От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It


Автори: Иван Христов, Едвин Сугарев, Владимир Левчев, Милена Фучеджиева, Катерина Стойкова-Клемър, Йордан Ефтимов, Алек Попов, Пламен Антов, Галина Николова, Стоил Рошкев
(Моля, имайте разбиране за това, че по технически причини като автор на всеки текст – в авторското каре най-долу – винаги може да бъде посочен само един-единствен човек).

 

Иван Христов – няколко уводни думи

Костюмът на дядо. За повечето от нас Америка е свързана със спомен за дядо или баба. Ако нашите татко и майка са от СССР, то бабите и дядовците ни са от Америка. Бях ученик в пети-шести клас, когато забелязах, че дядо има много хубав костюм. Винаги, когато имаше някакъв празник, той го обличаше. Изглеждаше така, сякаш костюмът е сам по себе си човек или постоянен гост на нашите празници. Полюбопитствах и разбрах, че той е подарък от един от братята на дядо ми, емигрирали в Америка още преди 9 септември 1944 г. Вероятно това беше последното нещо, което братът на дядо ми е изпратил, преди окончателно да реши, че тези нехранимайковци българите нищо не заслужават и да скъса роднинските отношения или последното нещо, запазено като мил спомен от родствена връзка. Но като дете за мен Америка олицетворяваше дядовия костюм. Спомням си как по време на късния соц майка ми и леля ми бяха издирили адрес на своите братовчеди американци. Бяхме се събрали в трапезарията цялото семейство и правехме списък с подаръци, които искахме да ни бъдат изпратени от САЩ. Така и не получихме отговор на нашето писмо. Но за мен тогава Америка беше нещо като Дядо Коледа, който тогава беше Дядо Мраз. Ако има нещо, което не мога да простя на късния соц, то е, че ми отне възможността да разпознавам Дядо Коледа от Дядо Мраз. И досега ги бъркам и не знам кой точно ме навестява в Коледната/ Новогодишната нощ.

Майкъл Джексън. За повечето от нас като деца Америка е Винету, индианци и Гойко Митич. Но за мен не е така. Сестра ми харесваше Винету. Аз харесвах Майкъл Джексън. Спомням си, че дори когато отидох на екскурзия в СССР, оттам донесох голям плакат на Майкъл Джексън, който после подарих на момиче, в което бях влюбен. Репетирах лунната походка с часове. В местното кино с въпросното момиче гледах филма „Лунен пътешественик”. Представях си, че Майкъл не прави секс и всяка вечер си ляга във фризер, за да живее вечно. Мислех, че наистина ще живее вечно.

Ето защо бях силно покрусен от вестта за смъртта му. Още повече, че точно по същото време бях в САЩ. Вестта за смъртта на Майкъл от телевизора звучеше като новина за смърт в задния двор. Толкова ли тесен беше станал животът ми. Мислех, че дори и да умре, неговата смърт ще бъде един огромен фойерверк, ново летоброене, световен катаклизъм. А той просто се самоуби като последния лузър. Оттогава в главата ми се върти поема, която още не съм написал – „Майкъл, защо го направи?” После, от Майкъл преминах на „Гънс енд роузис”. Любовта ми към Майкъл отмина, но любовта ми към страната, която го създаде, остана. Неслучайно, като дете, рисувах Емпайър стейт билдинг, а след това се ожених и за американка.

11 септември. Нещо се скърши в мен на този ден. Беше началото на века. Беше началото на хилядолетието. Някой заби в моята детска мечта два счупени самолета. Тогава разбрах, че мечтата в никакъв случай не е така неприкосновена и недосегаема, както си мислим, а трябва да се подхранва всеки ден. Още като студент харесах Кристо с неговата идея да опакова невралгични точки. Той опакова моето минало – Райхстага в Берлин и моето настояще – Сентръл парк. Харесвам „Вратите”. През тези врати човечеството влезе в 21. век. Ще го поканя да опакова и моята младост, приключила през 2001 година.


Small Ad GF 1

Моята Америка. Пристигнах доста трудно. Преди да пристигна в Америка, бях ходил само до Централна Европа. Не съм си мислил, че може да има задръстване в небето. Имаше гъста мъгла над Ню Йорк. Самолетите кръжаха като пчели над кошер. Полетяхме към съседния Ню Джърси. Кацнахме там. Заредихме с гориво. После пак излетяхме. Пак кацнахме. Но когато стъпих на американска земя, разбрах че вече няма да съм същият.

