За десетте часа път неудобните автобусни седалки са превърнали Ян и колегите му от списанието в смешни дървени зомбита, които се пробуждат от време на време в причудлива, неестествена поза, само за да дръпнат обратно тръгналата по брадичката слюнка, да затворят ченето и да потънат обратно в сюреалистичния си сън.
В Истанбул влизат заедно с първите слънчеви лъчи. Величествената гледка запаметяват от паркинг, застлал микроскопично парченце от европейската част. В небето над тях сребристи балони с хелий свеждат погледа им към модерните остъклени физиономии на комплекс от офис сгради. Напрягат за последно уморените си пикочни мехури и потеглят към финалната права. В следващите минути слънцето програмира градския пулс. Магистралите набъбват, кварталните мантинели събират подстригани и обръснати сънени мъже. Клечат, пушат, чакат. Без чанти, без нетърпение, в костюми и червени (предимно) вратовръзки, тялото на бачкаторската класа безропотно и методично тъпче кутийките на изнемогващия транспорт. Отсега нататък Ян ще си спомня видяното от Фатих Акин, прочетеното от Орхан Памук и нищо чуто, защото не е слушал Баба Зула.
Хотелът им е до Бодрум джамия – т.е., на майната си в Стария град. Под него в посока Босфора е разположено едно от многобройните им „Илиенци“ – Мека на шушляка, джапанката и кувертюрата. Рай за куците оферти. Тук са комплектованите с дете-касичка дебели циганки, нервните кльощави южноафриканци с ослепителни като зъбите им менте-часовници, пръснати във ветрило на вестник, леко приведени, с поглед над тълпата, готови да се чупят веднага, щом мернат фуражки. Тук са и чорбаджиите с подстриган мустак и лъснати обувки, с кожени колани от бик за десет лири в едната ръка и кана чай в другата.
Ян хвърля багажа, взима само чантата с камератa, статива и 2-3 тела за канона. Трамвайната линия го отвежда до Султанахмет. Джамиите му приличат на военни установки, които всеки момент ще изстрелят ракета, а други пък, заради разширената си основа – на доменни пещи. В облачното небе кръжат хеликоптери с туристи. Колкото по-мрачно става, толкова по-ярко блестят златните полумесеци и златните букви в отомански стил на медальоните в Агия София. Ян минава по Галата мост и стига Каракьой, а после и Таксим. Оттам по Ищиклал намира офиса на международното биенале за съвременно изкуство. Снабден с акредитация за единайсетото му издание, слиза за чай до крайбрежната. В желанието си за екстремна автентичност избира таксиметрова пиаца с две маси отпред. Сяда на ниско като зар за табла столче и оставя поръчката в ръцете на изцапано с грес момче, което енергично разклаща боливудска прическа, докато жестикулира. До Ян, пухкав лъскав морж със запретнати ръкави чете безплатен вестник и току му хвърля поглед между редовете.
„Трето поколение анадолски селянин, едноличен собственик на рамкиран портрет на Ататюрк, рамкиран късмет и рамкиран тезгях на пристанището“, предполага Ян и побутва роговите си Ray Ban в основата на носа.
Под присвоеното от Брехт мото „Какво поддържа човечеството живо?“, истанбулското биенале представя изкуството не само като независимо ехо на световната политика, но и като инструмент с потенциал да резонира и въздейства на свой глас. Избраните автори демонстрират добра селекция от наболели социални проблеми и познания върху гурме кухнята зад кулисите на глобалната политическа карта. Утопичното послание на пръв поглед е: да се извика спешна преконфигурация в оста власт-гражданско общество. „Много хубаво, ама айде малко по-сериозно.“ Разочарованието на Ян се подклажда и от неприятния факт, че списанието, за което снима, не му даде командировъчни. Това не пречи да изчете детайлно всички брошури, да изгледа всички отегчителни видеа и да издържи всички скучни пърформанси. Накрая си купува книжката Postgraduate Еducation на Сибиса Лабрович, участничка в биеналето. В нея са приложени подробни инструкции как да станеш първокласен рекетьор, крадец, сводник, изобщо как да хакнеш системата; необходимата предпоставка за успех е първо да оправиш съвестта си.
