Първо се потапяте в езика
После повтаряте в паузите и усъвършенствате произношението. На края жонглирате с наученото в реални истории от живота.
Всичко това в една приятна атмосфера под ръководството на преподавателя.
От обява на Евроцентър Вавилон
Ако се прибираш от парти на четвърти километър, това едва ли е класическата любовна история, която ще ти се чете. Две страници преди сън са нещо винаги похвално, но ако ще лягаме, пускай нещо на Рошийн Мърфи и да се приключва. Не. Това тук е нещо много повече – това тук е историята на две лексикални единици, слети в сложна глаголна конструкция. Още в самото начало обаче, искам да кажа едно – всяка прилика с действителни лица и имена е в съществена разлика с реалността, и ако някой ми повярва ще е много, ама мнооого лоша идея. Особено пък вие, мистър Кънингам.
Всичко започва един петъчен следобед, когато ми писва да си проверявам пощата през пет минути. Чакам писмо от издателя си, който от известно време изглежда не помни, че ми е такъв. Хлабавите нерви ме изсухлят на „Шипченски проход“, далеч преди да разбера как и защо съм обул старите сиPony. За да не се връщам с празни ръце купувам ежедневник. Ето така. Сякаш точно там ще видя обнародвано обяснение и извинение за творческите си неудобства. Да ама колкото и да преглеждам каретата, подобна изповед отсъства. Не остава друго, освен да навия вестника на фуния, да хвана острия край и да се огледам. Според позиционирания на кръстовището с „Коперник“ оракул на СКГТ, трамвай 20 ще додрънчи след 20 минути. Опрян на същото табло един пенсионер умира от скука. Букетът ми го стресва, но човекът не отхвърля жеста. Напротив, преди да седне да чете за любимия си Сергей Станишев, докосва периферията на въображаема шапка. Ей тогава я виждам за първи път. Физиономията й и три четвърти от тялото й стоят под една обява за уроци по английски, от онези на „Евроцентър Вавилон“, с нарязаните като гирлянд краища с телефонни номера. Ако не бях купил тъпия вестник, сега дядото щеше да задушава още цели двайсет минути мисис Кънингам с гърба си. Теодора Кънингам е на около 35 години, с физиката на Тина Търнър, отпреди трийсет и пет, с агресивна прическа и големи обеци. Като казвам големи, имам предвид, че диаметърът им е поне колкото обръчите на Сатурн. Същата вечер решавам, че ако продължа да страня от космическите си фетиши –както съм правил досега, рискувам да остана с език по малко. Телефонирам веднага. Веднага след дълго помнещия се финал на едно каберне, по-точно. Обаждането ми обслужва някакъв служебен глас. Готово. На следващия ден ме чака среща с революционен метод за учене, разработен на базата на невролингвистиката, който единствен ще активира изпадналия ми в кома запас от думи.
Събота, пет часа. Урокът ми започва след броени минути, а аз още съм на най-нереалното място на света – пробната на ТПК „Димитър Благоев“ на Дондуков и Раковска. Не се шегувам. Меря скъсени дънки Wrangler, по чорапи, върху разтворена двойна страница от вестник „Дума“ в професионалната компания на четири огледала и шивачка набор на патрона. По дяволите, с изключение на ноктите и достойнството ми, от диoптъра до дедлайна, всичко подло се скъсява. Разсъждавайки върху това съм пропуснал да чуя какво ми казва жената. Чака да й платя седем лева. Оставям осем и изхвърчам. Няма нужда да гледам часовника си, ако поддържам добро темпо ще стигна до Плиска за четвърт час и ще съм закъснял с половин. Педалите натискам предпазливо – пазя дънките от веригата. И щях да ги опазя, ако не беше готиният майски дъждец, който ме опика от главата до петите. Калниците ми пазят на 85 %. Останалите 25% ме правят в момента 110%-ва зебра. Когато пристигам, връзвам колелото за катерушка на занемарена детска площадка. Плюнката ми може да възстанови липсите на пясъчника. В тоалетната свалям зооморфната кожа с помощта на милион салфетки. На излизане обувките джвакат издайнически, всичко друго е под контрол. Преди да натисна бравата чувам да обсъждат PastPerfectTense. Нахлупвам шапка невидимка, но някой седи близо до вратата и удрям седалката му с трясък. Перфектно. Ехидните пламъчета в погледа на групата дават да разбера, че закъснявам с повече от половин час. Мисис Кънингам обаче, не възнамерява нито да забива маникюр над лакътя ми, нито да ме мери с тебешир и ключове, както математичката от 55-то СОУ преподаваше уравненията с две неизвестни в 6-ти клас. Напротив, с усмивка, разбираща какво означава за офисната „кирка“ диктовка в почивните дни, намества масивна рогова рамка в основата на чипото си носле и посочва дъното на залата. Аз не съм точно офис кирка и точно затова съм солидарен с останалите – те са. Програмисти, дизайнери и администратори – бубите на дигиталния свят, всяка мъкнеща по огромен пиксел на гърба си.
