на 1980-те години. Първо с Дружеството за защита на правата на човека в Пловдив на Илия Минев, после с Русенския комитет и след това, разбира се, с Клуба за защита на гласността и преустройството и Екогласност.

През януари 1989-а година, когато беше арестуван Петър Манолов и беше конфискуван архива му, започна да се подписва писмо в негова защита. Знаех, че то е при Блага Димитрова – друга важна поетеса-дисидентка – и мъжа ѝ, литературния критик Йордан Василев. Отидох да го подпиша и аз, както го подписаха и други български писатели. Имаше, разбира се, и такива, които писаха по вестниците против Петър Манолов. Това беше събитие, което отключи по-голямата масовост в тези неща, непозната дотогава.

много важен беше и Комитетът 273. Там бяха и Борис Христов (Христов, Б. 2000) – един от най-големите български поети, и, разбира се, Радой Ралин. Създаден беше от Любомир Собаджиев, който не е писател, а е речен капитан от Русе. Той е от семейство на анархисти, и самият той беше с леви идеи. Лежал беше седем години в затвора за анти-държавна дейност по този параграф 273, на който е кръстено сдружението. И то затова, че е правил позиви против съветското нахлуване в Чехословакия през 1968-ма година. Никаква организация не е стояла зад него. Има много такива хора, за които трябва да си спомняме, да не се забравят.

Но да се върнем към тези главоломно развиващи се събития от края на 1980-те. Тогава се включиха много български писатели, освен споменатите вече: Елка Константинова и Михаил Неделчев, които създадоха Радикалдемократическата партия, Марко Ганчев, Евгения Иванова, и много други интелектуалци. Разбира се, Желю Желев, с неговата инкриминирана книга Фашизмът (Желев, Ж. 1990) беше много важна, доминираща фигура, един от председателите на Клуба за защита на гласността и преустройството.

Ние с Едвин Сугарев започнахме самиздатските списания тогава, в началото на 1989 година. Искам само да кажа на по-младите хора, сега като се каже „самиздат“, нашите студенти си представят да отиде човек сам да си издаде книгата, да си плати и да му я отпечатат – така както се прави сега. Не, „самиздатът“ не е да отидеш да си платиш и да ти издадат книгата (което в онези години изобщо не беше възможно, разбира се, защото всичко се контролираше от държавата). Самиздатът е книга, която се издава сама. Това е руска дума. Не е книга, която сам си издаваш, а е книга, която се издава сама. Защо и как? Примерно Солженицин или който и да е дисидент, написва някакъв текст на пишеща машина с индиго. Може да направи 6 копия или 10. Раздава ги на 10 приятели, тия 10 приятели правят и те по 10 копия и така тиражът може да нарасне до десетки хиляди за доста кратко време. Това беше самиздатът по онова време. Нямаше абсолютно никакъв достъп до издателство. Всички издателства бяха държавни, имаше Комитет по печата, след това преименуван на „Сдружение българска книга и печат“. И всичко, което се издаваше, трябваше да получи разрешение оттам. Това беше цензурата.

За издаването на „Глас“ и „Мост“ (Ваксберг, Т. 2018) ние с Едвин Сугарев бяхме фактически привикани и глобени с 500 лева, което за тогава беше все едно 5000 лева сега. Уволнен бях от работа в издателство „Народна култура“, където бях редактор за английска поезия. Имаше и заплаха, че ако продължим тази дейност, с нас ще се занимава директно Държавна сигурност. И може да отидем в затвора. Но това беше вече в навечерието на 10-ти ноември 1989-та. Последният брой на всяко от нашите списания от нелегалния им период, от самиздатския им период, излезе през октомври. В София се провеждаше Международен Екофорум. Тогава дори дойде и Румяна Узунова, която работеше в „Свободна Европа“. Тя правеше интервюта с писатели още докато беше там. За това какво става в България, ние се информирахме от „вражеските“ радиостанции, т.е. „Свободна Европа“, „Дойче веле“, ВВС, където е бил и Георги Марков – това бяха тогава средствата за истинска информация. Защото по нашите радиостанции истината нямаше как да се научи. Нямаше социални медии, нито достъп до западната преса или телевизия.

