Наскоро прочетох някъде, че кампанията на Мит Ромни, тазгодишният кандидат-президент на републиканците, вероятно ще остане в историята с това, че никой републикански кандидат след него няма да води кампанията си по „класическия“ републикански маниер, който се провали така гръмотресавично на тези избори. Но какво всъщност означава това? В продължение на десетилетия, като се започне с Ричард Никсън и се премине през Роналд Рейгън, за да се стигне до двамата Буш, републиканските кандидати печелеха кампаниите си чрез прилагането на една сравнително проста, но затова пък силно ефективна стратегия: натрупване на огромно предимство сред белите американски гласоподаватели. Голяма част от тези последните – бивши демократи от американския консервативен Юг – бяха се присъединили масово към републиканската кауза, прекъсвайки продължителната демократическа традиция на Юга, в знак на протест срещу правителствените политики на поддръжка за Движението за граждански права, американският еквивалент на нашето собствено такова (тук следва смях…) И, понеже демографското развитие на САЩ от последните няколко десетилетия беше се наклонило рязко в полза на Юга, републиканските кандидати по правило държаха по-добри карти от демократическите си съперници (и съответно бяха държали президентството през двадесет и осем от четиридесет години).
Онези от вас, които познават нещата, сигурно вече са готови да възкликнат: но същото направи и Мит Ромни! Да, разбира се – кампанията на републиканския кандидат, концентрирана в традиционната републиканска посока, към печелене гласовете на белите избиратели, всъщност успя напълно в това отношение и Ромни спечели три пети от „белия вот“, с което изравни или подобри постиженията на всичките си мастити предшественици, включително и ония на Рейгън от 1980 и Буш-баща от 1988. Чудесно, само че…
Само че това се оказа недостатъчно. Оказа се, че междувременно демографията е изиграла поредната си лоша шега и бялата част от електората, която беше 87% през 1992, спада бавно, но сигурно – с около три пункта при всеки поредни избори оттогава насам. А това означава, че ако тенденцията се запази, през 2016 г. белите избиратели ще бъдат само около 70% от общия избирателски вот. Изборното поражение на Мит Ромни най-внезапно изправи Американската републиканска партия пред неприятното заключение, че десетилетната й стратегия за печелене на президентските избори вероятно трябва да бъде радикално променена. В противен случай…
Да се нарече „паника“ мрачното настроение, което в момента цари сред немалко поддръжници на републиканската кауза в Америка, би било силно преувеличено, разбира се. И все пак едно неприятно отрезвление е повече от очевидно, и то именно в големите южни щати, вече традиционни опори на американския републиканизъм – просто защото непрестанното увеличение на избирателната сила на американските „латиноси“, тоест испаноезичните американци, идещи откъм различните латиноамерикански страни (или наследници на латиноамерикански емигранти), е най-очевидно именно тук, в дълбокия американски юг.
