Камилата се казваше Заярек. Казаха ми, че е капризна, но ние с нея се разбирахме отлично. Още на втория ден от мисията мъжете от Groupement Nomade de la Garde Nationale [Група за номадска охрана към Националната гвардия] ме оставиха да яздя сам, без придружител, и след известни затруднения научих как да я държа в лекия тръс, който екипът поддържаше с часове. Те леко подскачаха на дървените седла, пушеха насипен тютюн в къси лули, завързваха и развързваха черните си служебни тюрбани и позираха с пушките си, когато исках да ги снимам.
Прекарах дълго време с един мéhariste (ездач на камила) на име М’Берик – весел и боен човек на около петдесет години. Той знаеше много за пустинята и за отглеждането на животни. Имахме момент на объркване, когато го попитах дали усеща, че климатът в Сахел става „по-горещ сега“.
„Сахел е много горещ сега“, каза той. „Дронове, терористи, война във всяка посока. Ооо, твърде горещо е!“
Чичо му бил убит месец по-рано при дронов удар, след като прекосил с добитъка си границата с Мали в търсене на фураж, който става все по-оскъден през последните десетилетия. „Вижте Судан, Либия, Мали, Нигер – навсякъде горещо, горещо, горещо“.
Напуснахме околностите на Нема, Мавритания, и потеглихме на юг през дюни и акации към границата с Мали. Отдавна беше настъпил зимният сух сезон и ние се движехме между изолирани водоизточници, където номадите идваха със стадата си от камили, кози и овце. Войната, която бушуваше от другата страна на границата, беше започнала в Мавритания, а след това се беше разпространила на юг и белязала всяка част от живота в региона, известен като Сахел – име, с което на популярен език се обозначава група от бивши френски колонии в северната част на Африка: Мавритания и Чад в краищата, и Мали, Буркина Фасо и Нигер в това, което често се нарича „централен Сахел“.
В продължение на десетилетие на битки, съсредоточени в този централен Сахел, транснационалните ислямистки групировки изграждат сенчести системи на власт – привличат новобранци и средства, като контролират златни мини и села, населени предимно от говедарския народ Пеул, воюват от засада и се разпръскват, когато се сблъскат с правителствени или международни войски. През януари тази година генералният секретар на ООН Антониу Гутериш изнесе реч, в която предупреди, че регионът се е превърнал в световен „епицентър на тероризма“ и че е изправен пред „тотална атака срещу самата цивилизация“.
Войната се води предимно между централните власти и синовете на номадите. Но малко хора в Мавритания са отдалечени с повече от едно-две поколения от времената, когато самите те са били номади. Мехаристите – камилската кавалерия – носеха малки оръжия и едва ли имаха достатъчно боеприпаси за престрелка. Но те са разработили свой собствен начин за борба с въстаниците, който е надживял четири международни мисии и военната мощ на половин дузина африкански правителства. Това е подход на мека ръка, който донякъде обяснява загадката как Мавритания, почти единствена в региона, е успяла да постигне крехък мир.
Те култивират шпиони. Контролират водоснабдителните пунктове и следят кой използва проходите във високите части на страната. Те се движат по места и разговарят с жените, чиито сестри са се омъжили за джихадисти, както и със старите мъже, които могат да им посочат скривалищата за оръжие и маршрутите за контрабанда.
Недалеч от нас, на изток, хиляди бежанци на ден преминаваха от Мали към лагерите и водопойните места край М’бера. Град Кидал, „историческо владение“ на туарегите, които през 2012 г. въстанаха, за да поемат контрола над Северно Мали, беше отвоюван през ноември миналата година от малийската армия и нейните руски съюзници. Поне за няколко часа над крепостта на града от колониалната епоха се развяваше знамето на наемническата група „Вагнер“. Всички войници с нас бяха виждали снимката. През нощта около лагерния огън те говореха сериозно за това какво предвещава тя.
