Дискусии – България

 Понятието преход се използва, за да се обозначи всичко това, което се случва в страните от Източна Европа след падането на Берлинската стена, довело до откъсването им от комунизма и от съветското попечителство, както и поемането им по пътя на демократичното развитие и модернизацията по западен модел. Метафората на прехода се вписва в еволюционистка логика, защото обозначава преход от едно към друго състояние. Тя съвсем не се вкопчва в един конкретен смисъл и може да покрива широко съдържание и смисъл.

Ивайло Знеполски[1]

Макар и да изглежда научен и неутрален, дискурсът на think tanks за прехода е белязан от едно идеологическо противопоставяне, което често е представяно като „сблъсък между два свята“[2], напом­нящ за теорията на С. Хънтингтън за „сблъсъка на цивилизациите“. Става дума за противопоставяне: между два географски, културни, политически и социални свята, между миналото и бъдещето, между комунистическата система и либералния капитализъм, между Из­тока и Запада, между традицията и модерността, между държавата и гражданското общество, между индивидуализма и колективизма, между отвореното общество и затвореното общество, и т.н., и т.н. Ето защо изборът на либералните think tanks от деветдесетте го­дини да подкрепят партията на антикомунистическата опозиция, СДС, е представен не като политически и пристрастен избор, а като „цивилизационен избор“, като исторически императив, продикту­ван от идеята за прогреса. Историята на България след 1989 г. е мислена и описвана като непрекъснато колебание, като „алтернати­ва между два политически и културни свята, между две философии за природата на човека и обществото“[3]: „сини“ (СДС) и „червени“ (БСП). Следователно think tanks поемат ролята на модернизатори и декомунизатори, „на агенти на Просвещението“ на прехода, на ангели-хранители на промяната, които активно се намесват „всеки път, когато българското общество рискува да се отклони от правия път“, когато „слабостта“ на правителството, на народа, на медиите и на интелектуалците заплашва „правилния цивилизационен избор“.

Интерпретацията на Минало/Бъдеще

Макар и 1989 г. да се счита от всички за начало на демократичните промени, противопоставянето между минало и бъдеще – времева­та ос на прехода – функционира повече като симетрична опозиция между две състояния (два етапа) на обществото, като начална и крайна точка. Работната група на ЦСП „България в XXI в.“ опре­деля началната точка като „общество, което е едновременно кому­нистическо (недемократично), традиционно (немодерно) и затво­рено (не отворено)“, а крайната точка като „демократично обще­ство, основано на индивидуалната инициатива (некомунистическо, не основано на липсата на индивиди, разтворени в безсилна маса, която иска да бъде покровителствана), отворено общество (не за­творено), в което индивидите поемат роли според целите и идеали­те си за щастие в контекст на достъп до информацията, модерно общество, т.е. рационално и пазарно (не традиционно и основано на „топлите“ отношения в предмодерните групи)“[4].

В проведените от мен разговори „преди 1989 г.“ никога не беше описано като конкретна реалност, избягваше се да се говори за това или се говореше само от лична гледна точка (семейство, прия­тели и т.н.). Когато става сума за миналото като „комунистическо“, за него се говори като за идеологическо плашило, призрак, готов да изскочи във всеки един момент, за да преобърне „нормалния ход на историята“.

В един разговор директорът на ЦЛС И. Кръстев свързва по­явата на българските think tanks в средата на деветдесетте години с необходимостта, продиктувана от „тази ненормална ситуация, в която никой не си е на мястото“, в която „всичко можеше да се пре­обърне, ако не бяхме внимавали“[5].

Заплахата от завръщане на миналото служи за негативно дефи­ниране на демократичното бъдеще:

Ние трябваше да даваме насоката на реформите... [следва въ­прос: какво означава да се дава насока на реформите?]. По този въпрос нямам никакво колебание. Това означава да превър­неш прехода в невъзвратим процес. Тук съм негативист: това означава да кажеш не на миналото, не на идеологическия комуни­зъм, не на обществото от миналото...[6]

Така според Д.К. (ЦЛС) преходът и реформите са заплашени от силите на миналото още веднага след 1989 г.[7]:

Посоката на реформите беше вече определена. Дори още преди 10 ноември. Тя беше обусловена от отношенията между САЩ и Русия [...]. Мисля че не искахме нищо да променим. Просто биту­ваше страхът, че ще има реакция против посоката.

Следователно за експертите на think tanks след първите демо­кратични избори през 1990 г. преходът (мислен като идеална тра­ектория) е заплашен от две важни събития: идването на власт на БСП през 1995 г. (което според тях води до икономическата и по­литическата криза от 1996 г.) и парламентарните избори през 2001 г., които помитат двете големи политически партии в полза на по­литическото движение на бившия цар Симеон II.

В дискурса за прехода на българските think tanks политическа­та и икономическата криза от 1996 г. се превръща в най-мощния символ на опасното завръщане на миналото. В един разговор ди­ректорът на think tank-а АКСЕС В. Р. твърди:

По време на правителството на Виденов единствената опози­ция бяхме ние, гражданското общество, think tanks... СДС имаше нужда от нашата подкрепа, нямаше ресурси, за да мобилизира.