Деца на десетилетното идеологическо промиване на мозъци, каквито са повечето хора от моето българско поколение, тук вероятно немалко от нас вече си представят добре отрепетираните в съзнанията ни картини на някакви американски Катуници – бели фермери, изравящи пушките, латиноси и чернокожи, потопени в дълбок ужас пред надигащите се нови расистки вълни, предстоящи намеси на армията, опитваща се да запази някакво подобие на ред сред бушуващата с нова сила расова омраза…
Момент, момент, моля! Светът все пак е по-голям от Катуница и Балканите. От подобни неща в днешния американски Юг следите всъщност са малко. Искам да кажа, личните любови и омрази на американците, също както и на всяко друго място по света, са си тяхна работа. Виж, възможностите за обществено приети изяви на расизъм или етническа омраза са нещо напълно различно – и в това отношение днешна Америка очевидно е толкова различна от онази отпреди, да речем, петдесет години, колкото… Тук оставям на вас да си изберете подходящото сравнение, самият аз предпочитам да изкажа научно-фантастичното „колкото и България след петдесет години ще бъде различна от днешната“ (следва отново смях – или може би плач, в зависимост от етническата ви принадлежност и положението ви в днешна България)…
Вместо различни расистки параферналии и подобни скъпи на днешното българско въображение картини и обяснения за хода на нещата и порядъка във вселената, американците-републиканци, оказва се, се подготвят усилено за бъдещето – и то именно за едно бъдеще, в което белите гласоподаватели в Америка евентуално не само няма да бъдат преобладаващо мнозинство, ами, напротив, ще трябва малко по малко да приемат ролята на малцинство „в собствената си страна“. (Тези последните думи са сложни в кавички не случайно, защото всъщност белите американци, също както и всички други жители на тази страна, по принцип не хранят монополистични претенции за „собственост“ върху страната си и са напълно наясно, че и те като всички други са само емигранти, само пришълци на това тук място, ако и, евентуално, от някакви по-ранни исторически моменти; може вече би се досещате защо обяснявам тази толкова елементарна истина – ако не, четете по-нататък, едно малко по-подробно обяснение следва по-долу). А това пък по-горно твърдение (че републиканците не дремят и работят за собственото си бъдеще), се онагледява по най-простичък начин от факта, че все повече млади, високообразовани и амбициозни политици от латиноамерикански произход – като например сенаторът от Тексас Тед Круз, губернаторката на Ню Мексико, Сузана Мартинес, губернаторът на Невада Брайън Сандовал, сенаторът от Флорида Марко Рубио – придобиват все по-голяма видимост и влияние сред американското републиканско политическо тяло: несъмнено указание за това по какъв начин републиканците очакват да се спасяват във все по-заплитащата се демографска джунгла от бъдещето (която между другото очаква не само тях, разбира се… но вие и без вече това си знаехте накъде отивам, нали така?)…
И така, нека да изплюем камъчето и да стигнем до реалното ядро на днешното ми писание, до нещото, което няма как да ви кажа без да съм ви подготвял в продължение на петнадесет минути чрез ръсене на пъстри картинки откъм вечния Дисниленд на всички ни, благословената Америка. Защото онова, за което искам да говоря днес, мили мои, е разбира се България, а не Америка… Вълнува ме мен Америка, дренки. Също колкото и вас, предполагам. Виж, България е друга работа, разбира се…