Мавритания се е превърнала в неспокоен пристан от сътресенията, които „разкъсват социалната тъкан“ на Сахел, както се изрази Гутериш. Някогашната заспала столица Нуакшот процъфтява, тя е убежище за агенти на въоръжени групировки и обект на геополитическа конкуренция. „Защо всички ухажват Мавритания?“, гласеше септемврийското заглавие на Foreign Policy. „НАТО, Китай, Русия и регионалните сили искат по-близки връзки“. Мигранти от разкъсвани от войни страни като Мали и Судан идват с десетки хиляди, за да търсят злато в пустините на Мавритания, по-голямата част от което ще бъде прекарана контрабандно към рафинерии в Дубай.
„Там“ – посочи М’берик на североизток, към безпътната граница, обитавана само от златотърсачи, контрабандисти и номади. „Това е plein désert“ – пълната пустиня. „Девет дни пътуваме до места, до които не може да стигне нито един автомобил 4×4. Никой не разполага с компас. Никой няма GPS.“ Много мавританци смятат, че е срамно да разчитат на карти или устройства, за да се ориентират в пустинята. „И там има много зли хора.“
Попитах го как не са се изгубили. „Мосю Джеймс“, смъмри ме той. „Nous sommes les gens du terrain.“ [Ние сме тукашни хора.]
Бях се върнал в Мавритания за първи път от петнадесет години. През 2008 г., когато бях на двадесет и една години, се преместих в Мавритания, за да работя като ръководител на логистиката на екипаж от пилоти и геофизици, които изследваха ресурсите в далечния североизточен район на страната, близо до границите с Мали и Алжир. По онова време световната икономика беше навлязла в период на бум на цените на ресурсите, известен като „суперцикъл на суровините“, който според мнозина икономисти и гурута на развитието щеше да донесе просперитет на африканските страни износителки на ресурси. Първата голяма златна мина в страната, близо до атлантическото крайбрежие в местността Тасиаст, скоро щеше да бъде разработена от канадската минна компания Kinross. Малкото барове в столицата Нуакшот всяка вечер бяха пълни с южноафриканци, австралийци, британци и канадци – всички участващи в разработването на мини или офшорни находища на нефт и газ. Първата вечер изпих няколко бири с американския посланик, който предричаше големи неща за региона. „Най-после е време“, каза той. „С всичко, което имат тук, един ден ще заприличат на Дубай.“
През по-голямата част от това време живях в един град на име Зуерат в крайния североизток на страната, построен около железодобивни мини, разработени от френски консорциум през 1960-те години. До неотдавна те представляваха единствения голям източник на приходи от износ на страната и далеч най-големия източник на държавни приходи. Ако ръководеният от американците ред наистина е империя, то Зуерат по дефиниция е бил граничен град – строго охраняван минен аванпост на външния край на територията, където редът е бил удържан успешно.
До града нямаше асфалтиран път. Единственият сухопътен маршрут беше влакова линия, която служеше като почти прекалено добра алегория за начина, по който нашата система прехвърля ресурси от периферията към центъра – тънък капиляр, простиращ се дълбоко в пустинята, носещ обратно субстанцията, използвана за изграждането на западната инфраструктура. Влаковата линия така и не беше удължена до столицата Нуакшот, където живее половината от населението. Желязото излиза като руда, чиято цена понякога достига 130 долара за тон. Когато част от желязото се върне обратно, стойността му се увеличава хиляди пъти под формата на автомобили и строителни материали, както и на минното оборудване и влаковите машини, използвани за извозването му.
Всяка империя си има начини да поддържа ред в периферията си. Американците, живеещи тези дни в Мавритания, пристигаха през пролетта. Те бяха мълчаливи пилоти, които кацаха с Beechcraft King Air – самолети, за които канадските пилоти отбелязваха, че са същите, които американците използват за наблюдение на контрабандистите в граничните райони между САЩ и Канада. Сигурно е, че мъжете са били там, за да извършват наблюдателни полети и да помагат на мавританската армия да търси контрабандисти и бойци от новосформираната организация, известна като „Ал Кайда в ислямския Магреб“ (AQIM), която разполагаше с около хиляда души.
Ръководството на АКИМ произхождаше от елит от етнически араби, повечето от които ветерани от гражданската война, започнала в Алжир в началото на 90-те години. Те са станали влиятелни и богати чрез контрабанда на наркотици, оръжия и цигари по традиционните транс-сахарски маршрути, свързващи Субсахарска Африка със Средиземноморието. Командирът на операциите на групировката в Мавритания, алжирец на име Мохтар Белмохтар, стана световноизвестен под псевдонима Мистър Марлборо.
