Господин К. изчака търпеливо реда си,
изтърпя навалицата в асансьора в продължение на цели четиринайсет етажа, после
се изхлузи навън, без да забравя чадъра си. Коридорът, изобилно залят от
напоителна неонова светлина, го отведе до тясна блиндирана врата със звънец във
формата на фирменото лого. К. протегна пръст и го натисна.
– Господинът желае? – стресна го твърд
мъжки глас, идещ някъде отгоре. К. погледна натам, но не откри нищо.
– К., казвам се К. – засуети се той. –
Имам уговорена среща. 19 часа, инвестиционен отдел.
– Момент – отговори гласът, после добави –
Носите ли със себе си метални предмети?
К. опипа джобовете си. Няколко монети,
ключовете, телефона.
– Поставете всичко в кутията, която ще
излезе отдясно.
К. последва указанията.
– Добре – каза най-после гласът. –
Заповядайте.
Вътре го очакваше стандартната стерилност
на модерна офис-сграда. Редица еднакви офис-кабинки отдясно, редица еднакви остъклени
кабинети – отляво. Хора с папки под мишница, дъвчещи в движение хамбургери. И
бодигардове – двама до вратата, плюс още двама, разхождащи се с равномерни
крачки между кабинките.
– Господин К. за кабина номер 36 – обади
се безразличен глас по високоговорителя. – Надясно, трети коридор, шеста
кабина.
К. побърза, оправяйки в движение джобовете
си. Мразеше този костюм. Мразеше костюмите изобщо. А вратовръзката винаги го
караше да мисли за клуп на бесилка, обърнат с главата надолу.
Офисната дама седеше с гръб към него и
тракаше по клавишите на компютъра.
– Момент, сега свършвам – подхвърли тя
през рамо. – Седнете, разполагайте се.
К. се разположи в стола, по който имаше
петна, вероятно от кафе. Или може би от пот. Постави куфарчето на коленете си,
отвори го и извади отвътре купа документи, които беше подготвял в продължение
на седмица.
– От това няма нужда – стрелна дамата, без
да се обръща. – Нали ви казах, почти съм готова.
К. започна да се стряска. Повъртя няколко
мига заветната папка, поглади я неуверено с длан, после се подчини и отново я
прибра в куфарчето.
– Чудесно – каза дамата, която
междувременно се беше обърнала. – С какво мога да ви помогна?
К. я позяпа малко глупаво, защото тя беше неочаквано
хубава – слаба и крехка, чернокоса, с учудващо дълбоки очи, без грим, едва
пооправени вежди и чудно хубави ямки по бузите …
– Имам нужда от … – започна той колебливо.
– Кредит – допълни дамата дружелюбно. –
Знам. Можете веднага да преминете към същественото. Ние тук работим с по-малко
формалности.
К. посегна по навик към куфарчето. Спря по
средата и я изгледа малко виновно.
– Всичко е там вътре – обясни той.
– Защо не ми разкажете нещо за фалита си?
– усмихна се тя. Ямките по страните й цъфнаха като нежни вишневи цветове. –
Досега е само един, нали така? След … петнайсет доста успешни години, доколкото
знам. Как се стигна до там?
К. преглътна на сухо. Тя извади чаша и я
напълни с минерална вода. Той я изгледа с благодарност и отпи жадно.
– Предполагам, че партньорите ви са били
некоректни – подхвърли тя, гледайки го внимателно. – Измамен ли бяхте, господин
К.?
К. се потърка нервно по брадата.
– Не, напротив – каза той унило. –
Партньорите ми бяха … са … много почтени хора.
– Означава ли това, че вината лежи при
вас? – попита тя, навеждайки се към него. Ноздрите й се разшириха и леко поеха
миризмата му. – Вие ли провалихте фирмата, господин К.?
– Не, не … Впрочем, не знам. Понякога …
почтеността не е достатъчна. Накрая … просто не се разбирахме. Въпреки всичко.
– Но ние знаем, че те са ви напуснали,
господин К. Въпреки, че сте направили всичко възможно, за да ги задържите.
Защо? Извинете, бихте ли ме погледнали в очите? Благодаря, така е по-добре.
К. получи пристъп на суха кашлица.
– Нямаше … друга възможност. Наистина
нямаше. Но акционерите избраха мен. Накрая, след всички … перипетии. Това е истина,
не е преувеличение.
– Момент. – Тя се обърна и отново затрака
по клавишите. К. се огледа и с удивление установи, че освен тях в цялото
помещение не е останал никой. Само някъде отзад, близо до входа, се разхождаше
чистачката-туркиня с голяма пластмасова торба, в която изсипваше съдържанието
на кошчетата.
– Продължавайте – подкани го тя. – Аз ви
слушам.
– Мога ли да ви попитам нещо – каза К.,
малко нервно. – Какво означават тези букви?
Той посочи към стената, където равномерно
просветваше голямо неоново пано: „Ц. Т.“, „О. Т.“ И отново: „Ц. Т.“, „О. Т.“
– А, това ли? – Ямките по страните й
грейнаха отново. – Нищо особено. Фирмена тайна. Продължавайте, моля ви.
– Това май е всичко – промърмори той. Вече
започваше да се дразни. Това тук започваше да прилича на котка и мишка.
В следващия миг подскочи и понечи да
кресне, но мъртвешкото предупреждение в очите й го накара да остане неподвижен.
Тя току-що беше го ритнала под масата.