И така, нека най-после дръпнем настрана пъстричката уводна завеса и да се изправим пред нерадостната родна картинка, за която всъщност ще иде реч оттук нататък. Демографията българска, не ще и дума, е ако не най-важната, то поне една от най-важните и най-дълбоко табуизирани теми на настоящото българско ежедневие. Знаем го всички – „ония“ заплашват да ни претопят, откак ги има по „нашите земи“ (тук прочетете отново абзаца за американците и отношението им към „собствената им страна“ – той е сложен там не случайно, разбира се). От време на време по телевизията се изправя по някое благообразно старче – все стожери от доброто старо време, все заслужили борци срещу комунизма и социализма – което ни показва, въз основа на различни изчисления, как ни остават толкова и толкова години, преди…
Преди какво, всъщност? Преди следващата гражданска война? (Това откъм ложата на българските оптимисти). Песимистите, напротив, сигурно си представят как „собствената им страна“ престава да бъде собствена, как някой им я открадва, нагло и арогантно, шепа по шепа, подобно на затворник, копаещ таен тунел откъм килията си накъм свободата… А реалистите… Момент, впрочем, има ли го и това животно – българският реалист? Да вярваме ли на различните етнографи от прастари времена, които – глей ти! – открай време са хвалили племето ни за неговия безпощаден реализъм, и дори са избрали да го наричат „прусаците на Балканите“, да се чуди човек да се смее ли, да плаче ли…
Впрочем, всичко по реда си. Нека засега оставим на други да си чешат черепите над въпроса за „националния ни характер“, а ние с вас да дръпнем напред, накъм истински важните въпроси на тази тема, че времето напредна… И така, демографията тиктака под краката на всички ни – американци, европейци, балканци, разлика няма кажи-речи никаква, навсякъде „варварите“ са вече не само „пред вратите“, ами директно вътре в крепостта, настанили са се в нея и нямат ни най-малко намерение да я напускат… И светът собственически трепери целокупно… упс, не навсякъде, разбира се. Както вече ви показах, Америка примерно не трепери, ами работи за бъдещето. Както го е правила винаги, между другото. Докато България…
Какво, пак ли ще започваме с оплакванията? А стига де, спести ни ги тия поне! Хе! Да сте ме чували някога да съм се оплаквал? Глупости, братя, какви оплаквания, какви пет лева? Онова, за което всъщност искам да ви говоря, ще ви накара да се поопулите, предполагам, ако не над друго, то поне над собствената ми наивност, да не кажа направо глупост…
Защото нещото, с което ми се ще да ви занимавам тук, са основанията за моя оптимизъм. Български оптимизъм, потен и задъхан, а не някакъв напарфюмиран, изфренчен. Защото, о да, България, така ми се привиди, държи в ръцете си неочаквано добри карти, ако и може би все още да не го осъзнава. И то именно защото – не точно като Америка, но все пак и не като, да речем, Дания, която допреди няколко десетилетия не е знаела какво е това да живееш с „чужди“ в „собствения дом“, при това от векове насам – и днес, подобно на комай цяла Западна Европа, се поти не на ужким, в усилието да съчетае собствените си хуманни, общочовешки, либерални принципи, с все по-прииждащите вълни от чужденци, които… Но тук вече знаете какво следва, така че няма да ви губя времето.
Повтарям отново: нека бъдем реалисти! Няма вече чест и слава в лютата любов и омраза, няма почит в ненавистта към „чуждите“, никъде по света. И ако немалко от нас очевидно живеят с несмущаваната от нищо увереност, че най-нормалното нещо на тоя свят е човек да си говори приказки като „Абе виж сега какво, не съм расист, но…“, то това се дължи само на провинциалността ни, разбира се. Всеки, който поизлезе малко по-задълго навън, се научава бързо-бързо ако не на друго, то поне да си държи ченето (ако и на ум да си псува „политкоректността“ колкото си ще – между другото, все се питам защо ли точно най-големите противници на този тип мислене са толкова склонни да използват тази по съветски удобна абревиатура, вместо нормалното „политическа коректност“…). А по-младите, току-поглеж, комай вече започват да ги вземат и на сериозно тези изфренчени коректности, та дори и ни се поскарват така, когато започнем да си говорим по нашенски… Модерни времена, какво да правиш?