Цигулар на покрива. Когато бях в Америка, гледах един много добър мюзикъл – „Цигулар на покрива”. Разказваше за изгонването на евреите от техните села в царска Русия, началото на 20. век. Когато дъщерите на главния герой – Теви, го попитаха къде ще отидат сега, той отвърна „В Америка!” и всички се засмяха, с изключение на мен. Приятно четене!

 

Въпроси на „Литературен Вестник“:

1. Кога за първи път разбрахте, че Америка съществува?

2. Как си представяхте Америка като дете?

3. Какво за вас е Америка, когато вече сте възрастен/а?

4. Били ли сте в Америка?

5. Има ли разлика между реалната Америка и тази в нашето въображение?

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

 

Едвин Сугарев

1. Като малко хлапе, може би на четири или пет години. Имах дядо швед, който някъде по това време отиде да види родината си, която беше напуснал още 17-годишен – хванал се беше юнга на някакъв кораб, беше обиколил света и в крайна сметка артисал в размирната България през 1925 г. Та като се върна, той ми донесе много ценен подарък – фигурки на индианци, трапери, каубои и войници, плюс цял сглобяем форт – от типа на тези в Дивия Запад. И докато аз си играех, той ми разказваше какви са тези фигурки и какво е това Америка.

2.  Както всички деца по това време – прерии, препускащи мустанги и гърмящи револвери. По едно време ми подариха един гърмящ такъв – с капси и дори с кобур – станах най-щастливото хлапе и всички деца ми завиждаха. Зяпахме със затаен дъх по кината някакви подобия на уестерни, гедерейско производство, с Гойко Митич. Тази визия за Америка се оказа дотолкова устойчива, че чак след години, когато започнах да разбирам автори от типа на Фокнър, съумях да си представя Америка по малко по-различен начин.

3. Представях си я като обетованата страна на свободата, разбира се. И още си я представям така. Когато бях млад, за мен Америка се градеше върху визиите от Удсток, движението на децата цветя, скитанията на Джак Керуак, поезията на Алън Гинсбърг. Днес върху тази романтична гледна точка се наслагват повече визии и имена – и сякаш интересът ми – до голяма степен литературен, признавам го, се е преместил назад във времето – към Уитмън, Мелвил, Торо, Емили Дикинсън. Плюс него обаче имам вече и реалната представа за Америка и американския начин на живот – с многото му плюсове и минуси – и по този начин литературната визия и личното впечатление се конкурират и наслагват.

4. Бил съм три пъти в САЩ, за кратко и в Канада. Най-голямата ми дъщеря живее там. Покрай това не само че бях, но и успях доста да поскитам – с майка й, която е пътешественик с много опит. Бяхме за месец в Аляска и северните части на Канада, стигнахме до Северния ледовит океан, освен това видях Гранд Каньон, Зиан Каньон, Сиера Невада, Монюмент Вали, Сан Франциско и куп още интересни места.

5. За мен да. Преди да я видя, си я представях като сгъстена и свръхцивилизована страна. Това, което ми направи най-силно впечатление, беше невероятната дълбочина на американския пейзаж, огромните диви пространства, които те карат някак си да усетиш, че си част от универсума. И разбира се – хората. Съвсем не са някакви тъпаци, както част от българите си ги представят. Отворени, сърдечни, готови винаги да ти помогнат, енергични и също така – различни, с ярко изразени индивидуалности. Ако за нещо завиждам на американците, то това са тези две неща – широкият хоризонт и не по-малко широката американска душа.

Нашето котловинно битие може да е по-уютно, но е и по- мизерно – не само в материалния смисъл на думата.

 

Владимир Левчев

1. Бебетата не разграничават себе си от света. Спомням си как синът ми като бебе се опитваше да суче от един слънчев лъч, паднал на лицето му. Постепенно светът започва да се отделя от нас и да се отдалечава – първо мама става нещо отделно, после стаята, слънцето в прозореца, кварталът се отделя, накрая се отделят и другите континенти – Америка, Африка, Антарктика – и съзвездията. Но в известен смисъл целият свят си е винаги вътре в нас, когато мислим за него. Както казва Васко Попа – малката кутийка расте и расте – сега шкафът, в който тя е била, е вътре в нея. Така че всеки си има и своята Америка.