Но за списанията – „Мост“ беше на Едвин, моето беше „Глас“. Моето списание имаше корица, нарисувана от Стефан Десподов – един чудесен художник, който не е вече между нас. След това той правеше и плакатите на Народния театър, беше художникът и на Литературен вестник, когато го основахме.

Искам да кажа малко за технологията, как ги правехме тези списания. Тогава нямаше достъп дори и до ксерокси. Ксерокси имаше два в София, където, ако отидеш един документ да си отпечаташ – може, да – но имаше и големи опашки. Но ако оставиш ръкопис, не можеше веднага да ти го копират (и то в едно копие, разбира се), трябваше някой да го прочете, трябваше да отидеш на другия ден да си го вземеш. Т.е. това изобщо не беше опция за публикуване на списание. А ние искахме и да има тираж, а не да направим само едно копие или пет копия. Така че правехме списанията по една много странна технология. Впрочем тя хрумна на Едвин. Правихме ги в моята баня, във ваната с фотохартия. Имаше двустранна фотохартия в един магазин на Фохар до бившето американско посолство, сега е испанският културен център „Сервантес“. Там купувахме фотохартията с две лица и всяка страница, тоест всеки четири страници на списанието, беше снимана като снимка с една лампа, на тъмно, с написания на пишеща машина текст. А фотохартията – светва се лампа – и тя прави копие. След това проявявахме тези снимки във ваната. И така направихме по 50 копия от всяко списание и тези 50 копия, разбира се, сме ги раздавали, не сме ги продавали. Раздавахме ги на хора лично, а не по улицата, защото нямаше как това да стане. И съответно много други хора правеха копия, аз си спомням че и Миряна Башева беше направила, тя имаше ксерокс в работата си и там беше направила още копия. И се правеха много такива, така че „самиздатът“ вървеше.

След това даже, след 10-ти ноември 1989, когато за първи път на някакъв митинг тръгнахме да си ги продаваме, продадохме някакъв огромен тираж – по 1000 бройки (отпечатахме първия брой след 10 ноември в печатницата на Народна библиотека). Днес такъв тираж не може да се продаде, дори ако се ползват най-големите разпространителски мрежи. Не могат да се продадат толкова бройки. След това направихме Литературен вестник, пак същите хора — аз, Едвин Сугарев и Стефан Десподов, Ани Илков и Румен Леонидов.

Сега искам да свърша с нещо, което е много важно — „Възродителният процес“. В последните години на комунизма да се защитават българските турци беше по-опасно дори от това да се говори срещу Тодор Живков. Знаем, че в Белене през 1980-те са изпращани именно турци, които се противопоставят на смяната на имената.

Ето един поет, Мехмед Карахюсеинов, един прекрасен поет, за когото никой почти не знае и не говори днес. Неговият баща, който се казваше Хасан Карахюсеинов, беше писател. Той се преименува на Асен Караханов Севарски и Тодор Живков дори му даде медал някакъв. Обаче неговият син, което ние тогава изобщо не сме знаели, Мехмед, се самозапалва в знак на протест. И по случайност някакъв таксиметров шофьор го вижда и го спасява, но той е вече със страхотни обгаряния. И след няколко години той почива от раните си, вече след 10 ноември 1989-та. Неговата книга издава първо Малина Томова през 1990-те, след това племенницата му Алина Караханова прави ново прекрасно издание (Карахюсеинов, М. 2015). Той е чудесен поет, но кой е знаел за него? Знаеше се баща му, поне в Съюза на писателите, а за него никой не знаеше.

Ето едно негово стихотворение, което е от последните години на живота му, когато той е с 50% изгаряния:

Горят гърдите ми! Горя, горя…
Това не е насън, а е наистина.
Като дърво, откъснато
от своята гора
след мълния,
сред пламъци увисвам.

Горят гърдите ми! Горя, горя …
Изгарят баберките на търпежа.
Водата бистра оголя,
а в мътната вода се хвърлят мрежи.

