Марти е на 44 и няма никакъв проблем с брендито, ако не е в чаша. Единственият му настоящ проблем са 44-те градуса на сянка и липсата на сянка. И на бренди, по дяволите. Докато се взира в завоя на „Астория”, дребните му лапи стоят на козирка. Профилът му е на връзка ключове. Над прогресивно уголемяващото му се теме; над шибаната озонова дупка, слънцето върти боздугани. Загорели германки, прострени да съхнат по балконите на „Астория”, зяпат пърлещия се на уве-грила нещастник. Тези факти не могат да го накарат да се насере от кеф. По някое време Марти бърка в шортите за цигари и цапардосва по мутрата възцарилото се мъртвило. Един двайсет и пет. Всеки е получил топлинния си удар. Нищо не помръдва. Нищо освен слънчевите зайчета от касиото му върху гофрираната кочина вляво и цигарения дим, отиващ където си поиска.
Марти е на 44, но ако мислиш, че за последните двайсет е изпушил складовете на булгартабак в чакане на рейса Варна/Слънчев бряг, дълбоко се лъжеш. През 90-те е газел Европа със саксофон, две папионки и три-четири мръсни вица. Арсенал, покриващ тойфел, сат и менса, взети заедно. Сменял работодателите си по-често от бельото, а с визитките на импресариата си можел да репродуцира китайската стена в мащаб 1:15. Сегашната му щабквартира обаче не е на Монмартър, а в скапаната „Лагуна”. И въпросът не е честърфийлд или ел ем, а ще успее ли да разчете шибания автобусен номер в движение и как, по дяволите, ще накара шофьора да спре, тук, в средата на нищото, когато средната скорост на колите надвишава възрастта на прабаба му.
Марти е дуо с Тони. Извън работно време също. Тони не знам на колко e, но знам, че след трийсет и петата проблема с брендито и чашата си заминал ръка за ръка с младостта й. Обича рондото на Брубек и когато клиентите не искат да се отдалечава от пианото в замяна на банкнотите им. Когато трабантчето им допълзява в Слънчев бряг, вътре има два надуваеми дюшека за по десет лева, синтезатор, сакс и евентуална оферта за Мароко. На инструментите си викат „свирките”. Слънчев бряг – мястото, където свирките обикновено са включени в цената - трябвало да е техният трамплин. „Мароканецът” иска преди да подпишат контракта да ги чуе на живо. „О, разбира се!” И ето, уговорената дата наближава, а нито един салонен управител не иска да отстъпи тъпата си кирлива дупка за нашите хора. Затова нашите хора плюят в окото на Съдбата и напускат дюшеците само за следваща фуния слънчоглед. Нали казах: „плюят“. Тони освен рондото обича и да се плацика на плиткото. Тръшва се значи тя след едно такова изморително плуване до Марти и докато пръстите й шарят за цайсите споменава, че там, точно там отпред, нещо размазано като банкнота от петдесет лева се е мернало пред очите й, но нали е без… Марти рипва преобразен като трансформър. След два скока и по-малко от секунда разперените му във ветрило пръстчета вече са огромни сита и професионално обработват водата. Размазаното нещо се появява и о-боже-господи-това-не-е-истина, Марти понася към брега Пенчо Славейков така, както не е носил нито първото си дете, нито второто. „Много опит трябва, за да намериш петдесет лева”, обича да повтаря Марти сега. На брега, недалеч от шашнатата Тони, ядосан, още мокър от водата руснак ожесточено жестикулира към сънародник. Поводът е чантичката за кръст под шкембето, вероятно. Дуото си обира крушите и слънчогледа и без излишно размотаване отпрашва към лоби-бара на „Лагуна”. Стратегията им е единствената възможна. С две бутилки флирт за диджея и неговите гоу-гоу гърли всичко се нарежда чудно. На следващия ден Тони и Марти отиват няколко часа по-рано, за да се суетят в краката на сервитьорите и да обсъждат репертоара. Марти скришом отпива от нещо тройно с лед. Възбудата им отеква като среща на чешки кристал с гранитогрес. Мълвата за „мароканеца” някакси стига и до големия кахуна, който кеси в една съвсем-съвсем истинска тихоокеанска лагуна. Същият нарежда никой да не мърда, докато той не пристигне. „Nema davame talantite si na roko-maroko, ej!” Стартират точно в десет. До полунощ цялата листа е под надслов my favorite things. От обичайните джаз стандарти до прелюдиите на Шопен и серенадите на Шуберт. Акустично; тотал тайм: 62:74. На неаполитанската на Чайковски даже коктейлите на гоу-гоу гърлите започват да валсират. Не и клиентите на заведението, не. За темерута с одиторски мозък и отчаяната му съпруга, музиканта и келнера са двете страни на една и съща монета. Г-н Х е посочил номерче в менюто и му е все едно кой ще го донесе. След полунощ залата постепенно се оттича, през задния вход нова смяна миячки обира пяната. Никой не иска да го каже на глас. Тони и Марти вече се проклинат за лекомислено профуканата плячка. На рамото им, вместо да кацне екзотично птиче, сега се стича едно миризливо роко-мароко. Утехата им е в бутилката водка на момичетата. Настанени са в стаичка, малко по-голяма от багажника на трабанта. Пружината вътре е гола, без завивки, но с изобилие от спираловидни скърцания. На сутринта срещу два лева Марти бие ток от стационарния до Варна и заръчва на майка си комплект спално бельо и възглавници. Старата е шила за рила спорт и хич не е вчерашна – скланя, ако Марти приеме законната си жена и дете за уикенда. На гости, в своя хотел, стая, живот. За да знае малката пикла кво работи тати, ако се усмихнел късмета им с Бат’ Енчо. С колко ли олово ще надупчат още клетия ми задник, проплаква Марти, което в слушалката прозвучава като „О, разбира се!” Едва затворил, срещу още лев Марти реализира обаждане на приятел. Приятелят гарантира необходимите кинти за квартирата на Тони, за да не се изпозаколят с варненката, и за фураж на трабанта, умиращ под някакъв навес.
И така, Марти проучва пътя на коприната, разбира, че глупавите възглавници ще изскочат от завоя на „Астория”, най-близката точка до „Лагуна” и се експонира подходящо. Разбира се, загорелите германки от „Астория” не знаят предисторията и хищната им възбуда изстива, когато в един и половина дребният индианец отсреща с внезапен спринт се изравнява с дилижанса. Както винаги, двубоят между доброто и злото е абсурдно нелеп, възбуждащ, красив. Дилижансът спира, но не защото..., а защото на стюарда още от Варна му се пика. Чавдара изпуска дълго цссссссссс; кратко пшшшш; предната му врата пропуска шкембе, после втори индианец слиза, стоварва омотана в сезал квадратна бала, облекчава се спокойно с разкрач до нея и изчезва в кълба от дим и сяра, без да губи нито секунда с ципа. Марти вече може да си поеме дъх.
