Дискусии – България

М. Арнаудов – политик от национален мащаб

Институцията, която признава М. Арнаудов за политик от национален мащаб, е ... Дирекция на полицията. Вече бе разбулена старателно пазената тайна (Вж. Димитров Е. Досието на Михаил Арнаудов. С., 2007), че от май 1935 г. М. Арнаудов е „клиент“ на Политическата полиция, взела „на въоръжение“ цитираната Наредба, развита детайлно, почти до „съвършенство“, от нова Наредба-закон през юли 1935 г. В това отношение той, разбира се, не е сам: поставена е под агентурно наблюдение дейността на лидерите на бившите, вече забранени, политически формации. В досието на учения намираме един „Списък на шефовете на разтурените партийно-политически организации“ с имената и адресите на 10 влиятелни наши политици от 30-те години на ХХ в., принадлежащи към пет „буржоазни“ партии, а именно: Александър Цанков, Христо Калфов и Иван Русев от Народното социално движение, Александър Малинов от Демократическата партия, Янко Сакъзов от Социалдемократическата партия, Боян Смилов, Георги Петров и Михаил Арнаудов – от Националлибералната партия, Стоян Костурков и проф. Г.М. Генов от Радикалната партия. Прави впечатление, че тук отсъстват имената на лидерите на БЗНС (Д. Гичев, К. Муравиев и др.), но пък са фиксирани (очевидно, с цел следене) лидерите дори на отделните крила и фракции в една и съща партия, както това е с националлибералите. 

И така, самата политическа полиция на авторитарния режим от 30-те години свидетелства за това, че М. Арнаудов е в десятката най-изявени (и навярно най-влиятелни) политици по това време.

За политическата дейност на учения след 19 май 1934 г. почти не разполагаме с извори от публикации в пресата, понеже според чл. 2 на „Наредбата за разтуряне на партийнополитическите организации“ от 14 юни 1934 г. „Всички партийнополитически печатни издания: вестници, списания, брошури и др. (...) се спират“. Политическата полиция обаче се е погрижила за пълнотата на картината: донесенията на агентите тук са своеобразни „репортажи“ за събитията, а самите агенти – нещо като дописници „под прикритие“. Не можем да пренебрегнем или подценим тези извори – те са и единствени, и твърде достоверни.

Първото „обществено“ донесение (т. е. такова, което касае не ежедневието и частния живот на М. Арнаудов, а участието му в инициативи с политическа или обществена значимост) датира от 14 септември 1935 г. (за времето между втората половина на май 1934 г. и първата половина на септември 1935 г. не разполагаме с данни за някакви политически изяви на М. Арнаудов – очевидно, контролът и „затягането на положението“ изобщо не е допускало това). Любопитно е да отбележим, че новите изяви на учения-политик съвпадат по време с встъпването му в длъжността на ректор на Софийския университет.

Ето и съдържанието на донесението на агент № 86 (донесенията се използват и публикуват тук за първи път):

 

Донасям Ви, Господин Началник, следните сведения, които научих от един привърженик на Боян Смилов, който е добре осведомен за настроението на бившите националлиберали. Преди 15-20 дена в Чамкория са имали сбирка бившите функционери на националлибералната партия. На сбирката са присъствували Боян Смилов, Георги Петров, Димитър Върбенов, проф. Арнаудов, Д-р Вълчев, Цвятко Мудрев, Поп Марков, Христо Радославов и др. Обсъждан е бил въпроса как да действува националлибералната партия против правителството, ако до 15 септември не стане правителствена промяна. Взето е било решение, че ако до 15.IX. не стане промяна, Боян Смилов, като шеф на националлибералната партия, да покани Димитър Гичев и заедно да почнат съвместна дейност със земеделския съюз за борба против правителството. Ако в случай Димитър Гичев откаже, то националлибералната партия ще действува самостоятелно. Против това решение се противопоставили само проф. Арнаудов и Д-р Радославов, които са предложили да не се бърза толкова, а да се поизчака малко.

