Какво стои в основата на конфликта?
Мразя публични конфликти между писатели. Отказвал съм да участвам в нападки срещу успели в нещо писатели (публикували книга в чужбина, спечелили награда), дори когато критиката на техни колеги е имала основание, най-малкото защото ми се е струвало, че такъв тип критика предизвиква подозрение за завист. А борбата за власт в литературата (и „Литературен вестник“ определено представлява власт в литературата) винаги ме е отвращавала.
Но нямаше как да не взема страна в конфликта около „Литературен вестник“. Не само защото съм един от основателите му и от първите му редактори. Не само, защото изобщо не бях поканен тази година, когато се честваше 25-годишнината от излизането на първия брой. (Между другото, баща ми, Любомир Левчев, за разлика от мен, бе поканен от сегашната главна редакторка да участва в анкетата „Чета ‚Литературен вестник‘ защото…“) Бях поканен от Камелия Спасова да участвам в голямото четене по случай годишнината, но отказах, защото другите поети съ-основатели на вестника и първи редактори, Едвин Сугарев, Ани Илков и Румен Леонидов, не бяха поканени.
Всичко това бих отминал с мълчание и усмивка, но нещата отидоха много по-далеч от една формална проява на неуважение към „около шейсетгодишните“ поети, които създадоха вестника, заедно с Ирма Димитрова, с покойната вече Малина Томова и покойния художник Стефан Десподов.
Какво стои в основата на конфликта? Ани Илков, който на времето доведе тогава съвсем младите Георги Господинов, Бойко Пенчев, Пламен Дойнов и Йордан Ефтимов да станат редактори в „Литературен вестник“, започна да отправя известни (съвсем основателни според мен) критики към начина, по който вестникът се списва. Говорил е и лично с Бойко Пенчев да се поканят за водещи броеве още двама млади писатели. Тезата му беше: Давайте и вие повече път на по-младите, както ние дадохме път на вас! И правете вестника по-интересен, а не го превръщайте в някакво академично издание, в университетски нюзлетър.
В отговор на отправяните от Ани Илков критики и предложения, Йордан Ефтимов публикува (и то в рубриката „Непремълчано“, която по наше време беше резервирана за остри политически текстове – защото вестникът, наследник на „самиздатските“ списания „Мост“ и „Глас“, от самото си начало беше остро политически и провокативен) лична злобна критика озаглавена „Спекулата с младите“. Текстът му започваше така: „Причината да напиша тези размишления е едно явление, което напоследък се отличава с прекалено досадна честота – бойният вик „Дайте път на младите!“ Обикновено произнасян от автори на възраст около 60-те, които са спрели да публикуват (а вероятно и да пишат) активно от години.“ (Впрочем Ани Илков наскоро издаде чудесна нова книга с поезия.) По-надолу в текста на Ефтимов се назовава и лично един от групата на „шейсетгодишните“: „Ако под даване на път имаме предвид покана да станат редактори на „Литературен вестник“, нужно ли е да се провиква от своята бездна Ани Илков, тъй като редакторите на вестника не се сещат сами?“
В своя брой след това „непремълчано“ Силвия Чолева, която беше разгневила някои и с изказване в същата насока, за младите, по време на конференцията за 25-годишнината, пусна кратък провокативно-саркастичен отговор на Ани, съдържащ нецензурна дума (впрочем това беше и едно от спецификите на нашия вестник, защитаващ свободното слово след годините на тотална комунистическа цензура – провокативно, нецензурно дори, саркастично политическо писане), както и текст в защита на тезите на Ани Илков от Владимир Сабоурин.
Това „своеволие“ на Силвия Чолева стана повод за организирана акция за изгонването ѝ като редактор. (Както е известно „Литературен вестник“ от самото си създаване дава пълна автономия на своите редактори и всеки отговаря за своя брой.) В мейли обменяни между цялата редакция, Йордан Ефтимов например пише: „Да следваме вече набелязаната политика и да бъдем кротки. […] Ясно е, че със Силвия няма да се работи занапред, ясно е, че я режем без жал…“ И всички се съгласяват.
