Виждам, че много български интелектуалци (никакъв ироничен подтекст) изказват повече или по-малко принципни съмнения в смисъла на това човек да се придържа към някакви стандарти на „рационалност“ или „научно мислене“ в опитите си да намираме някакви упования за нормално човешко съществуване сред джунглата от мнения, в която се лутаме буквално всеки миг. Сега едно, след две минути две други, половин час по-късно – сто, хиляда, милион! На какво да вярва човек в края на краищата? Ваксини, максини, мокасини – гаранция-Франция. Какъв смисъл от това да вярваме на „учените“, когато техните постулати в края на краищата се оказват също толкова несигурни, колкото и всички останали? Гаранция няма в нищо, откъде-накъде тогава трябва да вярваме в „науката“, а не във врачки и баячки?
И всичко това не е ни най-малко лекомислено, нито срамно, нито дори повърхностно (макар че аз съм избрал да бъда негов яростен опровергател и противник, през целия си живот). То е прост израз на факта, че като нищожни прашинки в една необятна вселена ние безпрестанно се нуждаем от нещо стабилно и неподвижно, спрямо което да се ориентираме, да намираме отново и отново някакъв вид посока, да продължаваме да плуваме, вместо да се отпуснем и оставим да потънем.
Е да, но неподвижни и вечно сигурни неща няма. Ами сега?
Е, все пак ми се ще да направя опит да защитя с нещо позицията, която съм избрал – тоест да вярвам по-скоро в рационалността и научността, отколкото в техните противоположности.
Работата е там, че науката – за разлика от всички други сфери на човешкото търсене на гаранции срещу текучеството, непредсказуемостта и променливостта на този свят – е единствената, която се осмелява, още от самото начало, да заяви собствената си несигурност и отказ от търсене на каквито и да било „абсолюти“. Всъщност критерият – или поне един от критериите – за научност е именно това: като научни могат да бъдат разглеждани само и единствено мисловни конструкции, които си отказват по принцип надеждата или дори желанието да търсят някакви „необорими“ или „вечни“ истини. Нещо повече: за всяка хипотеза, претендираща за научност, трябва да е налице поне една теоретична възможност за опровергаване, инак тя не може да бъде научна (както ни учи добрият стар Карл Попър). Никоя от съвременните науки не борави с понятия като „истина“, най-многото, за което учените си позволяват да говорят в наше време са вероятности.
За самия мен това е разликата между всичко и нищо, разликата между интелектуалната почтеност и шарлатанството. За разлика от всички останали претенденти за намиране на общозначими отговори (религии, идеологии, конспиративни теории, „чакай, Сийке, аз да кажа“ и пр.), науката се изправя и казва спокойно: аз знам, че не мога да ви дам окончателни отговори на нищо. Но в замяна на това моите отговори са проверими. Ето ги тук. Опитайте се да ги оборите с факти и в момента, в който го направите с достатъчна убедителност, аз ще затърся нови, които да съответстват на новополучените факти.
Точно толкова просто, точно толкова скромно. Само там, където няма обещания за абсолют, има надежда за надежда.
Останалото? Останалото е Фейсбук…