Множество други разговори – с директори на водещи НПО – представят think tanks като интелектуален и политически елит, който е помагал, а понякога и замествал политическия елит, за да спаси българската демокрация. Разказът, припомнящ създаването на think tank-а ЦИР през 1996 г. с финансовата и логистичната по­мощ на фондация „Отворено общество“ в София директно свързва създаването на този think tank с кризата от 1996 г. ЦИР играе роля­та на правителство в сянка цел „България да бъде вкарана в правия път на икономическите реформи“: Александър Божков, директор на ЦИР, казва:

Нашият think tank е роден в точно определен момент. През 1996 г., когато нещата бяха тръгнали в погрешна посока, събрахме екип под егидата на Нов български университет – група за ал­тернативна икономическа политика. Направихме серия от workshop-ове, както днес е модерно да се казва..., за да работим в редица области: приватизация, реформи на здравно-осигурителната система... Аз бях във временното правителство след напускането на Виденов. Трябваше да изработим икономическа програма за правителството (служебното правителство на Стефан Софиянски). След идването на Костов на власт, всич­ки икономисти, които не бяха назначени, се събраха в Центъра, запазил добри отношения със Сорос, който ни даде пари, един institutional grant, за да започнем работа. Институтът се пре­върна в център за изработване на икономическата политика на правителството. Не вземахме пари от правителството, но имахме многобройни чуждестранни донори, които искаха да под­крепят икономическите реформи: USAID, Световната банка, PHARE... Така направихме цялото законодателство за пенсии­те, проекта за център за новите технологии... Сложихме край на колебанията спрямо политиката на бившите комунисти.

Но макар и „колебанията“, отнасящи се до налагането на модела на пазарната икономика, да са премахнати след идването на власт на Костов през 1997 г., заплахата от завръщането на миналото от­ново се появява през 2001 г. под формата на „първичен популизъм, който накара хората да вярват в чудото на бившия цар“[8].

През 2001-2002 г. общността на think tanks се мобилизира, като организира публични или неформални акции, за да се справи с това, което нейните експерти наричат „Свлачището“. Според ди­ректора на ЦСП това събитие отново поставя въпроса:

Дали българското общество има потенциала и ресурсите, за да се пречисти, за да се превърне в отворено общество с пазарна икономика, или пък балканският манталитет, чувството за некомфортност в настоящето, липсата на увереност и на енер­гия, отсъствието на организираност и на решителност могат (когато са мобилизирани от харизматични лидери) да саботи­рат програмата за европеизация на страната?[9]

Вижда се, че за пореден път think tanks се чувстват въвлечени в мисия за контрол и възпитание на политическите лидери.

Ляво/дясно

Ако следваме предложените модели, забелязваме, че категориите, използвани за характеризирането на политическите актьори на прехода, нямат никакво позитивно съдържание, а приемат смисъла си само в отношението си със стария режим: скъсване, реформа или продължение. С други думи, политическата наука описва прехода само доколкото той е „разтотализиране“, ако мога да използвам този неологизъм, или декомунизация, в случая с Източна Европа.

Никола Гийо[10]

Според експертите на think tanks опозицията комунизъм/капи­тализъм, разположена на същата тази ос минало – бъдеще, се оли­цетворява от политическото противопоставяне ляво/дясно. До 2001-2002 г. доминиращата теза в тези среди е, че „не съществува ляв преход[11]„.

Проф. Георги Фотев, социолог и експерт в много проекти и де­бати на българските think tanks, резюмира аргументацията, която върви заедно с тази визия за прехода:

Преходът може да бъде само десен, защото става въпрос за при­ватизация на национализираната собственост, защото става въпрос за слагане на край на централизираното управление на икономиката и за пренасочване към пазарните механизми; партията-държава отстъпва мястото си на демократичната пра­вова държава, а гражданското общество се счита за субстанци­ята и за главната движеща сила на обществото; радикалните реформи засягат всички сфери на живота и на обществото.[12]

Така БСП става символ на опасна утопия:

Те карат избирателите да вярват, че съществува алтернати­ва на либералния преход към пазарна икономика.[13]

Всяка социална политика, която поставя под въпрос шоковата терапия, е отхвърлена като нереалистична и безотговорна в усло­вията на прехода. Обещанията на БСП да изработи социален мо­дел за реформи са обвинени в иреалистичен популизъм, в един вид егоизъм, който отказва да плати цената на демокрацията:

Хората не искат да разберат, че демокрацията изисква жертви. Всичко, което ние се стремим да правим, е да им обясняваме, че грешат, когато чакат БСП и държавата да им раздават хляб и да им разрешават проблемите [...]. Този етап вече е отминал, трябва да се вземем в ръце, трябва да вярваме в себе си, а не във всемогъщата държава[14].

Бившата комунистическа партия е считана за отговорна за за­късненията на реформите в сравнение с другите страни от бившия съветски блок, „които не са се поколебали да направят ясен цивилизационен избор и не са се впуснали в полуреформи, поукрасени със социален елемент“[15]. Несъвместимостта между реформите и со­циалната политика всъщност често е аргументирана с липсата на примери и теории, които да могат да докажат обратното. Социал­ното ще бъде „черешката на тортата“ на прехода, след като всичко останало си отиде по местата според предписанията. В дискусията с политици и експерти на think tanks на страниците на списание „Разум“ Р. Коларова отбелязва:

Връщам се на въпроса за левия и за десния преход, за да изясня един важен аспект, оценявайки класическата парадигма за пре­хода на ОДонъл, Шмитър и Уайтхед. Според тази теория поли­тическият преход се осъществява на три етапа: либерализация, демократизация и едва след това „социализация“... Следователно има последователни стъпки, които всеки преход трябва да измине една след друга.