Малко преди да пристигна в Мавритания, един млад бивш гангстер на име Сиди Улд Сидна организира отвличането и обезглавяването на четирима френски туристи в южния град Алег. Няколко седмици след престоя ми в Зуерат пътувах по суша до столицата. Когато стигнах до хотела, който бях резервирал, открих в двора шрапнели и горящи стърготини. Малкият фолксваген, паркиран отвън, беше обилно проветрен от стрелбата. Бях изпуснал нападението с няколко часа.
За това нападение претендираше АКИМ, която печелеше десетки милиони долари годишно от отвличания и откупуване на западни граждани. Понякога контрабандистите от керваните стреляха с леко стрелково оръжие по самолетите ни, които летяха на малка височина и правеха големи геодезически карти, показващи т.нар. аномалии – области, в които магнитните или гравиметричните показания сочат благоприятни за сондиране и вземане на проби места. Това беше първата стъпка по дългия и скъп път към разработване на миннодобивната дейност.
Това развитие не донесе особена полза на народа на Мавритания или на съседните сахелийски държави. Добивът на полезни изкопаеми създава малко богатство за обикновените хора – на един долар приходи той създава по-малко работни места, отколкото почти всяка друга индустрия. Богатството, което създава, е под формата на рента от ресурсите, плащана директно в държавната хазна, а за да може тя да се ползва или да се постигне трайно развитие, правителството трябва да пести и харчи внимателно, за да не попадне в порочен кръг на зависимост. Износът на полезни изкопаеми повишава стойността на местната валута, което оскъпява храните и стоките, произвеждани на местно ниво, и може да доведе до още по-голяма зависимост на държавата от износа на ресурси, за да се издържа. Това е порочен цикъл, който е възникнал в много африкански държави в годините след получаването на независимост.
През 1974 г. Мавритания национализира дружеството, което експлоатира железните мини в Зуерат, и го преименува на Société Nationale Industrielle et Minière (SNIM). Освен това тя се оттегли от CFA франка – регионалната валута, обвързана първоначално с френския франк, а след това с еврото, което направи невъзможно за бившите африкански колонии на Франция да девалвират валутите си, за да харчат за инфраструктура, сигурност или социални програми. Но тя не успя да избегне капана на ресурсите. Голяма част от хората, живеещи в „крайна бедност“ на земята, днес живеят в африкански държави, определяни от МВФ като „богати на ресурси“.
Бях избран за „шеф на екипажа“ на нашия проект, което означаваше, че наблюдавах демобилизацията на проекта ни. Последното ми задължение беше да предам компактдиска с данните от нашия проект на стойност 7,5 млн. долара на местните офиси на Rio Tinto, англо-австралийският миннодобивен гигант. Бях разколебан от този последен акт, който сякаш ме замесваше по-пряко, отколкото бях готов да приема, в процеса на обвързване на тази страна на номади с богатия свят. Но бях на двадесет и една години и бях малко колелце в един процес, който тогава изглеждаше неумолим. Предадох диска на южноафрикански геофизик с прошарена брада и излъчване на старо хипи, който ми предложи чай, докато разопаковаше диска и внимателно изписваше етикет за него. „Къде да го сложа?“ – промърмори той, докато оглеждаше разхвърляния офис. „Знаеш ли, имам доста такива, които лежат наоколо.“
Но страната, в която пристигнах миналия декември, не беше онази Мавритания, която помнех. Намираше се в разгара на сътресения, които бяха преобразили цялото общество. Промяната беше част от верижна реакция, която започна, когато през 2011 г. Франция настоя за бомбардировките на НАТО, които свалиха Муамар Кадафи от власт в Либия. Кадафи беше предложил обучение и убежище на бунтовниците туареги от северната част на Мали. След падането над Кадафи туарегите прибраха от либийските оръжейни складове хиляди малки и тежки оръжия като мобилни ракетни установки SA‑7 и се присъединиха към кратък, но важен съюз с Ал Кайда, която винаги е искала регионална война. „Тогава постоянно бях в тъмната мрежа“ – каза ми Руди Атала, който беше ръководител на отдела за борба с тероризма на Джордж Буш в Африка, а сега ръководи мозъчен тръст. „И там имаше една карта, която те споделяха, с черни стрелки, които сочеха директно към Бамако. Те казваха, че ако Мали падне, ще падне цяла Западна Африка“. Алиансът се насочи към Бамако, а френските войски се намесиха в това, което се превърна в операция, която щеше да обхване три държави и да продължи осем години.