Но да си се върнем на приказката. Навсякъде по света, повтарям – или поне по онези негови части, от които всички се учат – хората изглежда са започнали да разбират, че няма полза от господарски фасони и перчения, дори и в „собствената къща“ (за която не всички разбират толкова ясно колкото американците, че всъщност в нея няма нищо „собствено“, но пък всички започват, полека-лека, да го осъзнават – една от „крилатите фрази“ тук в Германия например, звучи така: „Ние всички сме чужденци – почти навсякъде по света“). Няма полза от разделянето на „свои“ и „чужди“, ако и да не е лесно, разбира се. Няма полза от разделянето на два, пет или сто отбора вътре в „собствената страна“, няма смисъл от опити за разделяне на погачата така: „онова там крайче за вас, останалото за нази си“, колкото и хилава да е тя, пустата клисава балканска погача. Знаят вече хората докъде води всичко това, наситили са му се до гуша и се напъват, колкото и да е трудно, да престанат да се перчат с нациите и националностите си, в ущърб на въображаемите „други“. Ернест Ренан, ако не се лъжа, беше казал, че нацията, това е група хора, които са успели да забравят много неща заедно – и, както се надявам да се съгласите с мен, ако не сега, то може би някога по-късно, то може би е време и за нас вече да се позамислим малко и да решим дали, аджеба, нашите с вас неокончаеми балкански памети, особено когато става дума за зло и мъст, не е време да се поподрежат така малко, да се пофризират и поевропейчат, ако не ви дразнят тия ми тук думички…
А всъщност, като се позамисли малко човек, то предпоставките за всичко това съвсем не са чак толкова нищожни. Пери Андерсън, един от по-интересните американски историци, твърди, че кемалистката революция в съседна Турция е уникална с това, че е културна революция, несъпровождана от социална такава – нещо безкрайно рядко в световната история. Е добре – аз пък се замислям така и, гледайки към днешна България, установявам, че в нея пък, през последните двадесет и нещо години, се е случило точно обратното – една социална революция, несъпровождана от културна такава. И че, ако питате мен, именно това е причината за неокончаемостта на нашия с вас български преход. Иронията на цялото ни привидно отхвърляне на грубия исторически материализъм се състои в това, че, след като сме „променили базата“ (дано ми е простено използването на този толкова ненавистен за мен жаргон от миналото), ние някак автоматично сме заочаквали, че след нея ще се „промени и надстройката“, ще не ще… Е да, ама не! Не ще да се променя, пуста надстройка, не и автоматично, стои си в главите на хората по-тежка от какъвто и да е базов бетон, и тежи, та се къса! Иска си работа, иска си чоплене, иска си разбиране, иска си реална, а не само на приказки, раздяла с миналото и с неговото мислене. Инак не става, защото миналото, останало в главите, оказва се, е по-реално и по-тежко от всякакви диалектики на производителни отношения и нам кво още… А това води до тежка, подобна на лют махмурлук, фрустрация и обърканост, води до отчаяние, до пълна загуба на увереност в собствените сили, до пасивно очакване на някакво чудо, до чудесен бизнес за всякакви врачки, астролози и прочие гадатели… И единственото хубаво нещо в цялата тази преобъркана галиматия е това, че хората вече до такава степен са изгладнели за някаква надеждица, за някаква светлинка, за някакво обещание за бъдеще, че – хм, хм! – току-виж се оказало, че главите и мозъците им са далеч по-отворени, отколкото сме в състояние да повярваме в момента. Отворени, именно. Отворени за всякакви изфренчени и чужди идеи, били те политически коректности или просто призиви за всеобщо обединение под идеята за една гражданска, а не етнически дефинирана, нация. За действително равенство на всички ни пред закона, за действителни права и свободи, за действително уважение едни към други, без разлика на пол, вяра и етнически произход… Смейте ми се вие, смейте се! Да видим кой все пак ще се смее най-последен, ако и може би озъбено, откъм гроба (тук отново следва смях, ако още не сте се досетили)…
И все пак, нека се замислим малко. Не е ли ситуацията на България – именно тази, днешната, а не някаква измислена, дотътрена откъм „бъдещето“, България – изключително изгодна, поне в сравнение с всичко и всички, които ни заобикалят наоколо. Съседите сърби? Какво да говорим, няма какво да говорим. Съседите гърци? Оплескаха се и те, завалиите; в края на краищата надхитриха, както винаги става в живота, не някой друг, ами самите себе си, за да се стигне дотам, да ходят нощно време по атинските улици на лов за чернокожи хора, пфуй тойфел, както казват германците… Съседите румънци се надпреварват във взаимно надплюване с по-далечните съседи унгарци, хвани Букай, та блъсни Коелю… Съседите турци, свестни и дисциплинирани хора, не ще и дума, но пък европейската идея, да ме прощават, и те като нас и през плет не са я виждали – и не само това, ами са се заинатили в наше време да доказват на всички колко велики могат да бъдат в собствените си очи, кеф ти империя, кеф ти превелико минало, направо да си отхапеш (тук отново следва смях, защото самият аз ви подбъзикнах миналата седмица на същата тази тема – само за да се убедя много скоро, че което може, то си може, а което не – не; само да не сте посмели сега, като онова момче младо, то си се знае самò, да изкарвате сега цялата ми идея чист майтап; предизвикателството си е предизвикателство, а сериозните приказки под него са си сериозни приказки).