Следователно БСП – която според експертите „не е реформа­торска партия за разлика от някои бивши комунистически партии в Източна Европа“[16] – няма политическа легитимност в процеса на прехода. Декомунизацията на обществото трябва да премине през непрекъснато противопоставяне на нейната политика. Но тази ситуация не е специфична само за България. Говорейки за демо­кратичните преходи в Източна Европа, Никола Гийо отбелязва, че теорията на прехода – свеждайки всяка политическа промяна до прехода от тоталитаризма към демокрацията и приписвайки му предварително институционално съдържание – отхвърля всички партии, които не се вписват в либералната утопия. Така тя се пре­връща в „инструмент за теоретична декомунизация (внасяне на либерален и дори ултралиберален модел), както и за практическа декомунизация (прилагане на процедурите на лустрацията, чистки, забрани...)“[17].

Така БСП се превръща в символ на миналото, а също и на не­възможното ляво бъдеще. Обществото „трябва да се научи на праг­матизъм, да избира между възможните неща и да спре да мечтае“, твърди в един разговор експертът от ЦЛС Г. Ганев.

Опитите на БСП да говори за специфичен национален модел на прехода са окачествени като демагогия и национализъм. Поня­тията патриотичен капитализъм, национално отговорен капитал, вкарани в употреба от бившия председател на БСП Александър Лилов през 1995 г. (в-к „Стандарт“, 15 август 1995 г.), са остро критикувани от директора на ЦСП, който изобличава опитите на социалистите да обвинят международните организации, МВФ и Световната банка. Той цитира с възмущение Стефан Продев, главен редактор на социалистическия всекидневник („Дума“, 29 май 1996 г.):

Играта на международните финансови институции с България не е само от икономическо естество, а преследва политически цели. Техните заеми имат конкретни задачи в политическата и социалната сфера. Големите изборни успехи на БСП трябва да бъдат анулирани чрез огромен финансов натиск... скършване на националната воля за успех... някъде там на Запад [това прави­телство] вече е осъдено да си ходи.[18]

Според експерта Е. Дайнов политиката на социалистическо­то правителство, предназначена да стимулира „конструктивния капитал“, а не „обирджиите на нацията“, прикрива поддръжката й на мафиотските групи[19] и на приятелските кръгове на лидерите на партията, както и опита да се възвърне моделът на държавното управленство. В множество разговори (с водещите експерти) им­плицитно или експлицитно се споменават мафиотските аспекти на икономическата политика на социалистическото правителство на Жан Виденов. Според тях БСП олицетворява идеята за мафи­отската държава, която отказва да се подчини на изискванията на международните институции и претендира, че адаптира институ­циите на демокрацията спрямо специфичните очаквания на „ду­шата на българския народ“.

Този тип опити отклоняват дебата, отнасящ се до внасянето на политическите механизми и на институциите за вземане на решения и отварят възможности за поемане по „руския“ или по „сръбския“ път – т.е. изграждането на социален модел според идеята за уникалния характер на всеки народ[20].

Така think tanks за пореден път са на страната на международ­ните институции (МВФ, НАТО и т.н.), за да защитават парадиг­мата за прехода като декомунизация. Техният медиен и политиче­ски принос за падането на социалистическото правителство през 1996 г. допринася за „победата на капиталистическото бъдеще над комунистическото минало“:

През 1996 г. също е приключен доста дълъг цикъл на колебания. Той може сравнително лесно да бъде проследен в колебанията на тема „за“ и „против“ капитализма в икономическите отноше­ния, както и по свързаната с нея тема за „лявост“ (държавна собственост и управление на икономиката, казано най-просто) и „дясност“ (частна собственост и частно управление на иконо­миката):
...гигантският сблъсък между сините и червените, между ляво и дясно, между про- и анти- западни позиции – е наистина трайно завършил с победа на синята опозиция.[21]

Близо 15 години след банковата криза от 1996 г., сегашната икономическа криза ясно разкрива манипулативните и спеку­лативни стратегии на мощни финансови играчи като Джордж Сорос, Мерил Линч и др. В България обаче никой се още не по­ставя под съмнение мита за втората победа на демокрацията през 1996-1997 г., когато страната най-вероятно попада под финансо­вите удари на западните вложители като Сорос, които целят да провокират политическа криза, така че да осигурят приемането на валутния борд при неизгодни за държавата условия. Надявам се, че в най-скоро време този период ще бъде изследван и обсъден от историците на съвремието.

Изток/Запад

Там, на отсрещния бряг, се намира демокрацията на другите...

Г. Фотев[22]

Да избираш между минало и бъдеще, между комунизъм и капитали­зъм, между дясно и ляво означава да избираш между Изток и Запад, където Изтокът се превръща в символ на традиционното (право­славно и балканско), националистическо („сърбизиращо“) и дори тоталитарно („русизиращо“) общество. Идеята за Запада обаче, който по времето на Косовската криза през 1999 г. се възприема като монолитен евроатлантически блок, олицетворен от НАТО, претърпява кризата на войната в Ирак през 2003 г., когато либе­ралните think tanks са принудени да защитят „цивилизационния“ избор срещу „Старата Европа“.