2. Като дете много мечтаех да отида в Америка. Но това беше Америка на Карл Май и Майн Рид – светът на каубои, индианци, прерии, диви коне и бизони. В началното училище пишех индиански романи. Или по-точно имах проекти за романи. Червеният автобус Шкода от Западния парк до Павлово, където живееше баба ми, се превръщаше в дилижанс. Аз имах лъскав капсов пистолет в джоба на дънките „Рила”. Навън минаваше препускаща каруца с индианци, скрили с голям черен найлон главите си от дъжда… Първо измислях името на романа, после разграфявах една тетрадка с образа на Ленин на корицата на глави. Илюстрирах всяка глава с това, което щеше да става в нея и накрая сядах да попълвам в тетрадката самия текст на романа. Стигах най-много до втора страница…

3. Сега за мен Америка е част от миналото ми. Страната, в която отрасна синът ми. Детската ми мечта е вече в миналото.

4.Да, бил съм, живях 13 години в град Вашингтон. Станах и американски гражданин. Сега живея в Благоевград.

5. Както вече казах, всеки си има своята Америка. Освен реалната и личната Америка, Америка е и метафора. Казват ти „Браво, откри Америка!”, когато ти хрумне нещо общоизвестно. Колко вицове имаше едно време: за доплуване от плажа на Варна до Америка, за дефиницията на камерен оркестър като „Московската филхармония след турне в Америка”. По време на Студената война за нашата пропаганда Америка беше империята на Злото, каквато за Рейгън пък беше Русия – и не – като сателит. Онзи ден четох едно интервю на философа левичар Славой Жижек, който между другото казва – скучно е да повтаряме това, което всички повтарят. Например вечно да критикуваме Америка. А защо не Китай? Китай забранява литература, изобразяваща други светове, защото се страхува от въображението на своите граждани, Китай колонизира Африка… Но много хора у нас все още пазят в ума си стереотипния образ на Америка от комунистическо време – като някаква империя на злото. Трудно е да събереш протестна демонстрация срещу руска атомна централа у нас. Или срещу енергийния монопол на „Газпром”.

Но хиляди хора спонтанно и убедено се включиха в демонстрациите срещу проучване за шистов газ в Добруджа. Тази технология за добив е широко използвана не само в Америка, но вече навлиза с пълна сила и в много страни в Европа – от Англия до Полша, Унгария и Румъния. Разбира се, най-голям враг на залежите от шистов газ е „Газпром”. И то не по екологични, а по монополистични причини. Хората спонтанно и масово се включиха в демонстрацията против „Шеврон”. Но някак реториката беше – да изгоним лошите американци, които искат да ни прецакат… Не казвам, че добивът на шистов газ не крие опасности за природата! Но въпросът ми е – може ли да се организира такава спонтанна масова демонстрация против руските атомни електроцентрали? А именно те са потенциалният Чернобил в една земетръсна страна като нашата. Мисля, че старото клише за Америка като империя на злото още действа в подсъзнанието на много хора. Макар че по комунистическо време за мнозина от нас Америка беше по-скоро символ на свободата. Бих искал сам да си задам един въпрос: На какво ме научи Америка? Америка ме научи на оптимизъм, а това е важно, ако искаме да постигнем нещо. Американската мечта е мечтата човек сам, със собствените си сили, независимо от своя произход да забогатее и да постигне лично щастие. Американската мечта е в бъдещето. Уви, балканската мечта е ретроспективна – мечтаем си за някакви златни векове – за героично и безвъзвратно светло минало. Трябва да гледаме напред.

 

Милена Фучеджиева

За пръв път осъзнах, че има място, наречено Америка, след като баба ми ме заведе в някогашното кино „Култура” да гледам „Кет Балу“ с Джейн фонда. Бях на 6 годинки и този филм промени живота ми. Джейн беше красиво момиче, което можеше да язди и стреля, и което беше наравно с мъжете. Вирусът на феминизма влезе в мен още тогава. В тази далечна страна живееха много лоши хора с пушки, както и черни хора, свирещи чудни песнички на кръгла китарка – банджо. Някаква магия слезе от екрана и ме погълна. Молих баба ми да гледаме филма пак и пак, докато най-накрая й писна и каза „Стига с тая Кет Балу!“ Години по-късно установих, че единият от двамата певци във филма е бил Нат Кинг Коул.

