Дали сексът е мръсен? Само ако не се миете.
Мадона Луизе Вероника Чиконе
Тази вечер пред зала Универсиада опашката е двойна. „Еротичното изложение“ се закрива. Краищата на върволицата шумолят като език на змия. Тихо и възпитано хората се ръгат, блъскат, настъпват, смигат. В ръцете си стискат фотоапарати, камери, енергийни напитки, гаджета. Аз – юмруци. Защото съм по тениска, защото е март. Тениската е с лика на Рон Джереми – живата легенда от 1700 филма за възрастни. Най-твърдо работещият мъж в шоубизнеса. За да могат всички да видят тениската добре, якето ми сега стои на задната седалка в колата.
Скоро от петно в далечината, охраната на входа добива очертанията на уморена красавица и две млади бичета. Мацката поема фалшивата ми прескарта и връчва фалшивата си усмивка. Нататък свенливите ми профи-намерения бързо изчезват в общия екзалтиран хаос. Течението ме отвежда до подредена като за рекламно експо зала. Вместо хора с брошури и дипляни обаче, тук, в алуминиевите клетки се разхождат опитомени пантери. Като казвам опитомени пантери имам предвид точно това. Величествени грациозни котки, зад чийто хипнотичен жест и поглед има хилядолетен опит. Хоризонтални транспаранти носят пет буквените им имена. Пантерите излизат от клетките само ако са придружени от горили; време е да се качат на сцената; или да отидат в Частния театър. Частният театър е обособено с параван сепаре, където срещу допълнителна сума можеш да събираш с език телесните им сокове. Тези, които нямат достатъчно пари, но искат да отъркат бузи в сърцето им, могат да запечатат това със снимка. Топлес създанията благославят с майчински, всеопрощаващи прегръдки. Блудни синове със замъглени очи, нагласят в кадър изплезен език. Приятели или примирени жени – снимат.
Моите очи принадлежат на Symba – италианско шоколадово блокче с огромни руси фитили. Съдбата на Симба, е да бъде, рисуваща еротични татуировки с маркер туземка. Работата и позволява да заема позите, за които няколко милиона натурални туземци стоим до късно пред компютрите си.
Писклив глас на скрит в мелето водещ привлича вниманието ни. Последният обявява предстоящата атракция – Linda Racz & Regina Moon. Кръгъл екран, висящ във въздуха излъчва рекламния им спот. – Като на Пинк Флойд копеле, от оня концерт! – кискат се невротично зад мене. Дуетът се появява на петнайсет сантиметрови платформи, пищни кринолини и огромни ветрила. От щраусови пера. Над главите им машина за балончета плете прозрачна феерична завеса. Почти по едно и също време прогърмяват „Pray“ на Мадона и нечовешки рев. Кринолините падат – камерите и адреналина скачат горе. За да видя нещо, гледам именно в гората от дисплеи пред мен. Сценарият изисква участието на човек от публиката. Ядрото на една агитка излъчва кандидат. Голите унгарки го посочват на прожекторите, прожекторите на нас. Момчето се подчинява и смутено изкачва стъпалата зад тонколоните. Линда и Реджина го захвърлят на стол в средата и започват да кръжат около него. На Джо Кокър го събличат. Едната сяда върху коленете му и бавно обработва лицето му с език. Без истински да го докосва. Краката и са на три без петнайсет. Щраусовите пера на другата веят там, където си мислиш. Следва Роксет и втриване на гел-лубриканти в гърдите на момчето. Началният ентусиазъм на доброволеца е зает от тревога – не-ста-ва! Докато ръцете му конфузно дърпат ръба на слиповете нагоре, триста и двама души дърпат надолу. Водещият конкурира машината за балончета с торба смешки за потенцията на българина. Това не помага на българина, ама грам. За да възвърне контрол върху вцепененото си достойнство, клетото същество би убило майка си. Изведнъж Линда вади отнякъде двоен сребрист гердан. След няколко хореографски трика герданът преминава в ръцете на партньорката и. Никой обаче не разбира къде изчезва аксесоарът после. Поне до момента, в който Реджина не поднася към мократа измъчена глава на момчето най-горещата си точка. Там се поклаща нещо сребристо. Момчето разбира отлично какво се очаква от него и протяга устни. Тазът на Линда се задвижва зигзаговидно нагоре. Топче по топче броеницата изпълзява обратно. Свлича се, върху опънатите до краен предел нерви и слипове на момчето.
Никога не бях ходел до момента на стриптийз или нещо подобно. Споделянето на емоции на публично място ме предразполага точно толкова, колкото и размахана с чувство полицейска палка. Част от причината навярно е в средата на 90-те. Баща ми се грижеше да ставам точно в седем. Идеята навярно е била, да се изтъпанча пръв в Художествената гимназия в осем, с което да дам повод за омраза на тъпите копеленца от класа. Но не това е важно в случая. Една вечер, преди да заспя, съм забравил да пъхна учебното си помагало („Табу“) под леглото. Вестникът „Чук – чук“, би вършел същата работа, но самата идея, да произнеса това име пред някой вестникар можеше да ми докара инфаркт. Сутринта, в секундата, в която усетих натискането на бравата се изпружих тревожно. Гуреливият ми поглед вече беше в пода, целият застлан с хартиени цици. И „чукове“. Бях регистриран незабавно в програмата за рехабилитация на проблемни подрастващи „Сподели и довери“. А самият аз често разглеждах „скритата“ богата колекция на баща ми в ателието. Без да имам нещо против „незарастващите“ му проблеми.