Експертите на think tanks гледат на решението на българското правителство от 4 май 1999 г. да се даде въздушен коридор на само­летите на НАТО, за да се бомбардира Сърбия, като на една от цели­те, като на един от „краищата“ на прехода (един все така временен край преди „новите атаки срещу демократичния модел“), тъкмо за­щото то „дава ясен сигнал за скъсване с балканското минало“[23].

Според директора на ЦСП това решение поставя край на два века идентичностни колебания. Според него през XIX в. в общест­вения дебат се оформят три визии за българската идентичност: ориентализъм (левантизъм), който търси сближаване с идеоло­гията на реформирана Османска империя; славянофилство, кое­то дава като аргумент близостта с руската култура и славянските народи; и накрая, най-слабата визия, която е представена от малък елит, изучил се в Западна Европа, стремяща се към директна при­надлежност към западната европейска култура. След падането на Османската империя, през XX в. българското общество е разделено на русофили и русофоби. Според директора на ЦСП това разделе­ние измъчва българския политически и социален живот до 1996 г. – годината, която бележи „началото на края на руския вариант“ с падането на правителството на Виденов и окончателния избор да се изгради капиталистическо общество от западен тип. Той счита, че опитите на БСП да се приближи България до Русия, Сърбия и Китай са пресечени от идването на власт на СДС, който „спира да извърта в отношенията си с МВФ и международните институции и ясно се противопоставя на всякакви идеи за специфичен национа­лен модел на прехода“. През 1997 г. обаче бившата комунистическа партия, поддържана от част от своя електорат и от някои български интелектуалци, „които вярват в русофилския романтизъм“, изтег­ля съгласието си за кандидатура на България в НАТО. Едва през 1999 г. „разумът най-накрая замества емоционалния и типично балкански начин да се гледа на нещата“, защото „най-накрая успяват да бъдат неутрализирани всички опити на социалистите да прока­рат идеологията на неутралността и на славянската и православ­ната солидарност“. Изборът на „справедливата война“, представен като избор на Западната цивилизация срещу всякакви проруски или романтично-балкански залитания, печели дори поддръжката на някои православни интелектуалци като Калин Янакиев, близки до кръговете на либералните think tanks, които водят активна ме­дийна кампания в полза на бомбардировките.

В дебата за Косовския конфликт на сцената отново много ак­тивно се появяват политолозите, които са по-малко активни в медиите след пролетта на 1997 г. Те защитават политическа­та същина на въпроса и така печелят дебата срещу мощната група интелектуалци и историци, които убеждават хората да мислят събитията в категориите на историческото минало и на обичайните теми на Балканите: „периферията на Великите сили“, „големите конспирации срещу балканските народи“и т.н.[24]

Някои think tanks (като ЦЛС) дори имат специални проекти за медийна и лобистка кампания в полза на бомбардировките в рамките на проекти, финансирани от американски донори[25].

Така според Дайнов експертите на think tanks за пореден път обръщат българската политика към „правилния цивилизационен избор“. Повечето от тях използват морални аргументи, близки до медийната пропаганда на НАТО, а други, като директора на ЦЛС, се опират на прагматична визия за политиката:

Мисля, че правителството и българският парламент са прави да предоставят въздушен коридор на НАТО. Нямаха право от морална гледна точка, но действаха прагматично. Неадекватно е да се очаква от правителствата да се държат като етически субекти в епоха, в която се толерира много по-цинично поведение на индивидуално ниво[26].

И в двата случая, било защото е „справедливо“, било защото е „полезно“, става дума за поддържане на политика, която „доказ­ва западната идентичност на България“. А. Праматарова от ЦЛС, бивш заместник-министър на външните работи в правителството на СДС, ясно формулира идеята за две симетрични идентичности, които взаимно се изключват:

Работим, за да предотвратим затваряне на страната спрямо останалия свят [...]. Пишем, дискутираме с някои политици. Дебата за Косово не трябва да бъде ориентиран по оста за или против войната и дори не за или против Милошевич. Нещата трябва да се формулират по друг начин: ако приемаш ценности­те на демокрацията и на пазарната икономика, значи, че си за бомбардировките[27].

Всички смесени идентичности – като „демократ срещу бом­бардировките“ – са отречени. Всички тези, които са против бом­бардировките, са експлицитно или имплицитно обвинени, че са комунисти и националисти.

Но ако конфликтът в Косово все още позволява да се говори за единен Запад, включващ едновременно Европа и Съединените щати, Иракската криза от 2003 г. заплашва идеологическата опо­зиция Изток/Запад. „Новата Европа“, на Изток, поддържа амери­канската военна операция, докато „Старата Европа“, на Запад (в това число и „френско-германската двойка“), поставя под въпрос американската идея за насилствено демократизиране. Мотивира­ни от това, което М. Херцфелд[28] нарича с формулировката practical Occidentalism (прагматичен оксидентализъм), експертите на think tanks преследват своите политически цели, както и собствения си интерес, като ясно заявяват принадлежността си към атлантическа­та идея за демократизацията.