– Усмихвайте се – произнесе тя някак много
странно, без да помръдва устни. – И продължавайте да говорите нормално.
Наблюдават ни.
К. получи нов пристъп на кашлица.
– Истината е – продължи дамата по същия
съскащ начин. – че положението на нашата банка съвсем не е розово. Ние също
фалирахме, вече на два пъти. И, докато първия път премина сравнително леко, при
втория ни се наложи да водим истинска съдебна война с бившите партньори. Оказа
се, че в продължение на години те са злоупотребявали с активите на банката.
Освен това, преди три години предприехме някои … рисковани действия, които в
момента ни правят много зависими от състоянието на пазара. Вече не даваме
никакви кредити. На никого.
К. се накани да става.
– Което съвсем не означава, че трябва да
се откажете веднага – подшушна дамата. – Понякога се случват и чудеса.
– Ще ни трябва повече информация – добави
тя, вече с нормален глас. – Опитайте се да ни убедите, да ни спечелите.
Положете малко усилия.
К. я изгледа накриво. Добре, щом толкова
настояваш.
– Работата е там – започна той – че аз
притежавам един особен … вътрешен глас.
– Вътрешен глас? О, това вече звучи
значително по-добре. Разкажете ми нещо за вътрешния си глас, господин К.
– Ами. Той се обажда много рядко …
всъщност не се обажда, просто ме заставя да върша неща, които не разбирам. Не
винаги. Но по-късно всичко се оказва правилно.
– Много добре. И този … вътрешен глас … ви
изпрати при нас? Така ли да ви разбирам?
– Не знам … не съм съвсем сигурен. Но пък
знам, че това е единственият шанс. За мен … а може би и за вас.
– Дръзко. Това ми харесва – усмихна се тя.
– Във всеки случай бих ви препоръчала в бъдеще да използвате някой по-добър
одеколон. Този … мирише малко евтино.
– Освен това аз знам, че съм добър човек –
продължи той, без да се смущава. – Вече го знам. Наистина.
– Да, това донякъде намалява риска – съгласи
се тя. – Но не е достатъчно. Потърсете повече аргументи. Убедете ни.
– Вижте, аз разбирам, че сте работили в
продължение на години, за да стигнете дотук – изведнъж се разпали господин К. –
Фалити, съдилища, катастрофи, предателства – преодолели сте всичко сами, със
собствени усилия, и сега се чувствате сравнително сигурни и независими, може би
дори изглежда, че нямате нужда от никаква промяна. Но това … това не води
наникъде. Аз го знам, вие го знаете също. Защо не рискувате, защо не ми се
доверите? Толкова ли е страшно това?
Вратите на един от кабинетите се отвориха с
трясък и оттам изскочиха бодигардовете, безмълвни като в ням филм. Двама от тях
сграбчиха офис-дамата под мишниците и я повлякоха назад, без да обръщат
внимание на крясъците й. Третият сграбчи господин К. в хватка като менгеме,
изви ръцете му зад гърба и го приклещи така, че той не можеше да помръдне и
пръст. Четвъртият извади отнякъде големия нож, с който завършва всяка история
за господин К., провери го небрежно на нокътя си, а после започна да търси с
поглед подходящото място в гърдите …
* * *
– Стоп! – провикна се режисьорът. – Стоп. Достатъчно
за днес. Добър дубъл, но може би ще трябва да го направим още веднъж. Госпожа
К. не ми звучеше съвсем убедително.
– Днес нещо ти липсва енергия, мило –
обърна се той към крехката дама, която се беше приближила, с редовната чаша
нескафе в ръка. – Какво става, добре ли си?
– Ах, просто един от ония дни – каза тя уморено. – Утре сигурно ще се получи по-добре.
– Аха. Добре тогава, утре започваме в седем,
не искам никакви закъснения. Остават ни само още две седмици. Инак продуцентите
ще ми поръчат поздравления от братска Украйна. Хайде, до утре.
* * *
Дъждът беше спрял, навън подухваше
приятен, неочаквано топъл вятър. Госпожа К. пъхна ръка в джоба на господин К. и
преплете пръсти в неговите.
– Мммм, топличко – измърка тя галено и се
притисна до него. – Как мислиш, дали са заспали вече?
Той погледна крадешком часовника си.
– Сто процента. Но ние можем да побързаме,
разбира се.
– Почакай, почакай. Погледни нагоре.
Той вдигна очи и спря на място. Над
главите им сияеха гроздове от едри, усмихнати звезди.
– Каква романтична нощ – прошепна той,
малко засрамено.
– Да – съгласи се тя. – Много е
романтична.
И го целуна.
* * *
„Господи, какви глупости!“, помисли си
господин К., дочитайки за кой ли път омачкания, накапан от сълзи ръкопис, който някой
беше подхвърлил в пощенската му кутия. „В края на краищата единствено важното е,
че някой ден ще се превърна в огромна буболечка с хитинова броня – и че тя ще
ме замеря с ябълки. Напразно, между другото.“
Той разкъса ръкописа на парченца,
старателно провери дали са достатъчно малки, за да не може да се прочете нищо,
после ги разбърка сред съдържанието на кошчето за боклук.
Погледна часовника си и се разбърза. Времето
напредваше, утре го очакваше пореден ден: осем часа в канцеларията, два часа плуване,
няколко убийствени часа със семейството, накрая самотната мастурбация …
Обичайното.