Сещам се за горната случка докато взимам автограф от румънската звезда на изложението Alina Plugaru. Фигурата и не е перфектна като на останалите, затова и повечето я пренебрегват. Искам да направя нещо, което да легитимира отново статуса и на мокра мечта. Взимам автографа и с едно „You were so great tonight!“ и правя тур около изложените като в супермаркет, латексови изделия, вибратори и надуваеми кукли. Продавачките на добавки, спрейове и силиконови протези валсират на място. Тайната им надежда е да привлекат вниманието на някой продуцент, копирайки професионалистките.
На алтернативна сцена, хип-хоп ескорт от български фитнес гърли се грижи, градусите на температурата да не падат толкова ниско колкото страстите. Високите им токчета бодат тийнейджърите както шиш хартиени отпадъци. Танците им гравитират около разгърден, небезизвестен софийски културист с микрофон. От колана му стърчи дръжка на пистолет. Така и не разбирам защо. За разлика от него в редиците на журналистите стрелят напосоки. Дигиталните им органи изпиват кислорода. Въздухът лепне. От феромони, слюнка, коприна и анаболни вратове.
На тази планета си имат Крал, имат си и Кралица. Лишените от фантазия инстинкти, са им отредили формата на мъжки и женски гениталии. Зад тях стоят гастролиращи трупи и соло артисти. Изпълнители, майстори, аматьори. Звезди! Керван слуги, чакащи да заемат поза, пред и зад Негово Височество Органа. В намерения рай, ябълката е заменена с праскова, а своеволието смазват с лубрикант. Над възвишените ценности, култура, идеали преобладават низшите, само с един вдигнат среден пръст.
Докато обмислям философските аспекти на ситуацията, водещият дава думата на възпълен англичанин по маратонки, суичър и бръсната глава. Порноиндустриалецът се прокашля, слага длан за козирка и оглежда аудиторията. Предните редици изтръпват. От него зависи коя ще стане богиня или титан, кой ще си остане на Земята. Боже, погледът му спира върху лика на Рон Джереми на гърдите ми! Поздравява ме с отривисто вдигнат палец! Глупости. Никой не реагира на тематичното ми облекло.
– Хелоу София! Искаш ли да чуеш моята история? Искаш ли да разбереш как станах неприлично богат? Ха-ха. Окей- окей. Бях моден фотограф. Така започна всичко. Помагах на приятел режисьор. Това което приятеля ми правеше бяха ниско бюджетни софт продукции. В същото време, моята основна работа беше да правя фотосесии за известен моден канал. Случи се обаче инцидент. Катастрофа с автомобил прикова приятеля ми на легло. Положението рязко и необратимо се влоши. Преди да почине ми предложи нещо. Да продължа работата му с екипа. Размишлявах секунда. Не повече от секунда. Това е. И сега съм тук. Край на историята…
Младата порногенична беге водеща на тиви канал до мен, чака англичанина да приключи, за да му вземе интервю. Добре подкрепените и гърди се вълнуват. До нея операторът е като омагьосан. И той се вълнува. По-дяволите! Аз също се вълнувам!
– В този бизнес хората те сочат с пръст – продължава оратора речта си. – Навсякъде, на всяка крачка. – Ти – заклеймяват те – Ти си мръсник! Но ние бачкаме здраво и чековете не ни се връщат. Отглеждаме семейства. Добре облечени, богати мръсни семейства. С парите на точно тези хора. Живеем пред шибания пръст на обществото! Ето за това смятам, че заслужаваме баснословните си суми – англичанинът снема микрофона и отпива глътка вино от чашата си. Публиката притиква слюнка на сухо.
– Нека изясним нещо веднъж за винаги. Окей? Порно бизнесът не е работа, за която да се колебаеш, да увърташ. Да буташ по малко напред. Да бачкаш за пенсия, за данъчни облекчения, за по висок социален статус. Не е и хоби за уикенда. Не можеш да я вършиш наполовина, временно, по малко. Запомнете! Етикетът, който ти лепват на челото, е за цял живот. Парите в банковата сметка – не. Така че помислете добре. Желаете ли моето място?
Двайсет минути по-късно водещият обявява началото на края. Персоналът по поддръжката излиза на светло. Техниците започват да събират кабели, да навиват плакати. Гардовете отвеждат пантерите в бокса. Последната еротична татуировка на Симба е нарисувана наполовина. По павилионите остават недопити чаши и фасове с червило, бутилки. Остават разпечатаните на огромни формати зърна, бедра. Групите се пръскат неохотно. Повечето се оглеждат за място в долнопробното кафе във фоайето на залата. За едно на изпроводяк. Изложението приключи. Без увод, но със заключение. Духът е заключен, а ключът лежи на дъното на човешката похот. За да го отключиш трябва да си Хари Худини. А всеки фокус и фокусник са до време.
Само за момчето от сцената с Линда и Реджина проблемите тепърва започват. Агитката му я няма. Ризата му я няма. Лубрикантът стои на гърдите му. Зениците му разширени. Съзнанието – възпалено. Гори. В ръцете му – торта. Купил я е от специализиран щанд. В центъра на тортата стърчи нещо от бишкоти, крем карамел и стърготини. Общо взето, може да се каже, че наподобява член. Момчето влачи захарната кула по петите на охраната. Иска да зарадва „своите“ момичета със сладкия подарък. Единственото нещо, с което гардът го удостоява, е сянката на широкия си гръб. В скоро време ще бъде изритан. Никой не дава вид да се интересува какво става пред очите му. Аз също.
Прибирам се пеша. Духа вятър, но мен известно време това няма да ме бърка. Даже не се сещам за колата и якето. В дясната си ръка стискам картичката с автографа. На гърба и са петбуквеното ми име и kisses, заградени в сърце със златен маркер. От моето момиче.
(Публикувано във в-к Сега 05. 2009)