 

Донесенията, несъмнено, обогатяват познанието ни за опозиционната дейност на Националлибералната партия в „режим на забрана“, и изобщо за „буржоазната опозиция“ при деветнадесетомайския режим, който, очевидно, не пропуска възможност да санкционира всяка проява на политическа дейност. От горното донесение става ясно онова, което подозирахме: обединението в Националлибералната партия реално не е завършено, чувстват се рецидивите отпреди: макар и обединена, партията отново се дели на същите фракции, а като че започва да се сбъдва и предреченото – че М. Арнаудов реално ще възглави нова фракция (към нея спада споменатият д-р Хр. Радославов), съперничаща си най-вече с Б. Смилов, схващан „отвън“ като шеф на партията. Тук, а още повече занапред ще се усеща известна непоносимост помежду им, стигаща до „изключване“ – ако в една инициатива участва единият, то другият се отдръпва и обратното (на този „ефект“, изглежда, се дължи колебливото поведение на М. Арнаудов при конституирането на „Петорката“ през май 1936 г.).

Противостоенето между двамата лидери обаче не е абсолютно и поне в началото те намират общ език и помежду си, и с бившите партньори на НЛП в Народния блок – БЗНС „Врабча 1“ и Демократическата партия; ето донесението от 26 септември 1935 г., което ни съобщава за тяхна съвместна инициатива:

 

Постигнато е окончателно споразумение между водачите на политическите партии: Гичев, Малинов-Мушанов и Боян Смилов – професор Арнаудов – Г. Петров за обща акция след 3 октомври.

1. Ще поискат аудиенция от Негово Величество. Ако откаже да ги приеме, ще излязат с един манифест към българския народ, в който ще бъде изложено: опасността от днешното правителство и искането на политическите партии.

2. Професор Цанков е отказал да участвува.

Информаторът ще ни държи в течение на всичко, което се предприема. Ще ни даде и манифеста преди да бъде отпечатан.

 

От донесенията научаваме не само за нови политически инициативи (например за събирането в дома на Ал. Малинов на 6 ноември 1935 г., на което се обмисля написването на писмо до цар Борис III с искане „да се повърне конституцията и демокрацията“), но и за нови търкания сред върховете на националлибералите, обладани от перманентен „обединителен процес“. За това говорят няколко от донесенията, центрирани предимно върху дейността на някой си д-р Липовански, събирал в кантората си националлиберали – съмишленици на учения-политик: „Д-р Липовански и хората около него понастоящем са от крилото на професор Арнаудов“. Тук през ноември се събрали около 15 души, които „решили на всяка цена да се постигне разбирателство с Б. Смилов, а след това да влязат в преговори с хората на Д. Гичев, който бил съгласен на една комбинация за съвместна политическа дейност с либералите и Ляпчевият сговор, с който Д. Гичев бил постигнал разбирателство“. Очевидно, предметът на новото разногласие между М. Арнаудов и Б. Смилов е „въпросът за съюзника“: за професора БЗНС „Врабча 1“ в лицето на Д. Гичев е желан и надежден партньор, но не и за Б. Смилов: „споразумението за съвместна борба с БЗНС-Гичев не се посрещало със симпатии от Боян Смилов, който със съмишлениците си е бил на друго становище“. От друго аналогично донесение научаваме пък за „старата песен на нов глас“, сякаш 14 и 30 април 1934 г. изобщо не ги е имало: „...между последния (М. Арнаудов – Е.Д.), Боян Смилов и Димитър Върбенов са се водили преговори за общо разбирателство и обединение на бившата националлиберална партия“.

В самото начало на 1936 г., в донесение от 9 януари, полицейските доклади и донесения фиксират нещо извънредно интересно – проф. М. Арнаудов е излязъл еднолично напред и вече се спряга като лидер на НЛП, съответно застава във фокуса на вниманието:

 

По сведения от средите на националлибералите, последните са били постигнали споразумение помежду си, като за общ ръководител на отделните крила е посочен от всички професор Арнаудов. Същият, като най-стар член, с известност вътре в страната и с големи връзки вън в Европа, а същевременно и като бивш възпитател на Негово Величество Царя и ползващ се с неговите симпатии, е бил считан за най-подходящ.