Тогава ние, основателите на вестника, Едвин Сугарев, Румен Леонидов, Ани Илков, Ирма Димитрова и аз, защитихме Силвия и нейната, и на Ани теза, с писмо озаглавено „Похитеният Литературен вестник“. То беше публикувано със съответния остър отговор на редакцията и със специално пояснение от Бойко Пенчев, че редакторите на вестника през годините били напускали доброволно поради „мързел, умора, захващане с други занимания, осмислящи живота и осигуряващи прехраната, или по малко от всичко изброено.“ Очакваше се явно Силвия също доброволно да напусне. Както и „мързеливият“ Едвин, който до скоро правеше броеве и поиска пак да прави, но му беше отговорено, че може да направи брой на есен. Докогато нещата щяха да се променят…
Спомената от Йордан Ефтимов „набелязана вече политика“ трябва да е включвала и отстраняването на Едвин като председател на Управителния съвет на фондация „Литературен вестник“ преди есента, защото беше свикано спешно събрание от зам. председателката, и главна редакторка, Амелия Личева, за 6 август, с цел смяна на ръководството.
Едвин Сугарев, освен председател на Управителния съвет се явява и един от учредителите на фондация „Литературен вестник“. (Фондацията е създадена доста след основаването на вестника, след моето напускане през 1993 и заминаването ми за САЩ.) Учредители на фондацията са също така и Ани Илков и Ирма Димитрова.
Едвин Сугарев реши да свика събрание на учредителите, които според устава имат изключително право да добавят нови членове на Управителния съвет. Той искаше да предложи Ани Илков и Ирма Димитрова, както и Румен Леонидов и аз, като съ-основатели на вестника, да бъдем добавени и като членове на Управителния съвет. Идеята беше така да можем да повлияем за известна промяна на редакционната политика, да сътрудничим, а не да изместваме някого.
Имаше две неблагоприятни за нас, но и напълно очаквани, възможни развития: Или никой да не дойде и събранието да се провали, или всички да дойдат, но и всички да гласуват срещу нас. Ние смятахме обаче, че във втория случай поне ще можем да проведем с редакторите на вестника някакъв откровен разговор, в който да изложим позицията си и всеки да си каже какво мисли.
Наистина дойдоха всички (без един, който бил упълномощил друг да гласува от негово име), но не се стигна до никакъв разговор. Те просто единодушно гласуваха против Едвин Сугарев. И против включването на основателите на вестника в Управителния съвет. Седмината (не срещу Тива, а срещу трима) освен всичко друго не дойдоха сами, а с адвокат. (Толкова ли са страшни тримата?) Адвокатът явно беше посъветвал седмината да мълчат. Той се опита да убеди Едвин, че това събрание изобщо е нелегитимно и не може да се проведе.
След кратък спор с адвоката, по време на който седмината не отрониха ни дума, Едвин каза: добре, нека да гласуваме може ли събранието да се проведе. Тримата гласуваха за. Седмината без колебание вдигнаха ръка против. Така те гласуваха не само срещу нас, но и срещу всякакъв възможен разговор с нас. И се подсигуриха, че Едвин Сугарев ще бъде лесно отстранен като председател на Управителния съвет на следващото събрание, както и стана.
Ето имената на седмината: Амелия Личева, Миглена Николчина, Георги Господинов, Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов, Бойко Пенчев (според Амелия Личева, която казала, че имала пълномощно от него) и проф. Ивайло Знеполски (който никога не е участвал, доколкото знам, в списването на вестника, но по някаква причина се явява също съ-учредител на фондацията и дойде да гласува).
Със седмината нямаме вече какво да си кажем. (Те отказаха да водят разговор с нас и след пледоарията на своя адвокат просто гласуваха срещу нас.) Но бих искал да кажа нещо на тези най-млади писатели, които публикуват в „Литературен вестник“, или участват в редактирането му.
На времето, когато създадохме вестника и много преди да поканим Господинов, Ефтимов, Дойнов и Пенчев за редактори, ние бяхме млади — под 35 години. Имаше тогава едни други „около шейсетгодишни“ писатели, които бяха наши благодетели, учители и приятели — като Иван Теофилов, Блага Димитрова, Константин Павлов. Никога не ни е хрумвало да се отнасяме към тях с друго освен с уважение. Дори ако по някакъв повод са ни критикували. Камо ли да ги отстраняваме (с помощта на адвокат) от нещо, което сме получили от тях. Но изглежда, че заедно с времената и нравите, се мени и понятието за морал.
Т. С. Елиът казва, че при оценката на едно художествено произведение трябва да се ползват и морални критерии. И моралът разбира се не е в това да избягваш нецензурни думи или да защитаваш „политически правилната“ или „политически коректната“ позиция. Не можеш да бъдеш национално значим писател, ако ти липсва истинско чувство за морал. Не е достатъчно да си ловък в саморекламата или в овладяването на ключови за кариерата ти постове. Не е достатъчно и само да имаш талант. Трябва и малко чувство за морал.