И така, кой остава тогава на Балканите? Кой, ха кажете ми де? Има ли някой друг освен нас, който в момента да бъде дори в състояние да си мечтае за някаква европейскост, за цивилизованост, за веене на байрака, най-отпред пред цялата дружина-пасмина, може и да са на гол тумбак, ама пищови са, не са кашкавалки, мамка му! Кой друг, осен нас? Има ли някой друг?
Позамислете се малко за това, ако ви отърва, а после поразгърнете някоя и друга книжка по история, пък вижте, и повярвайте най-после на очилата си, че тази страна, този народ, тази тук човешка смесица, колкото и дива и глупава, колкото и фалипръцовска и скудоумна в решаващите моменти от историята си, все пак е имала и други времена. Имала е! И тук няма да ви говоря за царе и армии превелики, няма да ви говоря за врагове повалени и черепи, направени на чаши. Нееее, не познахте, милички… Няма да ви говоря за ония българи, които пишат кървави писма с кръвта на нещастни, никому не виновни цигани (голяма работа, един циганин по-малко!). Нито пък за ония, дето колят децата си собствени, ако и за да ги „спасят от позора“, та да научат нацията си любознателна след това да мъсти и отплаща чак до памитвека… Ония хора, за които ще ви говоря аз, са други. Ще ви говоря за хора отрудени и честни, по цял ден превити на запетая над рабоша, останали без кръст и без очи, но блъскащи залудо, вместо да лежат залудо. Ще ви говоря за хора, които развързват кесията и дават за род и език, за четмо и писмо, за светлина, учение и знание, ЗА БЪДЕЩЕ, МАМКА МУ! За хора, които казват „свобода за всинца ни по равно, няма българи, няма турци, няма арменци!“ За хора европейци – протестанти по дух и призвание, без да го осъзнават дори за секунда, хора дишащи и живеещи за едната чест, хора, които сядат под моста, докато отгоре тътне артилерията – ако падне моста, от мене нищо да не остане, МАМКА МУ! За тях ще ви говоря, за тихите, малките, незабележимите, а не за гигантите ни национални, да ме прощава Господ, които обичам до безсмислие, къде ще ходя инак, но които не мога да приема като светлина и показалци на пътя напред… Неее, видели сме вече често и пречесто докъде води тоя път, крайно време е сега да потърсим друг, по-нов… а всъщност толкова стар, колкото е и народът ни, ако питате мен (не „нацията“, гръм да я удари тая пуста „нация“, дето само се зъби като зло пале на всички и всичко комай вече сто години – и си яде пердах ката ден, и продължава да се зъби, пале глупаво, на нищо да се научи неспособно)…
Тъй. Излях се. Не можах да се сдържа, поизпуснах си юздите накрая, но пък и вие не ми връзвайте чак толкова кусур, ако и да сте, примерно, твърде млади. Ще дойде време за всинца ни – може би много по-скоро, отколкото смеем да се надяваме – в което ще трябва да се дели плява от зърно, боклук от семе, знание от тъмнина. Ще дойде, чуйте ми приказката.
А след това, ако имате желание, помечтайте си малко. Отпуснете душите, повярвайте – и наше ще бъде царството небесно, то се знае. Тъй е било откак свят светува, тъй и ще продължи да си бъде. Свобода и живот заслужават само ония, които успеят да си ги извоюват. Всеки ден, ден след ден – и най-паче от самите себе си.
Останалото – от Господа!
Берлин, декември 2012