Към онзи момент джихадистката кампания в Мавритания се беше превърнала в част от живота в страната. През лятото на 2009 г. АКИМ уби американски хуманитарен работник и извърши самоубийствен атентат срещу френското посолство в Нуакшот. Година по-рано те се насочиха към жизненоважните железни мини, устроиха засада и убиха дванадесет войници близо до Зуерат. Нападнаха военните казарми в Нема, а през 2011 г. се опитаха да убият президента Мохамед Улд Абдел Азиз, който беше взел властта с преврат малко след като напуснах страната. А след това всичко затихна.
„За мистериозното и внезапно настъпило спокойствие бяха предложени различни обяснения“ – обясняваше в разузнавателна справка един американски консултант по сигурността – „Мавритания била добра в борбата с тероризма; правителството било сключило сделка с дявола; джихадистките групировки уважавали неутралитета на Мавритания“.
Истината може би е комбинация от трите. През 2016 г. американски служители разсекретиха писмо от 2010 г., намерено при Осама бин Ладен, когато американските военноморски пехотинци го убиха в тайния му комплекс в Пакистан. В него се обсъжда евентуално примирие с мавританските власти, при условие че те плащат „между десет и двадесет милиона евро“ годишно и се съгласят „да не прихващат муджахидините и да не причиняват зло в страната“.
Дори и да не е имало официално споразумение, Мавритания със сигурност е намерила някаква уговорка, която е накарала джихадистите да насочат вниманието си другаде. „Не ставаше дума за това, че е имало тези нападения и нашите военни са водили страхотни боеве“ – каза ми Яхия Лауд, ислямистки опозиционен парламентарист, когато пристигнах в Нуакшот. „Те просто спряха. Страната се обърна към арабския свят, а Абдел Азис се зае с ислямизацията на обществения живот. Средностатистическият мавританец вече е екстремист в своята интерпретация на исляма“ – засмя се Лауд. „Те не виждат в нас враг.“
Под ръководството на Мохамед Улд Газуани, който през 2019 г. щеше да стане президент, страната разви апарат за сигурност, който е много по-гъвкав от този на съседите ѝ. Новите приходи от злато се инвестираха в подразделения, специализирани в мобилна война в пустинята, в камилския корпус на Groupement Nomade, а също и в разузнаването. Те следяха социалните медии и вкарваха в затвора и „поправяха“ заподозрени врагове.
Войната се разпространи на юг и в Буркина Фасо и Нигер се формира така нареченият „джихад ноар“. Когато вълна от преврати доведе на власт популистки и антизападни лидери в трите държави от централната част на Сахел, Мавритания се превърна в стратегически свободен агент в региона. През 2017 г. правителството сключи военно споразумение със Саудитска Арабия. През 2020 г. Обединените арабски емирства обещаха инвестиционен пакет на стойност 2 млрд. долара на фона на слуховете, че планират да изградят база за безпилотни самолети в североизточната част на страната. Тъй като Мавритания искаше да стане износител на газ до края на 2023 г., интересът и инвестициите заваляха от целия свят.
Вили, каквито не съм си представял да видя, когато за първи път заживях в Мавритания, започнаха да се появяват зад високи стени в покрайнините на Нуакшот. През юли 2023 г. Газуани се срещна с китайския лидер Си Дзинпин за втори път в рамките на осем месеца. „Тези срещи подчертават статута на Мавритания като единствен бастион на относителна политическа стабилност в региона на Сахел“, съобщи Foreign Policy. Това е знак за „често пренебрегваното засилване на геостратегическата конкуренция в Мавритания“.