Овладявам пожара по бузите и обстойно разглеждам обекта на желанието си. Упражняването на езика, по някакъв начин е спасило задника й от подигравките на времето. Тялото й е като американското осемдесетарско кино – без дълбоки послания и претенция за художественост. На лице са само елементите за здрав екшън. Масивните пръстени, хипарските гривни и двойния гердан с тюркоазени диско топчета. Горните краища- колан на полата й държат кръста със широка, хлабава, „хипер лингвистична“ панделка, която едвам-едвам се сдържам да не дръпна. От това знам, че най-много ще пострада граматиката ми. Червеният химикал ще налази диктовката ми като мравуняк пита. Когато свършваме чакам всички да излязат. Ушите ми бучат. Само след секунди кануто ми може да се разбие на трески в токовете на мисис Кънингам. Още с първия си откос обаче, свалям всяко недоверие. Казвам й, че съм писател, че съм спечелил конкурс за издаване на английски, че отчаяно търся преводач на последния си сборник, че дедлайнът от издателството е надвиснал като Дамоклев меч над главата ми, че... Глупостите ми хипертрофират пред ухилените й очи като мутант от апокалиптичен блокбастър. Твърде възбуден съм, за да бъда умен, тя пък е твърде смаяна от наглостта ми, за да крие възхищението си. Предлагам да продължим блиц куеста в Парламента, един от ресторантите в района. Там поръчваме два големи джеймисъна, без да губим време да поглеждаме сервитьорката с менюто. Теодора изглежда прекрасно, въпреки че на осветлението в заведението сме двама болнаво-жълти земляни. Питам я вижда ли микроскопичните отлюпвания в стъкловидното тяло на лявото ми око. Лицето й приема израза на човек, борещ се за стипендия за успех. Лъже, че ги вижда. Изтърсвам й, че имам и втора степен на гръбначно изкривяване. И тя имала абсолютно същото – кифоза се нарича и дюстабан също, като малка… Млъкваме в синхрон, за да дадем думата на Molokoот уредбата. Чудим се с какъв недъг още да се шашнем. За първи път ще използвам това тъпо клише – искам да съм леда в чашата между дланите й! „Големи ръце имаш“ дъня се аз, докато търся повод да ги докосна. „По-добре да беше казал, че ми е готин мустака“ показалецът й драсва черта под носа ми. „Ха-ха, имах предвид...“ Бейби – прекъсва ме Теодора – Фридолин, сиамецът ми, изчезна преди няколко дни. Ако търсиш покрив и ядеш Whiskas, заповядай. „
След два часа, на един луксозен таван на ул. „Антон Чехов“, същата улица, на която майка ми е забивала гаджета като студентка, а може би и същия таван, върху възглавници целите в косми, наследство от котката-беглец, смъртно изтощени и със свалена от претриване кожа, ще отпиваме някакъв скоч от бутилката, върху накапаната с конфитюр кувертюра, която, ха-ха, не се пере, за да мирише по-дълго на ягоди, разбира се ризата ми ще е паднала на нощното шкафче, до фотоса на униформен американец, зад чийто пагони ще ме зяпат чайки, солена вода и парапет. „Това е Майкъл“ ще чуя гласа на Теодора, която ще пусне члена ми, за да улови погледа ми и ще побърза да разкаже как се запознали с Майкъл докато специализирала бизнес администрация, или мениджмънт беше, в Ковънтри в края на 90-те. Не бил морски вълк, както аз ще си помисля първоначално, а пилот от гражданската авиация, командирован като инструктор на тренажор. Забил я една вечер докато си летяла из облаците. Първият им филм заедно бил „Greenfingers“; запомнила името, защото участвал Клайв Оуен, а Клайв Оуен е роден в Ковънтри и така нали. Фамилията си Майкъл й лепнал по-бързо от шамар. Веднъж й подарил даже книга от именития си съименник, „Дни образци“ ли беше или пък „Дом на края на света“, няма значение, важното е, че връзката им сега била като натоварен въздушен коридор без надзор на диспечер, значи сблъсъкът бил въпрос време, както е според мен въпрос на време и малкият хитрец Фридолин да се завърне вкъщи достатъчно отпочинал и нахъсан, за да ми отнеме храната.