 

Поради това, че сведението е предадено „от втори глас“, остава неясно как професорът „е посочен от всички“: ако не на партиен форум, то по какъв начин? Оставаме с впечатлението, че някак като че самото време, конюнктурата, историческият момент, изтикват учения-политик на преден план като най-подходящ лидер и това някак е усетено от „партийната душа“. Същата информация по аналогичен начин е съобщена и от агент № 116 с донесението му от 1 февруари 1936 г.:

 

От мой познат, бивш националлиберал, научих, какво че обединението на бившите либерали било свършен факт, като за техен шеф избрали професор Арнаудов. Това обединение се посрещнало с възторг от всички либерали и техните съмишленици и дало импулс за организиране в цялата страна.

 

Дали наистина става дума за някакви вътрешнопартийни избори, проведени в почти нелегални условия, или пък в информацията всъщност няма нищо ново, а тя е просто далечен отглас от обединителния процес в НЛП преди 19 май 1934 г., е трудно (поне засега) да се каже. Едно е несъмнено – в началото на 1936 г. ученият-политик, същевременно Ректор на Софийския университет, се схваща от общественото мнение и от „партийните приятели“ като лидер („шеф“) на Националлибералната партия. Любопитна в тази връзка е една малко по-късна преценка (от 15 май 1936 г.) – извадка от донесение по друг повод на агент с кодовото име „9“, в която се сравняват лидерите на НЛП:

 

Георги Петров кокетира с всички, с оглед да запази поне най-малките възможности за себе си. Върбенов разчита на слепия случай. Проф. Арнаудов – на общественото си положение и също на една комбинация, която ще „набележи личности“.

 

Като че през пролетта на 1936 г. е тегнело някакво очакване, не непременно ясно арикулирано в „публичното пространство“.

Какво ли ще е било?

В личния архив на М. Арнаудов е запазено едно писмо на сръбския професор Вас. Попович, написано и изпратено на 12 март 1936 от Белград, в което буквално се казва следното (оригиналът на писмото е на сръбски):

 

Многоуважаеми господин Ректоре,

тъй като тази нощ чух по радиото за вероятността Вие да съставите правителството на Вашата Родина, бих искал да изразя пожеланията си да получите мандат от Вашия суверен Н.В. Царя, с което да послужите на доброто и щастието на Вашата страна и нейната култура, за напредъка на Вашия народ, чиято култура Вие достойно представлявате и за сближението между нашите два братски народа.

 

Няма никакво съмнение: през пролетта на 1936 г. М. Арнаудов е спряган като възможен министър-председател на България! Не знаем какви са били източниците на информация за кореспондента на Белградското радио, но със сигурност те са били свързани или с Царския двор, или с висшите правителствени кръгове, или и с двете. „Няма дим без огън“: официалното радио на съседната нам страна не е тиражирало информация, която по някакъв начин не се е „търкаляла“ из софийските салони. И тъй като тук сме в полето не на достоверността, а на вероятността, не на еднозначността на писмения документ, а на двусмислеността на „слуха“, на „говори се, че...“, да отбележим, че има и други данни за това, че М. Арнаудов наистина е спряган за възможен премиер: да подчертаем отново, че става дума за нещо, което се е „носело във въздуха“, било е обсъждано, коментирано като възможност. Така например семейното предание е запазило приписваната на цар Борис III фраза (неясно кога и по какъв повод казана и дали изобщо е била изричана): „Проф. Арнаудов го пазя за най-трудния момент“. Тук по-важно е това, че такава фраза би могла да бъде казана от „върховния фактор“. А ето и едно изненадващо, нетривиално свидетелство за обществените настроения и нагласи от това време. Някой си Желязко Господинов, представил се и саморекламирал се като ясновидец от Стара Загора, на 18 септември 1936 г. адресира свое писмо така: „Лично. Господину професор М. Арнаудов – Ректор на университета“. Тук между словесната салата намираме и едно пророчество: „соча Ви за утрешен министър председател на България като за това съм уверен, че Н.В. Царя скоро ще Ви натовари да ръководите политическия живот на България“.