С риск да отслабят имиджа си на проевропейци в момент, ко­гато България активно преследва присъединяване към Европей­ския съюз, те правят прагматичния избор да подкрепят позицията на американските си донори, както и идеята, че „България е евро­пейска страна и няма нужда повече да го доказва“. Иракската криза им позволява да излязат от реториката за „добрите европейски уче­ници“, подчинени на всички предложения на страните на Западна Европа. В разговорите, които проведох в периода 2002-2003 г., експерти като Е. Дайнов, К. Станчев, О. Минчев и пр. показват предпазливост, а понякога и открита враждебност спрямо полити­ката на Франция, „която си позволява да [ни] дава уроци“[29]. Ирак­ската криза премества идеята за западната модерност на запад от Франция. „Прибери се при прашните си професори във Франция, ми каза една вечер през февруари 2003 г. по време на честването на десетгодишнината на think tank-а си директорът на ЦСП Е. Дайнов. Те ще те научат какъв е бил светът през XIX век... Франция е страна, която няма адекватен политически потенциал за XXI век. Тя е социалистическа страна, която никога няма да се реформира, която няма никаква вяра в себе си...“[30].

В статия, публикувана на 14 август 2003 г. в немския вестник Die Zeit под заглавието „Не и без моята Америка“, директорът на think tank-а ЦЛС И. Кръстев реагира със сдържана ярост на апела на осем европейски интелектуалци (сред които Хабермас, Дерида и др.) за преустройване на Европа по посока, обратна на американ­ския интервенционистки модел. Той пише:

Фактът, че част от елита на Западна Европа се поддаде на изкушението на антиамериканската реторика, смая Източ­на Европа. За Новата Европа антиамериканизмът не е само въпрос на лош вкус, но и симптом за политическа заплаха. Политическите и икономическите реформи след края на ко­мунизма бяха въодушевени от Америка. Ето защо реформа­торските елити припознаха в антиамериканизма опасност от делегитимация на всичко, което е придобито по време на последното десетилетие. Ако Америка е толкова „лоша“, това означава ли, че трябва да помислим да намалим силата на пазара, да засилим държавата и да сложим край на „исте­риите за правата на човека“? В един момент, когато много хора от бившата комунистическа Европа са разочаровани от развитието на обществата им, антиамериканската ретори­ка, благословена от Париж и Берлин, дестабилизира волята да бъдат продължени реформите, без да предлага някаква смис­лена алтернатива. Една социологическа анкета, проведена от „Галъп Интърнашънъл“ в пет балкански страни след войната в Ирак показва, че антиамериканските настроения в тези страни са свързани с антипазарната, антидемократичната и антисемитската мисъл.

Така иракската криза дестабилизира биполярността на дискур­са на модернизиращите и демократизиращите се think tanks, тъй като отслабва символическия ред на прехода. Европейското разши­ряване на Изток, което дотогава е разбирано като цивилизационен избор, подтикван и поддържан от Съединените щати, вече няма съ­щия смисъл, както преди.

Притеснението, провокирано от антиамериканската ретори­ка – продължава Иван Кръстев в същата статия – е реакция на факта, че по време на последното десетилетие предимно Съеди­нените щати са тези, които поддържат европейското разши­ряване. Не Европа, а САЩ изиграха решителна роля за спира­нето на конфликта в бивша Югославия. Дори и в някои случаи Европа и Съединените щати да са били конкуренти, за хората от Изтока те са преди всичко съюзници.

ЦЛС провежда серия от проекти (2002-2005) под наименова­нието „Антиамериканизмът на Балканите“. Тази програма е финан­сирана от американския „Джърман Маршал Фонд“. Целта е да се изработи стратегическа карта на антиамериканизма и да се отгово­ри да конкретни въпроси: „Кои са хората, които мразят Съедине­ните щати? По какви причини? Какви са последствията?“ Антиамериканизмът е представен като „риск за сигурността на Балканите“ и според експертите на ЦЛС изисква „изработването на политика за борба срещу тези феномени“, въвеждането на „институционал­ни механизми за борба срещу антиамериканизма“, „кампания за информиране на обществото и на елитите в България, Македония и Сърбия“.

Традиция/Модерност

Всъщност до Иракската криза проектът за европейска интегра­ция се свързва с „цивилизационен проект“ за модернизация на българското общество според западния модел, без да се прави раз­лика между европейския и американския модел. „България в XXI в.“, колективен сборник на експерти, събрани от ЦСП в рамките на проект, финансиран от фондация „Отворено общество“ през 2001-2002 г., показва хибридността на този проект, който се на­рича по различни начини: „дневен ред на отвореното общество“, „проект на оксидентализация“, „проект за европеизация“, „проект за модернизация от типа „България Западна страна“, „дневен ред за реализиране на общество от западен и отворен тип“, „дневен ред за просвещение“. Екипът, подписващ заключенията на програмата „България в XXI в.“, се самопредставя като „отговорен елит“, моби­лизиран от ЦСП веднага след „популистката победа на Симеон II“, за да „намери къде се крие програмата за европеизиране на Бъл­гария, кои са нейните носители, неприятели и привърженици“[31]. В положението на нарастващ популизъм, който заплашва избора на модернизирането и на рационализирането в полза на „чакането на Месията“, неговата работа е да достави на „привържениците на от­вореното общество в България оперативна карта [...], която да е изключително прецизна и ефикасна, както и стратегии за защита на този проект“[32].

