Последните най...


Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2022 04 UKR Irrationality

 

С риск да разпаля ненужни страсти, ще се опитам тук да представя собственото си разбиране за „механиката на избора“ в случаи като този (а вероятно и всичко друго, което правим като избори).

1. Реалните мотиви рядко са ни ясни. Може би и никога. Защо човек избира една или друга страна е въпрос, чийто отговор(и) са оплетени в такава мрежа от (не)осъзнавани мотивации, че разплитането ѝ най-вероятно е невъзможно. Само един пример: фактите говорят, че в Украйна – страна с 44 милиона население – поддръжката за крайно-националистически партии и формации на последните избори е била около 2%. Самият Азовски полк (или по-скоро батальон) наброява около 800 души – и това по данни на руската Уикипедия. Откъде-накъде тогава човек ще избере позицията „тия са нацисти“ е нещо, което не подлежи на рационално обяснение. И все пак тази позиция е факт, включително и в нашите разговори. И защо би трябвало изобщо да се обръща каквото и да било внимание на путиновата теза за необходимостта от „денацификация“ на Украйна също си остава мистерия. Хайде, да речем, че в Русия населението тъне в мъгла от водка и безутешност. Но ние? Ние къде сме, какви сме, ако приемаме нещо подобно като чиста монета, при това по отношение на страна, която е сред най–големите жертви на нацизма, откъдето и да го погледне човек.

2. Това за мотивите. Реалността на един такъв тип ситуация обаче е, че след като е казал/а „А“, човек трябва да каже и „Б“ – което води до все по-яко втвърдяване на собствената позиция, и то в толкова по-голяма степен, колкото повече и по-очевидни са аргументите и фактите, изтъквани от отсрещната страна. Повтарям – изборът на начална позиция е доста ирационален, така че е напълно възможно в една следваща дискусия ролите да бъдат разменени и човек сам да изпадне в позицията на защитник на пълни ирационалности – както например се случи със самия мен в началото на пандемията, когато избрах позицията на противник на здравия разум, най-вероятно защото предпазните мерки почти напълно ме лишиха от средства за препитание и, без да го осъзнавам, това ме е настроило „против“ още преди да съм размислил каквото и да е. (По-късно публично признах фалшивостта на всичко това, но не и преди да са минали месеци на абсолютно ожесточени и враждебни спорове с много хора, плюс няколко обширни текста, които публикувах в „Прегледа“ – ето тук окончателното „признание“: Самопризнанието на един пълен задник).

Последиците обаче са от малко странен вид. Колкото повече човек се втвърдява и запъва в ирационалната позиция, толкова по-твърди и по-ирационални стават аргументите му/ѝ. И това идва от самото естество на тази позиция, тъй като няма как тя да бъде поддържана пред лицето на все повече и повече факти, които я правят да изглежда абсурдна. Пример: ако бихме избрали позицията на човек, който би твърдял, че Съюзниците във Втората световна са били „изцяло моралната“, а нацистите „изцяло неморалната“ страна във войната, то вероятно би било невъзможно да приемем идеята, че бомбардировките над германските градове, при които загиват стотици хиляди цивилни, са проведени от съюзниците, тоест единствено оставаща възможност е да твърдим, че са ги извършвали самите германци, с цел да „злепоставят“ противниците си. Че това е твърдение, което по същество отрича всякакви човешки атрибути на обвиняваната страна, разбира се, няма никакво значение. Те просто не са човешки същества – и това е всичко.

Че подобна позиция е абсурдна не е нужно да се доказва в каквато и да било степен. Възможно е единични човешки същества, под влиянието най-вече на фактори от медицинско естество, да стигнат до състояния на „нечовешкост“, например да се опитват да унищожават себе си и „своите“, но да се твърди нещо подобно за някаква човешка общност означава просто, че човек може би гледа прекалено много филми за зомбита, извънземни и пр.

И въпреки това ние сме свидетели на почти ежедневна, яростна и безкомпромисна защита на именно такива твърдения. Обясненията за това най-вероятно са легион – като се започне с все по-масовото размиване на границите между „достоверно“ и „недостоверно“, и се завърши с това, че подобни позиции все по-често се защитават, без премигване с клепач, от (понякога демократично избрани) водачи, които демонстрират „от амвона“ начини на поведение, за които хора на по-ниски степени в обществената йерархия биха били остракизирани, или поне така изглеждаше доскоро. След като го правят „те“, то защо да не го правим и ние?

За самия мен единствено важният въпрос е как човек може да се предпази от подобни капани – и едно възможно решение е показано в текста, който цитирах по-горе. Човек трябва да положи пред вътрешния си поглед и съзнание някакви граници, някакви критерии, отиването отвъд които трябва да се счита за окончателно доказателство на погрешността на собственото поведение. Направих го с пандемията и се видях принуден да променя позицията си – за щастие достатъчно навреме, преди да бях изпаднал в ролята на празен бъбривец и софист, която би ме лишила от каквито и да било възможности да заемам позицията, която съм си присвоил от много години насам: някакъв вид публичен глас, който заявява, че стои над типично-българските пристрастия и безумни препирни, в опит да представи и в България онова толкова рядко животно, което е формирало западноевропейските култури в хода на вековете – независимият интелектуалец, който отговаря единствено пред съвестта си и нищо друго.

Не ще и дума, всичко това са упражнения в говорене – особено когато се вършат сред група от хора, които са завършили специално образование точно в тази област (каквато е обичайната ми дискусионна група). Дали те ще ви прозвучат „сериозно“ или дори „разбираемо“ в каквато и да било степен е – предполагам – въпрос на това на коя от двете страни сме избрали да стоим в настоящата ни дискусия.

Това – както и един милион други неща, които най-вероятно никой от нас не е в състояние да обозре.

 

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал шест книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011), както и есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.


Pin It

Прочетете още...

Default Image

Брехт (поема)

Тома Марков 04 Ное, 2013 Hits: 7531
Да, представи си! Преди години в хола на…
2015 12 Gjaurov Aphorisms

Апострофи

Стоян Гяуров 21 Дек, 2015 Hits: 9238
Как е възможно вечерта да слушаш Шуберт, а…