Подобно на местните, които го възприемат като разплащателна функция, а не като индивид, така и неговият интерес към биеналето приключва с изчитане на списъка с главните спонсори. Купува си шепа сини жетони и поема към трамвая. Наблюдава готовността, с която турците отстъпват място на жените, и неудобството им, ако на жените не им се седи. Зяпа през прозореца промоутърите от заведенията, които атакуват минувачите с чар, скоропоговорки и специални умения. Работата вършат с ентусиазъм, неизчерпаема енергия и 2-3 думи на английски. Слиза няколко спирки преди хотела. По пътя щраква поредната котка – свещеното животно на Истанбул. Котките са по колите, по наровете и портокалите на количките, в саксиите, по первазите, по плюшените барокови канапета в антикварните магазини, пред стъпалата на султанските тюрбета – навсякъде. Царуват, обезпокоявани единствено от скуката, присъща на монарсите. „Не ги видях единствено в ръце на човек и в кофи за боклук.“ В Истанбул няма кофи, откакто кюрдите гъмнаха посолството през 2003. Найлоновите торбички с боклук се тъпчат в сезалени денкове, които се извозват и складират от специални коли (и гърбове) незнайно къде. В подобни гигантски торби, омотани в километри кафяво тиксо, се транспортира и стока. След полунощ по улиците остават стотици ролки от тиксо.
Освен кофите, в пейзажа на Ян липсват и двойките, хванати за ръка, пушенето в заведенията, пиенето на бира по пейките, заглеждането на мъжете след жените. Когато минава жена, тя или е опакована в пъстър шал като бонбон в целофан, или е ученичка с униформа, опънати до под коляното черни чорапи и кецове. Младите жени, забулени в хиджаб от петнайсегодишни, също носят кецове. Законът на дирекцията по вероизповеданията ги хваща до глезена. Но спрямо шестте милиона туркини (според официалните статистики), които изобщо не мърдат от вкъщи, те са щастливки.
Вечерта Ян има среща със Заро – приятел, който често отстъпва дрехи за фотосесии на списанието и два пъти месечно зарежда софийския си аутлет от тук. Заро е най-нетипичният търговец, който Ян познава. Например, Заро изчислява ръста на търговията единствено като сравнява касовите бележки от чейндж-бюрата между две пътувания. Това, плюс ревностните чувства към Истанбул и изкованата през годините easy going философия, го правят идеалния гид за нощния живот в града. Заро сам признава, че на подсъзнателно ниво е направил магазина, за да оправдае обиколките си из локалите, бистрата, дискотеките и баровете след лова на марков памук в Таксим.