Всичко започва един петъчен следобед, когато ми писва да си проверявам пощата през пет минути. Чакам писмо от издателя си, който от известно време изглежда не помни, че ми е такъв. Хлабавите нерви ме изсухлят на „Шипченски проход“, далеч преди да разбера как и защо съм обул старите сиPony. За да не се връщам с празни ръце купувам ежедневник. Ето така. Сякаш точно там ще видя обнародвано обяснение и извинение за творческите си неудобства. Да ама колкото и да преглеждам каретата, подобна изповед отсъства. Не остава друго, освен да навия вестника на фуния, да хвана острия край и да се огледам. Според позиционирания на кръстовището с „Коперник“ оракул на СКГТ, трамвай 20 ще додрънчи след 20 минути. Опрян на същото табло един пенсионер умира от скука. Букетът ми го стресва, но човекът не отхвърля жеста. Напротив, преди да седне да чете за любимия си Сергей Станишев, докосва периферията на въображаема шапка. Ей тогава я виждам за първи път. Физиономията й и три четвърти от тялото й стоят под една обява за уроци по английски, от онези на „Евроцентър Вавилон“, с нарязаните като гирлянд краища с телефонни номера. Ако не бях купил тъпия вестник, сега дядото щеше да задушава още цели двайсет минути мисис Кънингам с гърба си. Теодора Кънингам е на около 35 години, с физиката на Тина Търнър, отпреди трийсет и пет, с агресивна прическа и големи обеци. Като казвам големи, имам предвид, че диаметърът им е поне колкото обръчите на Сатурн. Същата вечер решавам, че ако продължа да страня от космическите си фетиши –както съм правил досега, рискувам да остана с език по малко. Телефонирам веднага. Веднага след дълго помнещия се финал на едно каберне, по-точно. Обаждането ми обслужва някакъв служебен глас. Готово. На следващия ден ме чака среща с революционен метод за учене, разработен на базата на невролингвистиката, който единствен ще активира изпадналия ми в кома запас от думи.
Събота, пет часа. Урокът ми започва след броени минути, а аз още съм на най-нереалното място на света – пробната на ТПК „Димитър Благоев“ на Дондуков и Раковска. Не се шегувам. Меря скъсени дънки Wrangler, по чорапи, върху разтворена двойна страница от вестник „Дума“ в професионалната компания на четири огледала и шивачка набор на патрона. По дяволите, с изключение на ноктите и достойнството ми, от диoптъра до дедлайна, всичко подло се скъсява. Разсъждавайки върху това съм пропуснал да чуя какво ми казва жената. Чака да й платя седем лева. Оставям осем и изхвърчам. Няма нужда да гледам часовника си, ако поддържам добро темпо ще стигна до Плиска за четвърт час и ще съм закъснял с половин. Педалите натискам предпазливо – пазя дънките от веригата. И щях да ги опазя, ако не беше готиният майски дъждец, който ме опика от главата до петите. Калниците ми пазят на 85 %. Останалите 25% ме правят в момента 110%-ва зебра. Когато пристигам, връзвам колелото за катерушка на занемарена детска площадка. Плюнката ми може да възстанови липсите на пясъчника. В тоалетната свалям зооморфната кожа с помощта на милион салфетки. На излизане обувките джвакат издайнически, всичко друго е под контрол. Преди да натисна бравата чувам да обсъждат PastPerfectTense. Нахлупвам шапка невидимка, но някой седи близо до вратата и удрям седалката му с трясък. Перфектно. Ехидните пламъчета в погледа на групата дават да разбера, че закъснявам с повече от половин час. Мисис Кънингам обаче, не възнамерява нито да забива маникюр над лакътя ми, нито да ме мери с тебешир и ключове, както математичката от 55-то СОУ преподаваше уравненията с две неизвестни в 6-ти клас. Напротив, с усмивка, разбираща какво означава за офисната „кирка“ диктовка в почивните дни, намества масивна рогова рамка в основата на чипото си носле и посочва дъното на залата. Аз не съм точно офис кирка и точно затова съм солидарен с останалите – те са. Програмисти, дизайнери и администратори – бубите на дигиталния свят, всяка мъкнеща по огромен пиксел на гърба си.