Това беше първото ми осъзнато влюбване. Америка е в кръвта ми и заради дядо ми Илия Хаджиев, брат на един от големите македонски комити Стойо Хаджиев и син на търговеца Никола Хаджиев. Прадядо Никола е снабдявал македонското революционно движение с оръжие, докато малкият му син е бил пратен да учи в турски лицей в Солун. Петнайсетгодишният Илия бяга от лицея, качва се на кораб за Новия континент, но за зла участ брат му Стойо го сваля от кораба. Ако дядо ми беше успял да се измъкне от България, аз нямаше да съм Милена, а трето поколение американка.

Когато станах на 15 години, и аз реших, че Америка е моето бъдеще, без да знам как то би могло да се случи в соца. И не мирясах, докато не го реализирах. След раждането на детето ми, това е най-правилното решение в живота ми. Връщането ми от Америка пък е третото най-правилно решение. Сърцето ми вече никога няма да е цяло, то живее на два континента с всички плюсове и минуси на тази безкрайно разкрачена ситуация.

За мен Америка е богатство и свят на крайности, който ме научи на свобода.

Даде ми самочувствие, направи ме едновременно гъвкава и неотстъпчива към целите си, внуши ми, че всичко е възможно, и единствената пречка към тази неограниченост е личната ограниченост. Беше безмилостна в много ситуации и ме накара винаги да търся как да лавирам. Срещна ме с маса хора, чийто пример на зверски успехи и зверски провали са ми надежда и червена лампа. Заби ми инжекция американска агресивност и позитивизъм. Сложи ме на пътища, на които бях мегасамотна, и същевременно летях с крак на газта в една огромна, велика, убийствено красива пустош, където джиесемите нямат покритие и не е лошо да имаш поне пистолет в жабката, ако случайно ти се развали колата. Даде ми смелост. Американците ми вдъхнаха вяра, че всичко може да бъде преработено с усмивка, а усмивката може да бъде използвана като оръжие. Изтриха сълзите ми на жална българка и ме научиха да се бия за това, което желая и да не приемам, че има невъзможни неща. Показаха ми как се спазват човешки права на всякакво ниво и същевременно как са готови да преминават през трупове, за да постигнат целите си. Цели, които често са с няколко крачки пред останалия свят. Вкараха в кръвта ми вируса на големите мащаби и голямото говорене, което не се спира и страхува от нищо. Видях най-голямото небе, което съм виждала, най- голямата самота, която съм изпитвала и най-голямата свобода, която съм осъзнавала. Обичам Америка като живота си, а това ме обрича на известна самота. Тази любов винаги ще ме движи и ще ме кара да се чувствам привилегирована с привилегията на човек, осъзнал, че американската конституция е едно от най-съвършените неща на Земята. Това знание не е академично, а преживяно и осъзнато, то дава криле да си свободен човек. Аз се чувствам такава.

 

Катерина Стойкова-Клемър

1. В първи-втори клас, когато важни мъже дойдоха в училище и ни дадоха полезни съвети в случай на ядрена война. Например да се крием под чиновете, да слагаме мокри одеяла по прозорците и т.н.

2. Америка беше мястото, където живееха индианците. Копнеех да съм един от тях, мечтаех да живея в шатра и да ловя бизони.

Четях „Синовете на Великата Мечка“ без прекъсване години наред. Същевременно Америка беше мястото на небостъргачи и кланици, и на лошите бели хора.

3. Сега Америка е моят дом и моят начин на живот.

4. Живея в САЩ от 1995 г. Сега съм в Кентъки, а преди това в Северна Каролина, Вирджиния, Ню Йорк, Калифорния и Охайо.

5. Когато заминах, нямах конкретни очаквания. Но много исках да видя индианци. Радвам се да споделя, че вече познавам доста. Четири години служих като чирак при един от старейшините на племето хопи. Посещавала съм свещени ритуали, между които и Танц на слънцето. Дадено ми беше и индианско име. Много по-различно е от книгите… И все пак някои неща са съвсем същите.

 

Йордан Ефтимов

1. На предучилищна възраст. Дядо, който работеше в книжарница в Разград, ми купи глобус. Умирах за него! За дядо си, който ми правеше страхотни мечове и хвърчила. И за глобуса също.

Бях единственото дете, което не бъркаше Америка със САЩ.

Онази игра на столици я владеех до съвършенство. Но играех виртуозно и на реки, планини, морета, заливи, пристанища, изобщо градове… За играта не се кълна, че е била преди първи клас, но там някъде, защото в трети клас ми връчиха медала на 80-то основно училище в Банкя, който по принцип се даваше само на най-добрия от завършващите го.