Турът им започва с обиколка из сокаците с антични мраморни мивки, златни огледала и полилеи на първите етажи, барове и дипломатически апартаменти на горните. Топло е и леко задушно – перфектно за октомври. От време на време върху раменете им пада срамежлив дъждец, колкото да проблеснат очите на продавачите на чадърчета. Поръчват бира в заведение на име „Бонема“, което те упорито наричат „Бохема“. Пазарният монопол в страната държи да пият ефес и те пият ефес. С третата бира спечелват симпатиите на сервитьора, купичка с шам-фъстък и току-що освободила се маса с изглед към рибния пазар на Таксим. Въздухът вече е наситен с гълчава, светлини и миризми. Започнала е манифестацията на тълпите, които са щастливи от присъствието си тук. Ян ги разглежда през зума на камерата и вижда представители на всички обединени и необединени нации – с дюнер, захаросана ябълка, фотоапарат, с жена, или с всичко това под ръка. Париж и Лондон още са били мизерни селища (твърди Inside Pocket Guide), докато от Бизант нататък, с всяко следващо име и владетел, Истанбул е разширявал границите, културното наследство и влиянието си. И те го знаят – пърпорещите с корабчета по пътя на Язон и аргонавтите, хората с дигитална памет, джобен пътеводител и разговорник, дъвчещи кестени от хартиена кесия или печена на дървени въглища сладка царевица. В интерес на истината, с границите растяла и кухнята. Всеки ще потвърди, че в Световния град се яде като за световно. Не случайно имат Институт по кулинария. И неслучайно той е до луксозния музей за съвременно изкуство Pera. „Разгледайте си снимките – на 99% от тях ще сте с пълна уста.“
Баровете, около които гравитират Ян и Заро, са с четирибуквени имена (Otto, Kiki, Neon, Exit), с меню (рядко срещана вещ) и качествена музика. Едни са с нюйоркски минималистичен дизайн, други с еклектичен интериор и овладян кич. Еклектичен интериор и овладян кич ще рече сгъваема соц масичка за къмпинг с грубо заварени крака, олющен плот от шпертплат и алуминиев кант пред разкошен рококо диван тип Людовик XIV, а зад тях на стената да виси плакат на „Розовата пантера” с Питър Селърс. Шик! Шик е и рамо до рамо с други туристи да се надигаш на пръсти в пикня, докато снимаш морето от светлини от обществена тераса-тоалетна-паркинг.
„Натам по-добре не слизай”, сочи Заро на север от Таксим. „Няма да ти кажат нищо, разбира се, но няма и да те разберат. След хаус парти в Babylon веднъж се озовах в една кръчма там. Хашишът ми беше отворил дупка в корема. Поръчах си леща, адана, кебап, салата и някакви сладка. Подадоха ми и един половинметров пластмасов панер с нарязана франзела. Когато седнах, разгледах компанията си. Арабин с вълнен губер и черно дипломатическо куфарче и петима уморени от свирки травестити. Гледаха ме и мълчаливо гребяха чорба.”
В един и половина вечерта, докато наоколо всичко тепърва оживява, Ян грохнал се прибира пеша. По нищо не личи, че напращелият от свежа продукция зеленчуков магазин отсреща ще затвори скоро, нито пък книжарницата с плакати от стари турски филми в лабиринтите под Ищиклал. Нито коафьорите, фамилния супермаркет за туршии на Каракьой или пък рибарите на двуетажния мост на Галата. Последните са повече и от дневната смяна. Тези с костюмите са дошли веднага след работа, други са взели от вкъщи светлотразителни дъждобрани и ботуши. Писукащите касетофончета от отворените врати на такситата, пликовете с храна по ниските столчета, стъклените чашки за чай и разнообразните рибарски такъми – всичко това поддържа комуникационен канал, кодиран (и платен) за Ян и жизнено необходим за тях.
След като се качи на Кулата и обиколи съседните й барове, все на последни етажи, Ян е събрал достатъчно снимков материал. Няколко пъти припознава Сибел Кекили в някоя красавица в тълпата. Преди да вземе ключа си от рецепцията, Ян вижда един от контрибуторите на списанието, за което снима, да пуши нервно до зачеркнатата цигара, лепната до ескалатора. Обрали го. После пък някакъв непознат му дал пари, за да се прибере в хотела. Ръка на рамото, нож в гърба; един те краде, друг те черпи. „Има далавера“, мисли си Ян, преди да заспи.
На следващия ден вали дъжд, ама сериозно. Ян решава преди заминаване да остави левчетата си в баровете на Таксим. Снимките му днес се получават кофти, в трамвая зяпа жени, на които никой не отстъпва място, в градинките влюбени под прозрачни чадърчета безсрамно си пускат език, на Галата рибарите се оригват на бира, докато теглят шут на някой котарак и подсвиркват на русокоси германки. Когато Ян сяда в бар Ninja Sushi Tempura, му носят пепелник, поднасят запалка, а мегафонът на имама отсреща мълчи.
Картината е крещяща и контрастна. Смисълът се топи като сладко на конци в устата. Остава само вкусът. И желанието за още.
