Датска поговорка
Привет гълъбецо! Стании-до-маа-кине, по-срещнии-меее, айде както се казва, чампара-лумпара. Колата вън твоя ли е? И на мен ми трябва нещо така, да ги обикалям. Три-четири си имам, не само в Гуцал и в Долна Баня също, но без превоз любовника не може, макар че кажи ми, кой днес умира от любов? Времето ни е универсално. И горивото ни е универсално. Сядай, каретата и карданките да починат малко, сядай. Знам, че живееш в София, как откъде, сега цяла България живее в София. Хубаво, че си Антон, аз пък съм Константин, това ще рече Константин Философ, Константин Велики, че и малко нещо Айзенхауер, чампара-лумпара. От черното рогче ли слагаш? Може, всичко е точно, проблеми нема. Тук аз ги научих, селяните и англичаните на това за рогчето. Влизам при Славейко в „Аре, картофите“ – убаво кат тва място, заради на Славейко жената му е името – така си общува с клиентите, а Славейко живее там дето е простряно знамето ни, до чаршафите, не, от твоето място не можеш го види, после, като излезеш, тя Славейковата не го маха изобщо, два-три пъти го изпере в месеца и толкоз- да си стои на тела, та влизам аз при Славейко веднъж и се правя на улав, малко нещо така на шпионин, ха-ха, разбираш ли, ей така сядам си напълно свободно и независимо на една свободна и независима маса, с ръка на ухото разбира се и го чувам тоя рижавия, англичанина де, да вика Славейко, маха му с ръка по- точно, Славейко вика – тоест маха, сипи едно, рогче вика, на чист български език бе, заклевам се, няма шест-пет, чампара-лумпара. Аах, ти ли бе, викам му аз, Пол-Сол-Мол ли си, щом е така, мосю Бемол, отсега нататък ще взимаш и на мене, ясно ли е? Не си ми ти кривата слива в двора да те облагородявам аз тебе, просто ей така. А колко къщи купиха англичаните, тц-тц, не стига че без пари ги купиха, ами и любезни, всеки ден като ме срещнат – добър ден. Излез следобед, виж ги, по двойки ходят, около старото читалище и банята, всичките все големи хора, кой е по-големия, това е жената, по това ще ги разпознаваш. Пораснали хора – хора големи, да ги поживи Богородичка. Та за рогчето, то и в другите винаги съм казвал, има грозде, грозде има, не е да няма, ама не можем им отвърна – скъпо е, затова нека си пием от нашто, сиромашкото. Като леехме циментовите плочи на щрасетата по Виена-Миена, да не мислиш, че пиехме нещо друго? Слушай, ти вместо да ми взимаш интервю сега, вземи ми по-добре едно мезе. Сладка работа е твоята – писането, седиш си на едно место, а тоолкова много неща ти се случват! Това, дето ми го слагаш от нашето ли е, защото планинците вече не правят сирене, правят пари. На първо място по културен туризъм, ако успеем, да се движим успоредно, битиви го каза. Слушай Айзенхауер гълъбецо, слушай, за да не сбъркаш – пий ракийте винаги една след друга, ето така – да се съюзяват!, чампара-лумпара, разбираш ли? Затова на хората тук погледа им е отворен, така широко. Дръпваш му едно хубаво през нощта и на сутринта рано-рано си свеж, свеж като кукуряк. Никъде другаде го няма това! А хоризонта се разширява, много се разширява гълъбецо, чампара-лумпара. Ето това е, Европейския съюз – всеки да си знае рогчето, всеки да си знае формуляра и всичко да е точно. Аз в Европейския съюз съм влязъл така – с последния вагон, с последния влак и с широко отворени очи. Да. Аз съм си дестинацията, друго не ща. Всичко винаги ми е пет-шест, точно в десетката, шестица по скалата на Рихтер. Има един момент, когато си казваш, ебал съм му майката и преминаваш, това е. Никой не може ме извади оттам, даже и братовчедката, оная там в дъното, дъртата бандитка, гледай я гледай, а, какво ще кажеш, януари влезе в деветдесетте, а е като черноземната глина горе на разклона за Самоков – и въшките не щат да я ядат, ти я хвърляш през прозореца, тя си допълзи обратно пак където требе, чампара-лумпара. Живота и е писан на рецепти за баница. Яйца-лук-сирене – сирене-лук-яйца – и така почти век. Много рецепти – много живот – много банници. Да, още малко и ще си вляза във формулата аз, само почакай, за да няма конфуз, щото кой друг е шеф на Мад’ен Булгариа а, ха-ха, нали така? Хайде, наздраве гълъбецо и Богородичка да ни поживи, вяра им индианска.
(Разказът
е публикуван във в-к „Сега“ 21.04.2007г.)