Защо не се стига до реализацията на подобна възможност? Безполезно и излишно е да гадаем, но едно обстоятелство най-вероятно е надделяло и то е простият факт, че М. Арнаудов е „партизанин“: немислимо е партиен лидер да възглави безпартиен кабинет. 

Политическата ситуация в България се променя след 4 юли 1936 г., когато в новото правителство на Георги Кьосеиванов са „включени дейци на политически партии при запазване хегемонията на т. нар. безпартиен елемент“ (И. Димитров). Това ново обстоятелство, очевидно, служи като силен „допинг“ за дейците на демократическите партии и рязко активизира политическата им дейност, наблюдавана грижливо, както стана ясно, от политическата полиция.

Правителствената промяна дава нов тласък на политическата публицистика на филолога; едва ли ще сгрешим, ако кажем, че М. Арнаудов написва най-силните си политически текстове тъкмо под непосредственото влияние на това събитие. Читателят на „Дневник. Публицистика. Речи“ може сам да се запознае с нея и да я изучи; тук предварително ще обърнем внимание само на една от представителните за политическото мислене на професора статии – „Прегрупирането на политическите сили“. Не е трудно тук да се долави отглас от всеобщото усещане за неразрешеност на политическата ситуация, за многовариантност, кръстопътност. Забележителен е начинът, по който М. Арнаудов очертава трите пътя, по които главните политико-обществени групировки могат да тласнат страната: „на една страна стоят привържениците на най-смелите преобразования в духа на Маркс-Лениновата идеология“. След като колоритно характеризира опасността за България отляво, ученият пророкува: „само който тича напред със затворени очи и не подозира пропастта, може да бъде в изкушение да тръгне по тоя път“ (отношението на М. Арнаудов към комунизма и преди това е лишено от сантименталност и двусмисленост: „Комунизмът е разрушителен, той е политически недозрял и лишен от способността да твори“). На второ място М. Арнаудов поставя „поклонниците на авторитарната държава“, които са единни всъщност с „максималистите и непримиримите“ в отричането на личната свобода. Ученият е убеден, че „остава като трета и едничка оправдана възможност демокрацията, (...) която у нас трябва да носи подчертан национален и либерален характер“. Ето как визията на М. Арнаудов за съдбата и бъдещето на България отново се преплита с партийното му credo.

Към тази характерна особеност на публицистиката на учения можем да маркираме: първо, политическата мисъл на М. Арнаудов е неотделима от политическия акт и „жест“, тя е практически насочена към разрешаването на конкретни проблеми на актуалния политически момент; второ, тази практически ориентирана публицистика се основава върху ясни, универсални, принципи – демокрация, либерализъм, конституционализъм; трето, надеждите си за политическото благоустройство на България филологът свързва не с премахване или ограничаване на демократическите процедури, а с „подобряване“ на човешкия фактор, с „изтикването“ на преден план чрез същите процедури на личности, необременени от партийното „наследство“; четвърто, ученият е убеден, че „чистотата“ и действеността на политическото у нас могат да бъдат гарантирани чрез актуализация на идеалите и заветите на нашето Възраждане, чрез удържане на паметта за неговите жалони и ориентири.

Оттук и „свръхзадачата“ на М. Арнаудов: сплавяне в едно на знание и политическо действие, на отговорността към заветите на миналото с точното схващане на задачите на днешния ден. Ученият и политикът като две страни на гражданина – това е едно от възможните послания, които можем да „прочетем“.

***

Логичен е въпросът: за какво на многозаслужилия професор му е била потребна и политическа изява?

