На 20 ноември т. г. швейцарците с референдум забраниха строежа на минарета към джамиите в конфедерацията. Това стана 190 години след като на българите в Отоманската империя бе разрешено да строят камбанарии към църквите си. И 247 години след като Жан Жак Русо, гордият гражданин на Женева, написа своя Обществен договор. Там той, наивният просвещенец, беше казал: „понеже няма и не може да има изключителна национална религия, всички религии, които толерират другите, трябва да бъдат толерирани“…
Как е възможно два века и половина след Просвещението, което създаде идейната основа за разделение на религията от държавата, за правов ред и демокрация, религиозната нетолерантност да се възражда с нова сила, както в арабския свят, така и в стара Европа?
Повечето от просвещенците – от Волтер до Томас Джеферсън – не бяха атеисти. Но те бяха деисти. Вярваха, че има един Бог, който е отвъд всички вероизповедания, деноминации и религиозни митологии: един Архитект на една рационално конструирана Вселена. Бог за тях беше Разумът зад материалното мироздание. Просвещенците вярваха в разделението на религията от държавата. Те вярваха във възможността обществото, също като вселената, да се основава на разум и правов ред. И нещо повече – просвещенците вярваха във възможността за интеркултурен и дори интеррелигиозен диалог в света: защото Аллах, Юдейският Бог и християнският Бог Отец са Един Висш Разум, или Едно Начало. Това не е атеистичен възглед, разбира се, но е обратното на религиозния фундаментализъм. Просвещенците положиха основите на модерната демокрация – обществото на толерантност към другите и равнопоставеност пред закона.
Но дали и демокрацията, като революцията, не изяжда децата си – днес, двеста и петдесет години след Просвещението?
Демокрацията е възможна само ако имаме идеята за обективно добро и зло. Без правов ред, без равенство пред закона и ефективното прилагане на закона, демокрацията се изражда в анархия, във война на всеки срещу всеки, в джунгла, където уж всеки е свободен, обаче на практика силните са по-свободни от слабите, защото единственото право е правото на по-силния.
В този смисъл Цветан Тодоров забелязва в „На предела“, че концентрационният лагер – мястото на абсолютната несвобода, парадоксално прилича на джунглата – мястото на абсолютна свобода: и на двете места съществува само правото на силния и се води безмилостна борба за оцеляване. Демократичната държава трябва да е точно обратното и на джунглата и на лагера – разумно и хармонично място, където се спазва трудното равновесие между индивидуална Свобода и Равенство пред закона.
Демокрацията е общество на толерантност. Но както е казал и Русо в Обществения договор, не може да се направи ясна разлика между религиозна и светска толерантност. Ако сме убедени, че нашият съсед от друга вяра – или атеист – е лош човек, човек прокълнат от Нашия Бог, рано или късно тази религиозна нетолерантност ще се превърне в социална нетолерантност и преследване на инакомислещия или инаковярващия под една или друга форма. Затова религията трябва да се отдели от държавата.
Деизмът на просвещенците, тяхната вяра в един Бог на разума, в един основополагащ разумен Принцип на света, както и в една рационално организирана държава, където различните религиозни вярвания и светската власт са разделени, днес е само в историята. Колко хора са деисти днес? Колко хора вярват в разумния Принцип и единството на света? Днес мнозинството хора в демократичните общества разбират разделението между черква (или синагога, джамия и т.н.) и държава просто като атеизъм. И мултикултурността – като съжителство на затворени общности, съжителство без общуване. Светьт няма център и се е атомизирал на милиарди центрове. Има милиарди субективни истини без да има една обективна Истина. И буквално – в модерния мегаполис хората живеят в самота или на малки етно-расови или културно-религиозни групи, без общуване между тях.
Постмодерните релативисти обявяват за фундаменталист всеки, който не харесва релативизма. Глобалният свят е атомизиран. Това е свят на мултикултурност, в който всеки „голям наратив“ за света – освен парите! – се отхвърля като фундаментализъм. Ако вярваш, че има една обективна истина и един разумен Принцип си фундаменталист. Само парите ли обединяват днешния свят? Бог е мъртъв – да живеят парите? Само парите ли поддържат целостта на постмодерния колаж от „малки наративи“?
Лиотар в Постмодерното състояние развенчава „големите наративи“. И наистина – няма вече голяма Истина за света. Има малки частни истини, които воюват една с друга в постмодерната джунгла. Това е джунглата на световния пазар.
Но моралният и естетическия релативизъм на практика оправдават всички престъпления (освен бедността.) Печеленето на пари е единствената възможна житейска цел, щом няма безсмъртие на душата или обективно Добро и Зло.
И мутрите, и новите търговци на хора, дори и човекоядците си имат свой „малък наратив“ – те са си прави за себе си – не можем ние с европейския си колониален „голям наратив“ да се бъркаме в частния им свят! Всеки отделен атом е добър за себе си! А ако не признаваме абсолютната автономност и равноправие на всички „малки наративи“, значи сме фундаменталисти. Само парите, чистата математика на световния пазар, освободен от всякакъв морал, са един вездесъщ наратив.
Безспорно всяка институционализирана религия, и особено християнската Черква, както и индивидуалният човешки фанатизъм, носят вината за огромни престъпления в течение на цялата човешка история! Но да се превръща постмодерния морален релативизъм в нова религия е друга форма на същото. Ако отречем съществуването на обективна истина, съществуването на обективно Добро и Зло, тогава на практика оневиняваме всички престъпления: те могат да се обяснят с някаква частна представа за добро, някакъв „малък наратив“, в който ние нямаме право да се бъркаме. Но тогава и фундаменталистите, и религиозните фанатици също са си прави за себе си…
А крайният морален релативизъм неизбежно поражда своята противоположност – религиозния фанатизъм. Изплашените хора в аморалната пазарна джунгла се вкопчват инстинктивно в „здравите“ традиции. Просвоещенците със своя наивен деизъм вярваха в интеркултурния диалог. Постмодерният човек като че ли не вярва вече в интеркултурността – освен на принципа на глобалния пазар и парите. В глобалния пазар, в този постмодерен колаж от лични истини и амбиции, атеистът, ислямския фундаменталист, християнският и еврейският фундаменталист са равнопоставени играчи. Но както религиозният фундаменталист, така и заклетият атеист отрича на практика възможността другият също да е прав. И това рано или късно води до ново преследване на инакомислещия, до нова война на цивилизациите в джунглата на разглобения глобален безцентърен свят. . .
Така демокрацията изяжда децата си. Ако отречем просвещенската вяра в обективното добро и зло, отричаме възможността за правов ред, а без правов ред не е възможна никаква демокрация. И рано или късно християните ще започнат пак да рушат минарета, мюсюлманите – камбанарии. Терористите ще убиват невинни деца на друговерци. А радикалните постмодерни релативисти ще продължават да рушат самата основа на обществото – идеята за обективно добро и зло, за общовалиден морал.