И така, кои са теоретичните и историческите референции на този проект? На първо място той ни кара да мислим за теорията за от­вореното общество на Дж. Сорос, Карл Попър (Отвореното об­щество и неговите врагове) и Анри Бергсон (Двата източника на морала и на религията). Според авторите на „България 21 век:...“ тази философия, основана на идеята за относителната автономия на разума (тук тя се позовава на теоретичното наследство на Августин Блажени, Тома Аквински и Декарт), се противопоставя на всички учения, които подчиняват индивида и неговите действия на историческата реалност, на традиционните общности и вярвания. Като примери, които могат да послужат за измерването на отворе­ността или затвореността на едно общество, те посочват Съедине­ните щати (максимална отвореност) и Бирма (максимална затворе­ност). Опозицията затвореност/отвореност впоследствие е пре­несена в опозицията традиционно общество/модерно общество, цитирана чрез теорията за модернизация на Самюел Хънтингтън, който описва процесите, посредством които земеделски и колективистични общества се превръщат в индустриални и индивидуалистки общества. Последните всъщност са резултат от това, което колективът „България в XXI в.“ нарича дневен ред на Просвещение­то, свързвайки го с много техническия термин дневен ред (agenda), типичен за дискурса на либералните think tanks (говорим за дне­вен ред на реформите, за дневен ред на гражданското общество и т.н.): „Дневният ред на Просвещението е голям проект, който се опитва да организира човешките общности на базата на разума, т.е. на свободата (без да се подчинява на историческо или политиче­ско наследство)... Това е проектът на парламентарната и предста­вителната демокрация...“. Текстът цитира също така германския философ Хабермас като защитник на проекта на Просвещението срещу всички опити за поставяне под съмнение на демокрацията в контекста на постмодерността. При всички случаи, според една типично еволюционистка визия, страната не би могла да достигне западната постмодерност, прескачайки етапа на модерността. Сле­дователно европейският запад на Просвещението и философията на Попъровото отворено общество поставят теоретичните основи на това, което експертите на think tanks наричат „цивилизационен проект за модернизацията на България“.

Този проект има своите „приятели“ и „неприятели“: сред не­приятелите са „интелектуалците националисти“, които налагат идеята за националния интерес, който е независим от европейска­та интеграция, а също и „масата пасивни и зависими от държавата българи“, които „повечето време живеят извън столицата“[33].

Идеологическата конфронтация между експертите на think tanks и „интелектуалците националисти“ е представена като кон­фронтация между космополитизъм и патриотизъм, между полити­ка и история, промяна и стагнация, разум и нерационалност. На въ­проса на един от най-известните български историци от седемде­сетте и осемдесетте години проф. Николай Генчев: „Как да се прави политика без история, след като политика без история може да се прави само на Северния полюс, където историята не съществува, тъй като няма човешки живот?“[34], директорът на ЦСП отговаря, че „връщането към историята“ обърква „философията на промяната, според която жителите на България са преди всичко граждани и поради тази причина сред тях могат да бъдат въведени чужди меха­низми за управление на обществото и на властта, които влизат във връзка с хората в качеството им на граждани, а не в качеството им на специфични продукти на историята...“[35].

Пазарната демокрация тук е представена като универсален, а не исторически модел, способен да израсне навсякъде, където ре­шим да го имплантираме. Този дискурс е типичен за антикомунис­тическата реторика, която, както отбелязва Е. Саид[36], поражда как­то прагматизма на идейното течение за „края на идеологиите“, така и неговия ефимерен наследник – школата за „края на историята“. Зад отказа от позоваване на историческите и социалните традиции и идеализирането на политиката като еманципиращ фактор се про­крадва идеята, че „пазарната икономика и представителната демо­крация всъщност са естествена цел на хода на Историята“[37]. И тъй като целта вече е постигната или в процес на постигане, историята няма вече никаква причина да съществува.

Темата за рационалността в опозиция срещу специфичния и историческия характер на националната културата, всъщност се появява в много културни и политически дебати, в които западната култура е представена като избор на рационалността, на универ­салността и на прагматизма.

По време на разговорите ни някои експерти от think tanks де­кларират, че подкрепят тезата на президента на републиката (от СДС) Петър Стоянов (1997-2002), че влизането на България в информационното общество изисква изоставянето на кирилската азбука в полза на латинската. Това би бил „практичен“ избор, който би попречил единствено на „служителите на славянския мит“ или

на „романтиците, които разбират погрешно идеята за национал­ния интерес“. За пример се дава модернизационната реформа на турския език, проведена по времето на Ататюрк, и най-вече евро­пейският прогресизъм на славянските народи в Централна Европа. Експерт на ИПИ казва:

Българите, особено някои интелектуалци, имат тенденцията да се вкопчват в реликвите на миналото и на това, което нари­чат История или не знам какъв национален интерес [...]. Трябва да изоставиш някои неща, за да получиш други...