Горят гърдите ми! Гори вода.
Изтляват допотопни демагози.
Убива ли се вик за свобода!
Сложете ми на гроба
бяла роза…

Из „Горене“, 1989 г.

Между другото книгата е с предговор на Константин Павлов, чието кратко стихотворение цитирах в началото.

За творчеството на българските турци, затваряни в затвори и лагери, научваме от книгата на Зейнеп Зафер и Вихрен Чернокожев. Ахмет Шериф Шерифли лежи 3 години в затвор, правят му обиски и изземват ръкописите му. Той изнася в Турция записки от затвора и там пише мемоари (Зафер, З. 2009). Юмер Осман Ерендорук лежи 5 години в затвор за това, че е писал на турски език, когато е забранено. Сабахаттин Байрамйоз издава апокрифна стихосбирка само за приятели – с преводи на негови стихотворения на Блага Димитрова (Зафер, З., В. Чернокожев 2015).

Сега за това малко се говори или се говори изопачено, а и много политици, които нямат нищо общо с това, или имат – но от обратната страна, от страната на Държавна сигурност – правят кариерата си на основата на т. нар. „Възродителен процес“. В онези години борбата за свобода, борбата против тоталитарния режим, беше обща кауза за всички в България, независимо от етническата им принадлежност. В последния, трети-четвърти брой, от нелегалния период на моето списание „Глас“ (Сп. Глас, 1989, бр. 3-4) имаше публикувано писмо на полски интелектуалци, включително на Анжей Вайда, в защита на български политзатворници от турски произход.

 

Библиография

Todorov, Tzvetan. 1999. Voices from the Gulag: Life and Death in Communist Bulgaria, Philadelphia: Pennsylvania State University Press.

Ваксберг, Татяна. 2018. Самиздат на български: Глас и Мост. Товст.

<https://toest.bg/s-flumaster-v-banyata-1/>

Желев, Желю. 1990. Фашизмът. София: Издателство на БЗНС.

Зафер, Зейнеп. 2009. Дисидент в България, емигрант в Турция – мемоарите на Ахмет Шериф Шерифли, Антитоталитарната литература, съст. Вихрен Чернокожев и др., С., с. 361-375.

Зафер Зайнеп, Вихрен Чернокожев. 2015. Когато ми отнеха името. „Възродителният процес“ през 70-те и 80-те години на ХХ век в литературата на мюсюлманските общности. Антология. София: Изток Запад.

Илиев, Красимир. 2016. Форми на съпротива. София: СГХГ.

Карахюсеинов, Мехмед. 2015. Болката на откровението. София: Фондация Мехмед Карахюсеинов-Мето.

Марков, Георги. 1978. Задочни репортажи за България. Българска документъална проза.

Москов, Атанас. 2000. Роб се връща. София: SPSПринт.

Павлов, Константин. 1965. Стихове. София: Български писател.

Ралин, Радой. 1968. Люти чушки. София: Български художник.

Сп. Глас, брой 3-4, 1989 < http://freepoetrysociety.com/system/documents/assets/000/000/013/original/Glas___3-4_%281%29.pdf?1493819293>

Христов, Борис. 2000. Вечерен тромпет. Честен кръст. В. Търново: Слово.

Източник: Евелина Келбечева, Нурие Муратова (съст.)
Гласът на премълчаваните. Изследвания в чест на доц. д-р Анастасия Пашова.
Издателство Бон. Благоевград, 2021, стр. 276–283.

(Книгата може да бъде намерена безплатно на адрес: http://www.history.swu.bg/asia.html)

 

Владимир Левчев е български поет и писател, автор на множество книги, между които: „Любовни писма до свободата. Роман“ (1998), „Бог е любов в приятелството, традицията и секса“ (2001), „Небесни балкани“ (2001), „Балканският принц“ (2001), „Архитектура на промените. Формални стихове“ (2003).

Pin It

Прочетете още...

Default Image

Точка тринайсет

Бойко Ламбовски 13 Ное, 2013 Hits: 6346
Няколко пъти вече изглеждам като краен…