Зададен по този провокативен начин въпросът изглежда като каламбур, но намеренията, с които започвам тоя текст, са съвсем не-иронични. Правото на оптимизъм, както и правото на живот, свобода, търсене на щастие и пр., е въпрос не само на конституирани добри намерения, но и на простичка налична възможност, т. е. на това дали човек може да си го позволи, без да изглежда детински наивен, глупав или самоубийствено повърхностен.
Оптимизмът, както и всички останали умонагласи, не е нещо, което може да съществува извън времето и пространството, той винаги е порождение на конкретни условия и в такъв смисъл да бъдеш оптимист, без заедно с това да бъдеш глупак или наивник вероятно е въпрос, който зависи директно от това къде и кога живееш. С други думи, той или е подарък на съдбата, или следствие от усилията, които си положил, за да попаднеш на място (и във време), които ти дават възможност да си позволиш този сравнително рядък лукс – правото да се смяташ за оптимист.
Всеки поглед към историята, дори един най-повърхностен, онагледява тия твърдения по доста очевиден начин. Да бъдеш оптимист през тридесетте години на миналия век най-вероятно е означавало, че или живееш някъде на самотен тихоокеански остров, или че мозъкът ти е промит до безцветност от поредната свръхчовешка идеология, обещаваща скорошно величие и властване на твоята раса (класа) над всички останали, низши такива. Дори и най-реалистичният от всички познати ми оптимизми, американският, не е свободен от тази директна зависимост от време и пространство. След двеста години на почти неоспорим растеж и благодатно развитие той започва да показва явни признаци на остаряване, от време на време вече звучи някак неубедително, бих казал дори кухо. И причините за това са доста ясни – при всички претенции за универсална валидност, американската идея все пак си остава нещо, предвидено и напаснато към потребностите на само една нация, пък била тя и толкова велика, колкото е американската нация. Във времената, в които тази идея се е конкурирала с други национални идеи – без изключение в историята досега винаги по-малко универсални и общовалидни в сравнение с американската, тя винаги е излизала победител, един неизменен победител в благородната борба на идеите и – когато американците са го считали за нужно – в не чак толкова благородната борба на оръдията. В съответствие с това американският оптимизъм винаги се е опирал на една повече от солидна основа, както морална, така и материална. Но времето, в което живеем ние, започва все по-ясно да показва недостатъците на един такъв тип идея. Една глобална икономика – и все по-глобализираща се култура – очевидно изискват идеология и идейност, които да не бъдат ограничавани от доминиращите интереси на която и да било нация, независимо от нейната икономическа, политическа и военна мощ. И опитите на Америка да настоява на своето изключително, дадено й лично от господин Бога право на неоспоримо водачество, водят най-често до това, на което всички сме свидетели – вместо да я следват, съседите й (а и не само те) се извръщат и казват нещо от рода на „ей, тоя пак се разсмърдя“ (което, във времето на глобално затопляне, за съжаление притежава не само преносен смисъл). Оттук и невъзможността за който и да било мислещ човек в тази страна да бъде оптимист днес по традиционния, добре познат начин. Оптимистите в Америка изпращат децата си на екскурзия до Ирак, реалистите учат китайски език.
Една остаряла идеология води до остаряващ оптимизъм – връзката между тези две неща ми се струва толкова очевидна, колкото и пословичната връзка между кокошката и яйцето. Но къде е нашето собствено място в тази картина? До каква степен един българин от началото на двадесет и първия век може да си позволи лукса да се нарича оптимист? Отговорът, по логиката на досегашното изложение, трябва да се търси във възрастта на ценностите, които този българин поддържа и цени, в наличието или липсата на енергия, убедителност и привлекателност, когато става дума за идеологията на обединена Европа.
Европа, казват, преживявала криза. Фактите, подбрани тенденциозно или не, изглеждат повече от убедително – отхвърлена европейска конституция, непрекъснати дрязги, дори раздори между членовете й, липса на единно мнение по, кажи-речи, който и да било важен въпрос на настоящето, демографска и етническа криза, стагниращо икономическо развитие … Човек, изглежда, наистина трябва да е повече от наивен, за да обяви себе си за оптимист сред този хаос от неосъществени (неосъществими?) идеали. И все пак, напук на всичко, аз си позволявам този лукс. Да, аз обявявам себе си най-нагло за непоправим, убеден ОПТИМИСТ. И причината за това се крие в един много простичък призив, който винаги отправям към себе си и (най-често въображаемите си) опоненти: господа, покажете ми алтернативата! Покажете ми поне едно друго място на света, където да се правят подобни опити за търсене на път към бъдещето. Америка? Forget it! Далечна Азия, с нейното неразровено минало, с непрекъснатите спорове (и разменени дипломатически плесници) по въпроса за това кой на кого трябва да се извини и кой кого трябва да води? Южна Америка, която знае единствено, че не иска да танцува по музиката на могъщия северен съсед? Русия, която пие водка, смесена с петрол, смятайки, че е открила елексира на дълголетието? Или Африка, която споменавам единствено от учтивост? Извинете, но за мен всички изброени алтернативи са само причина да си оставам европейски оптимист. На фона на хаоса, който ни заобикаля, Европа ми изглежда като оазис на благоденствието и спокойствието. Не само защото е направила богати и доволни всички свои членове, без изключения. Не само защото, за разлика от Америка, притежава реалната способност да цивилизова съседите си. И не само защото демонстрира един реалистичен проект за бъдещето. А просто – и най-вече – защото аз я възприемам като млада, една безкрайно млада, изпълнена с младежка енергия и сексапил идея и идеология, която човек може да последва без страх, че утре отново ще се окаже на идеологическото бунище, както ни се е случвало вече не веднъж. Това поне е надеждата – а заедно с нея и убеждението ми.
Искрено ваш,
Златко Енев