Историята (навярно) няма цел, но свои цели имат хората, правещи историята не само възможна, но и жива.

Противно на очакванията, тук не ще отминем с пренебрежение и снизхождение тривиалните и „прагматични“ обяснения от рода на това, че М. Арнаудов е имал амбицията да се равни или пък да надмине учителя си Ив. Шишманов и в политическо отношение. Както се вижда от текста на публикувания „Дневник“, през 30-те години името на М. Арнаудов е спрягано неведнъж за министър, а както посочихме по-горе, амбициите му са стигали и по-далеч, а не ще и дума, той е бил човек с ясни и доловимо очертани амбиции. От друга страна, състезанието с учителите и предшествениците не може да бъде морално укоримо не само защото е двигател на развитието, но и защото агоналното начало е „втъкано“ във фундамента на европейската култура. Все пак, когато става дума за фигури от мащаба на М. Арнаудов, нещата винаги имат друго измерение.

Участието, поемането на отговорност, придаването на плът и кръв на убежденията си – всичко това е част от веруюто на М. Арнаудов. Но има и нещо в добавък към всичко това – в известен смисъл ученият отнапред „включва“ себе си в своите собствени построения. Ще поясним: политическото мислене на големия ни учен е подчинено на принципа на допълнителността, сиреч той мисли конституционализма плюс персонализъм (защото нормата се осъществява чрез личността), мисли либерализма плюс „национализъм“ (защото свободата се осъществява чрез субекта). А кой ако не проф. М. Арнаудов съчетава тези разнородни принципи у себе си и кой по-добре от него познава заветите на Възраждането, за чието съхраняване и осъществяване той тъй ревностно пледира? Никъде не е ясно и еднозначно формулирано, но оставаме с впечатлението, че на учения-политик не е била чужда мисълта тъкмо той – представителят и лидерът на „партията на строителите на съвременна България“ – да завърши „градежа“, да осъществи „националния идеал“; политикът е трябвало да оделотвори учения (оттук и позицията му през 1941-1944 г., и култур-политическата му концепция за „късното Възраждане“, завършило според него тъкмо през 1941 г.), обединителят на партията – да израсне до обединител на нацията.

Но и това не изчерпва проблема. По всичко личи, че акад. Михаил Арнаудов е схващал задачата на истинския интелектуалец така: да изпълва празните места и да прави дефицита на идеи и хора невъзможен. Само „изгубвайки“ себе си, интелектуалецът намира самия себе си.

Тъкмо себе си ученият е намерил; разгърнал е, осъществил е всички потенции на своята личност и не на последно място: бил е готов да поеме отговорност, да плати цената – нещо, на което не всеки е способен.

Единствено човекът на дълга и честта.

В Дневник. Публицистика. Речи (съставител: Емил Ив. Димитров, издателство „Изток-Запад“) е събран корпусът от обществено-политически съчинения на акад. Михаил Арнаудов (1878–1978). Тук са обединени над седемдесет разножанрови текста: дневник, статии, есета, публични изявления, интервюта, некролози, надгробни слова, фрагменти, речи и беседи, написани в периода 1909–1944 г. и почти напълно непознати и недостъпни за съвременния читател. В първия раздел на книгата е публикуван съвсем неизвестният доскоро политически „Дневник“ на М. Арнаудов. Най-обемният втори раздел, „Публицистика“, от своя страна се разпада на шест части: „Университет и свобода“, „История и политика“, „Литература, култура, политика“, „Партия и идеология“, „В защита на демокрацията и конституцията“ и „В реалната политика“. В третия раздел, „Речи“, са включени главно политическите речи на учения, напълно изтласкани от историческата и културната ни памет. Изданието, пример за хуманитарна „археология“, е съпроводено с встъпителна студия „Политикът Михаил Арнаудов“ и пространен коментар. Книгата е втора част от поредицата „Човек на дълга и честта“ и е адресирана до историци, литератори, философи, политолози, както и до всички, за които българската история и култура е жива.