Овладявам пожара по бузите и обстойно разглеждам обекта на желанието си. Упражняването на езика, по някакъв начин е спасило задника й от подигравките на времето. Тялото й е като американското осемдесетарско кино – без дълбоки послания и претенция за художественост. На лице са само елементите за здрав екшън. Масивните пръстени, хипарските гривни и двойния гердан с тюркоазени диско топчета. Горните краища- колан на полата й държат кръста със широка, хлабава, „хипер лингвистична“ панделка, която едвам-едвам се сдържам да не дръпна. От това знам, че най-много ще пострада граматиката ми. Червеният химикал ще налази диктовката ми като мравуняк пита. Когато свършваме чакам всички да излязат. Ушите ми бучат. Само след секунди кануто ми може да се разбие на трески в токовете на мисис Кънингам. Още с първия си откос обаче, свалям всяко недоверие. Казвам й, че съм писател, че съм спечелил конкурс за издаване на английски, че отчаяно търся преводач на последния си сборник, че дедлайнът от издателството е надвиснал като Дамоклев меч над главата ми, че... Глупостите ми хипертрофират пред ухилените й очи като мутант от апокалиптичен блокбастър. Твърде възбуден съм, за да бъда умен, тя пък е твърде смаяна от наглостта ми, за да крие възхищението си. Предлагам да продължим блиц куеста в Парламента, един от ресторантите в района. Там поръчваме два големи джеймисъна, без да губим време да поглеждаме сервитьорката с менюто. Теодора изглежда прекрасно, въпреки че на осветлението в заведението сме двама болнаво-жълти земляни. Питам я вижда ли микроскопичните отлюпвания в стъкловидното тяло на лявото ми око. Лицето й приема израза на човек, борещ се за стипендия за успех. Лъже, че ги вижда. Изтърсвам й, че имам и втора степен на гръбначно изкривяване. И тя имала абсолютно същото – кифоза се нарича и дюстабан също, като малка… Млъкваме в синхрон, за да дадем думата на Molokoот уредбата. Чудим се с какъв недъг още да се шашнем. За първи път ще използвам това тъпо клише – искам да съм леда в чашата между дланите й! „Големи ръце имаш“ дъня се аз, докато търся повод да ги докосна. „По-добре да беше казал, че ми е готин мустака“ показалецът й драсва черта под носа ми. „Ха-ха, имах предвид...“ Бейби – прекъсва ме Теодора – Фридолин, сиамецът ми, изчезна преди няколко дни. Ако търсиш покрив и ядеш Whiskas, заповядай. „
След два часа, на един луксозен таван на ул. „Антон Чехов“, същата улица, на която майка ми е забивала гаджета като студентка, а може би и същия таван, върху възглавници целите в косми, наследство от котката-беглец, смъртно изтощени и със свалена от претриване кожа, ще отпиваме някакъв скоч от бутилката, върху накапаната с конфитюр кувертюра, която, ха-ха, не се пере, за да мирише по-дълго на ягоди, разбира се ризата ми ще е паднала на нощното шкафче, до фотоса на униформен американец, зад чийто пагони ще ме зяпат чайки, солена вода и парапет. „Това е Майкъл“ ще чуя гласа на Теодора, която ще пусне члена ми, за да улови погледа ми и ще побърза да разкаже как се запознали с Майкъл докато специализирала бизнес администрация, или мениджмънт беше, в Ковънтри в края на 90-те. Не бил морски вълк, както аз ще си помисля първоначално, а пилот от гражданската авиация, командирован като инструктор на тренажор. Забил я една вечер докато си летяла из облаците. Първият им филм заедно бил „Greenfingers“; запомнила името, защото участвал Клайв Оуен, а Клайв Оуен е роден в Ковънтри и така нали. Фамилията си Майкъл й лепнал по-бързо от шамар. Веднъж й подарил даже книга от именития си съименник, „Дни образци“ ли беше или пък „Дом на края на света“, няма значение, важното е, че връзката им сега била като натоварен въздушен коридор без надзор на диспечер, значи сблъсъкът бил въпрос време, както е според мен въпрос на време и малкият хитрец Фридолин да се завърне вкъщи достатъчно отпочинал и нахъсан, за да ми отнеме храната.