По това време, към първи клас, написах и първите си стихотворения. Сред тях бе едно за Чичо Сам. Спомням си само, че го сравнявах с огнедишащ змей. И добавях нещо за ракетите „Пършинг”.

Всичко това не ми попречи, когато в училище гостува Симеон Идакиев, току-що върнал се не от Кордилерите, а от Андите, и готов да разказва какво ли не за лами и пампаси, да го попитам за космодрума във френска Гвиана. „Е, не, дотам не съм ходил”, призна си човекът. „А и едва ли биха ме пуснали.”

2. Какво значи като дете? Образ, който се променяше. Дълго време живеех с „Оцеола” и знаех всичко за онази част от флорида, описана там. После се преместих в Ню Мексико заради Карл Май. Имаше и карти – на вътрешната страна на кориците. Например когато прочетох „По Мисисипи” на Марк Твен, полудях по градовете на тази река. Знаех ги като скороговорка.

Може би дори свързвах списъка им с прогнозата за нивото на Дунав в сантиметри, която беше най-ефектният урок по бързо произнасяне на труднопроизносими чужди имена. Обаче Марк Твен ти дава атмосфера! И досега това е една от книгите, които бих нарекъл велика.

Това е за територията на САЩ. Но за мен като малко дете от значение беше и Тур Хейердал. От „Кон-Тики” до мисията „Брендан”.

3. Брат ми е лекар в Сан Диего. Живее в едно селище, което се води част от Сан Диего, но е на половин час от ситито на града и носи индианско име – Поуи. Но Америка от детството ми не си е отишла.

4. В нито едната. Но аз и Европа познавам в твърде ограничени мащаби.

5. Няма – защото Америка, която познаваме, е само плод на въображението ни. Дори и когато сме ходили там или дори сме живели. Ние и България познаваме само като въображаема страна.

 

Алек Попов

1. Когато баща ми не се завърна оттам.

2. Не съм мислил за това, да си призная… Може би с каубойските ботуши – винаги съм ги харесвал, макар че сега не нося такива. Свързвам я също с „Марсианските хроники” на Бредбъри, които прочетох като доста млад.

3. Коли, пътища, срещи с непознати. Небостъргачи, които изникват сякаш от нищото. И като че ли отново я свързвам с „Марсианските хроники”. С усещането за празнота.

4. О, да, няколко пъти.

5. Винаги има. Но между двете съществува топла връзка.

 

Пламен Антов

1. Открих я през далечната 1492 година. Това май стана в някакво детско „Здравно букварче” с хубави картинки, където имаше статийка за шоколада; та по повод на шоколада стана събитието. Много по-късно дойде митичният Гойко Митич.

2. Също както за Колумб, първоначално – и задълго – Америка за мен беше Индия, прерии, Скалисти планини, апахи, сиукси и разбира се, Гойко Митич. Но не я бърках нито с ГДР, нито с ДЕфА, нито дори с Югославия, ами с Индия.

3. Един континент. В географски и в метафизичен смисъл. Освен това – и много други неща. Голямата ми любов е към южната му половина – към територии като Амазонията, пампасите, Андите; басейна на Ориноко. Това са последните (и за жалост – все по- бързо изчезващи) кътчета от света, където човек (все още) би могъл да се спаси. Дори да не успее да го направи наистина – самата мисъл, че те (все още) съществуват някъде там, е утешителна. От северната й половина на Америката – Канада, северните й територии. Единствено частта, наречена САЩ, ми е малко неуютна; премного тоталитарност има там и премного бъдеще за такъв патологично свободен и носталгичен тип като мен. Но затова пък като културфилософски проблем – САЩ, това е една гигантска, безднена и неизчерпаема територия. И ако трябва да отговоря конкретно на въпроса, както е формулиран: в лицето на САЩ Америка е неуютното, мрачното, студеното, антиутопичното бъдеще на света.

4. Разбира се; кой не е бил в този глобализиран свят.

5. Отговорът се съдържа донякъде в този на въпрос 3. Сложността да се отговори еднозначно иде от двете много различни лица на Америка. Ако Южното й лице предполага отмествания към въображаемото, то Северното е безкомпромисно реално; и тази реалност, за съжаление, все повече се втвърдява.