Всъщност идеята за националния интерес е в сърцевината на голям брой важни дебати за прехода, разбран като европейска интеграция. Затварянето на блоковете в атомната централа в Коз­лодуй, представено като едно от важните условия, поставени от Европейската комисия на България за приемането й в ЕС, изкарва отново на преден план опозицията „нацията срещу Европа и меж­дународната общност“. Темата напуска специализирания дискурс и се превръща в дебат за понятието национален интерес, който спо­ред някои е поставен под съмнение от тази мярка, интерпретирана като икономическа санкция без реални основания в областта на атомната сигурност. Експерт в ЦЛС и бивш заместник-министър на външните работи, отговорен за европейската интеграция, А.П., призовава (по време на един разговор) към рационализиране и предефиниране на идеята за национален интерес, която според нея е нужна за успеха на българската модернизация:

Според нас [експертите на ЦЛС] в България се наблюдава обър­кване на националната идентичност и европейската идентич­ност, нещо като латентна опозиция. Казват, че запазването на атомната централа в Козлодуй е въпрос на национален интерес. Но тогава присъединяването към Европейския съюз какво е? Не е ли по-скоро то националният интерес? Всичко това трябва да бъде обяснено, дебатът да бъде ориентиран, преформулиран [...]. Работим с министъра на външните работи, за да формулираме комуникационна стратегия за Европейския съюз [...]. Пиша ста­тии [...]. Публичният дебат е много важен, в него се опитваме да упражняваме директно влияние... Има голямо противопоста­вяне срещу всичко чуждо. Националният интерес се възприема като затваряне срещу идването на чуждестранните инвести­ции, срещу влизането на представителите на големите мулти­национални компании... Хората нямат рационални критерии [... ] . Ето това е целият проблем на българската модернизация. Има толкова малко модернизационни елити в тази страна и толкова много латентен национализъм... [38]

Този „латентен национализъм“ подхранва теориите на една част от интелектуалните елити, но преди всичко той е „всекиднев­ната болест на селската култура на една България, която е останала извън модерността“[39], той е врагът номер едно на модернизирането на българската политическа култура.

Говори се за „икономиката на бурканите“ на българите, които по време на икономическата и политическата криза от 1996 г. пра­вят консерви и замразяват хляб, вместо да търсят колективно ре­шение на своите проблеми. Богдан Богданов, директор на Управи­телния съвет на Нов български университет, бивш председател на фондация „Отворено общество“, също говори за липсата на демо­кратическа политическа култура у българите, затворени в селския манталитет:

За да може да екстериоризира частното битие, за да може субек­тът да започне да се превръща в гражданин, за да може да избегне клопката на честното съществуване в името на оцеляването, той трябва да се превърне в субект с множество дейности с публичен характер. А това не може да стане без някакво иконо­мическо съществуване... за да се засили първоначалният тласък, позволяващ да се преодолее навикът на общностния живот под закрилата на една успокояваща суперидеология[40].

Затварянето в частното пространство на предмодерното об­щество съответства на този тип организация на обществото, при който частното не е пространството на еманципирания индивид, а напротив, е пространството на колектива, който задушава всяка индивидуална инициатива. Ето защо на опозицията обществено/ лично съответства индивидуализъм/колективизъм. Колективизмът на селския архаизъм впоследствие, разбира се, пряко се свързва с комунистическото минало, с което се отрича модернизаторската природа на социалистическата система след 1945 г.

Цитиран от Е. Дайнов, Иван Кръстев, директор на ЦЛС, твър­ди, че „зад противопоставянето БСП/СДС се крие сблъсъкът на две култури: патриархалната селска култура и индивидуалистичната градска култура“. Кръстев отрича всеки опит на комунизма да бъде приписвана модернизаторска роля на българското селско общество; тъкмо напротив, за него социализмът се вписва в континуитета на селския архаизъм заради начина, по който насърчава колективизма и гражданската пасивност[41].

Следователно еманципацията на индивида от влиянието на традиционните структури и начини на мислене се превръща в една от повтарящите се теми на дискурса, който противопоставя ми­нало и бъдеще, тоталитаризъм и демокрация и т.н. В заключения­та за състоянието на българското общество след така нареченото Свлачище от 2001 г. екипът от експерти около ЦСП казва, че, „за да може едно общество да съществува, би трябвало да има ясно еман­ципирани от масата индивиди. Индивидът като такъв се формира до петнадесетгодишна възраст и следователно по-голямата част от българите не са индивиди, защото са станали на петнадесет години по време на комунизма“. По този начин експертите обясняват не­способността на българския народ да избере модернизацията.

Елит/народ

Недостатъчността на демократичната култура на българския народ е причината, поради която според българските think tanks преходът е процес, който трябва да бъде ръководен и насочван от елита. Идеята на проекта „България в XXI в.“ е тъкмо мобилизирането на „българския елит“ срещу популистките и антидемократич­ните прояви на обществото[42].

Идеята за разделянето на обществото на елит и народ е пред­ставена като идея на самия народ: „Българите си представят обще­ството, структурирано по нов и много прост начин: елит и народ. Тъй като разбрахме какво се случва с народа (пасивност, липса на ориентация и на ясни мотивации, отказ от ангажиране и от поема­не на отговорност), тук решихме да съберем част от елита около тази кръгла маса и да видим какво го прави елит“[43].

На въпроса кой определя елита като такъв авторите на текста отговарят, че „хората, които са събрани тук, са личности, които сами решават какво да правят, което в българските условия ги де­финира като елит“.

Експертите от кръглата маса се идентифицират едновременно като част от елита – който поставя например въпроса: „Трябва ли да превъзпитаме хората или да ги оставим такива, каквито са?“[44] – и като критични съдници на дефицита на елити, които не успяват да си извлекат поука от собствения си опит.[45]

Като част от това „столично малцинство“, разположено на вър­ха на обществото насред „провинциалното море“[46], експертите на think tanks правят изследователски проекти, за да идентифицират „какво клокочи отдолу“[47].

Това разстояние, това различие понякога ги отделя напълно от българите: „Вотът в България е жест без съдържание... Затова нещата, които са важни за нас, не са важни за българина...“[48]; „Не се чувствам нито българин, нито балканец, нямам нищо общо с това комунистическо село...“[49].

Как този малцинствен елит възнамерява да води проекта за модернизацията на страната? Замислените начини са различни, но винаги става дума за интервенция отгоре надолу.

По време на кръглата маса, на която през 2002 г. коментира­ха хипотезите на проекта България в XXI в., директорът на ИРМИ защитава тезата, че просвещаването (идеалът за образоване, който характеризира епохата на Просвещението) трябва да бъде заместе­но с насочване на обществото.

Това конкретизиране на мисията на експертите и на елитите според него се изразява в една цел, която надминава културния дис­курс и навлиза в сферата на политическото инженерство: „Нашата мисия не е само културна, целта й е да реконструира социалната реалност чрез внос на институции отвън“[50].

Кръглата маса, която през юли 2002 г. закрива проекта Дневен ред на отвореното общество, също стига до заключението, че Бъл­гария още не е достатъчно зряла, за да се самоуправлява:

Местата, където нещата вървят добре в България са тези, къ­дето има чужденци: Шел, ОМВ, Солвей, Видима идеал и т.н. Там, където българинът работи директно с чужденци, той е много добър изпълнител, но ако го оставиш да се оправя сам, нищо не върви. Задача на елита в този случай е да промени Конститу­цията: да премахне забраните за закупуване на земя от чужди граждани, да предприеме смели реформи в икономическата об­ласт, за да бъдат привлечени чуждестранни инвестиции, и т.н. Имаме нужда от решения на високо равнище, които да наложат мерки за привличане на чужденците[51].

Тъй като на България й липсва вътрешен импулс за модернизиране[52], тя има нужда от централизирана власт, за да приеме важните решения, и едва на следващия етап страната ще може да се ориен­тира към премахването на държавния суверенитет[53] – твърдят екс­пертите.

Приликата на тези твърдения с ленинските идеи за диктатура на пролетариата е очевидна. Тя вписва теорията за прехода в струк­турния континуитет на марксистката теория за преминаване от един към друг стадий на историческо развитие, при което вторият вече е налице като конкретна динамика на този преход, а също и осъществява разрушаването на държавата[54].

Експертите на think tanks се представят като „съветници на принца“ и тяхната легитимност се подхранва от идентификацията им с чуждестранни модели и институции.

В този контекст европейската интеграция и влизането в НАТО са възприемани от участниците в тази „кръгла маса“ не като импулс за децентрализиране и премахване на държавната власт, а напро­тив, като „структуриращ скандал“, който създава и формира елити, способни да водят страните „по добрия път“[55].

Съзнаващи, че всеки опит за насилствена модернизация пред­извиква съпротива и маргинализира част от населението, която се оказва неприспособима, те си задават въпроса: „Какво да направим с хората, които не подхождат на отвореното общество?“ (В. Гарнизов). Директорът на НБУ и бивш председател на фондация „Отво­рено общество“ Б. Богданов отговаря:

Ще ги оставим настрана и така малко по малко те ще пукнат и ще останат отвън. Какво правя, когато трябва да постигна някакъв резултат? Давам работата на хора, които знам, че ра­ботят много, и не обръщам внимание на другите. Ето така се свършва работата. Малко по малко манталитетът ще се промени, работата ще се приема с радост. Хората, които изпит­ват удоволствие от работата, ще стават все повече и повече.

През 2003-2004 г. оптимизмът на експертите относно способ­ността на българите да се променят намалява. Докладът Оптимис­тична теория за песимизма на прехода, изработен през 2003 г. от екипи на ЦЛС, заключава, че бюджетните инжекции и мантрите за positive thinking не променят песимизма на българите, които се идентифицират като „губещите на прехода“.

След повече от петнадесет години преход, наложен отгоре, българското общество продължава да бъде считано за неспособно да избере само пътя на модерността и на демокрацията. „Цивилизационният избор“ остава все така желан или налаган от експертите на think tanks, чиято позиция на идеологическа (а и финансова, бла­годарение на донорите) незаинтересованост по отношение на на­ционалната среда, им дава статут на интелектуален и политически суперелит. Тази външна, незаинтересована позиция обаче същест­вува паралелно с образа им на революционери и просветени пред­ставители на българското гражданско общество. Благодарение на тях пропитите от архаичната селска култура хора се превръщат в автономни граждани, способни да избират институциите, които ги управляват. Така експертите стават и защитници на местното по­знание (local knowledge), позволяващи адаптирането на парадиг­мата на прехода към специфичния национален контекст.

(Откъс от книгата „Експертите на прехода“, изд. „Изток–Запад, 2010)

Достена Лаверн – жунралистка и доктор на политическите и антропологически науки – е авторка на книгата „Експертите на прехода“ (изд. „Изток-Запад“, 2010).