 

Галина Николова

1. Бях студентка в трети курс, когато разбрах, че Америка съществува като страна, в която бих искала да отида. Най-добрата ми приятелка тогава, а и един от най-близките ми човеци на тази земя, мечтаеше за Америка. Не разбирах копнежа й, за мен тази страна беше книги, музика и филми, нямаше плътност, не можех да си представя какво е да се живее там, не ме изкушаваше с нищо, стигаше ми да я гледам отдалеч. После Р. замина. Спечели стипендия и замина. По-късно се омъжи и остана да живее там. В голямата презокеанска държава. И аз си казах, че трябва да отида. Да отида да видя тази страна, която ми открадна и приюти приятелката.

2. Никак. За мен Америка съществуваше само в едното измерение на географската карта в атласа ми на света.

3. 4. Първото ми пътуване в чужбина беше в Америка, и първото ми летене със самолет, и първата мълния, ударила самолета, и първата избухнала в ярки пламъци кола под прозореца на хотелската ми стая, и първият Ден на благодарността, и първият подарен куфар книги, и първите… безкраен списък. Някой ден може да напиша „Америка на първите неща”.

Първото ми задълго живеене в чужбина също беше в Америка. Спечелих стипендия „Фулбрайт” и живях и учих две години в Ню Йорк. Този град ме научи на простор, бързина, смирение и търпимост, а хората, с които се сближих там, ме научиха на щедрост и на благодарност. Изобщо – за мен Америка е едно сборище на изпитания и чудеса. Така я помня.

5. Коя е реалната Америка? Познавам само другата.

 

Стоил Рошкев

1. Разбрах за първи път, доколкото се сещам, че Америка съществува, когато чух за американския президент. За мен като малък Америка винаги е била американският президент.

Учех в руско училище в софийския квартал „Бъкстон”. В руското, то се знае, от първи клас почнахме с руския език. По оригинални буквари от СССР. Към трети, четвърти клас почти всички предмети взеха да ни ги преподават на руски (с изключение на родната реч и родинознанието). География, биология, математика, световна история, химия, физика, че и пеене и рисуване бяха на руски. Невинаги с преподаватели от СССР, но дори и българи, като тази по музика, те все – на руски. На приемния изпит за първи клас през хиляда деветстотин осемдесет и трета трябваше да позная на снимка Енгелс, Брежнев и Димитров. Както и другаря Тодор Живков, за когото на въпрос: „Какъв е Той?”, отговорих: „Президент на България”. Да се произнесе това беше по-лесно, пък и по-сигурно, тъй като в момента не се сещах за цялото звание – Генерален секретар на Централния комитет на Българската комунистическа партия и Председател на Държавния съвет на НРБ.

Изпитващите отчетоха отговора за правилен, въпреки усмивките им от аналогията с президента на САЩ, благодарение на когото знаех и като название за държавен глава краткото „президент”. По новините тогава нали все заклеймяваха американския президент и ми се беше набило. Роналд Рейгън през Студената война представляваше олицетворението на злото в Източния блок, макар че тогава, въпреки цялото заклеймяване, спомням си, не съм мразил Рейгън, даже напротив – изглеждаше ми малко по-голям свежар от нашите ръководители. А и по-елементарно е да се сети човек при нужда една дума, била тя и чужда – „президент”, отколкото доста повечето титли на големците ни, които поне за децата носеха същия смисъл. Е, знаех за Америка и покрай игрите на индианци и каубойци в детската градина, но някак си не ги свързвах чак толкова с „Америка”. И до ден днешен, щом чуя „Америка”, може би една от първите асоциации, които ми идват, е „президент” – думата, помогнала ми да вляза в съветското училище.

2. Със скалисти планини, ядрени ракети, орли и знаме с много петолъчки. Чудех се защо и капиталистите използват най-святия символ на зрелия ни социализъм – петолъчката, а не кръста, и то петолъчката, мултиплицирана в цели петдесет или колкото са там щатите.

3. Америка за мен, когато вече съм възрастен, е двайсет и втори век! С всичките високи технологии, виртуална реалност, утопии и антиутопии, присъщи за 22. век.

4. В Америка не съм бил. Надявам се и да не бия.

5. На този въпрос ще отговоря, като (ако) отида. Но при всички положения би трябвало да има разлика, както има разлика между реалната Европа и тази в нашето въображение, респективно България и тази в нашето въображение.

„Литературен вестник“, бр. 4/2012

Източник

Владимир Левчев е български поет и писател, автор на множество книги, между които: „Любовни писма до свободата. Роман“ (1998), „Бог е любов в приятелството, традицията и секса“ (2001), „Небесни балкани“ (2001), „Балканският принц“ (2001), „Архитектура на промените. Формални стихове“ (2003).

Pin It

Прочетете още...