„Изненадани ли сте?“ – попита шофьорът, който ме взе от модерното ново летище на Нуакшот. „Сега в Нуакшот има много пари. Много, много пари. Това е златото.“
Той се гордееше с новия растеж и с това, че в страната цари мир. „Това, което имаме, е военно правителство“ – каза той. „Имаме избори, но в армията се сменя един силен човек със следващия. Малко хора познават Мавритания, но ние се развиваме, имаме мир, ние сме пример за цяла Западна Африка. За целия Сахел. Ние сме единствената мирна страна тук.“
В Нуакшот наех един посредник на име Ели Шейх Мохамед, за да ми помогне да видя златната треска, която е в центъра на сътресенията в региона.
Ели беше тридесет и две годишен мъж, който говореше отлично английски, френски и международен арабски. Той произхожда от семейство на суфистки водачи и е израснал в централния град Атар като религиозно дете, очаквайки да стане ислямски учен. Ислямското образование в Мавритания отдавна вече е популярно сред чуждестранните студенти и джихадистите, „както заради автентичността на учебната програма, така и заради строгата обстановка“, както се казваше в един доклад за сигурността, който бях прочел.
В детството си Ели е водил доста строг живот, но в късните си тийнейджърски години е открил Ницше и оттам всичко е тръгнало наопаки. Беше учил философия и математика и беше част от малкия и интимен кръг от интелектуалци и писатели, които съставляваха бохемата на Нуакшот. Беше противоречив и по някакъв очевиден начин огорчен от възможностите, с които разполагало момче, което не е в елита на страната и му е било отказано, когато се е опитал да кандидатства за виза, за да стигне до Америка. Беше работил за китайска минна компания в Зуерат. „Китайците се отнасят с хората като с животни“, каза той. „Гледат отвисоко на всички африканци. Аз съм образован, така че почувствах, че мога да им кажа, ‚не можете да говорите с хората по този начин.‘ Това ме направи непопулярен. Сега не мога да си намеря постоянна работа, така че съм играч“.
Отидох в град Зуерат, където бях живял през 2008 г. Седяхме и пиехме чай в продължение на часове, а местен водач на име Ахмед Джиду ми помагаше да организирам интервюта с миньори. Прекъсвайки за обяд от риба с ориз, седяхме на пода, докато разговаряхме и ядяхме с ръце. Рибата била нещо ново, обясни един от механиците. Президентът Абдел Азиз бил превърнал в лична мисия идеята да убеди пустинния народ да погледне към ресурсите на океана. Той ни каза, че е странно, че страната с най-рибното крайбрежие в света – la côte la plus poissoneuse du monde – позволява на китайците и европейците да вземат всичко, „а ние ядем само кози“.
Ахмед ме запозна с един администратор в SNIM [Société Nationale Industrielle et Minière]. Абселям Бейрук беше работил цял живот за компанията. Прекарахме няколко следобеда в разговори в къщата му, която беше част от квартал с нови къщи, построени за работниците. Той ми разказа за дните преди независимостта, когато Зуерат е бил почти изцяло изграден като град на компанията. По онова време заплатите на 3000-те чуждестранни работници на SNIM са съставлявали две трети от заплатите, изплащани в цялата страна. „Французите дойдоха и построиха басейни, жилища, киносалони. Беше много… чисто“. В момента дружеството управлява четири мини в района на Зуерат и само то допринася за 10% от БВП на страната и 22% от приходите от износа. Но в нея работят само 6500 души в страна с пет милиона жители.
„В началото всичко беше за французите, за да могат те да експлоатират и да вземат всичко“, каза той. „През 1968 г. имаше движения, имаше стачки“. Никога не бях чувал тази история. „О, да“, каза той. „Хората загиваха – в града има много хора, които имат роднини, загинали по време на стачките“.
Сред работниците в миньорския бранш се заражда тайно марксистко и националистическо движение, а изключителното значение на мините в Зуерат за националната икономика им дава определени лостове за влияние. Диктаторът Моктар Улд Дада национализира мините и се оттегля от CFA[1], за да успокои вълненията, а SNIM започва процес на „мавританизация“.
„Бях там, когато започна мавританизацията“ – каза ми Ибрахима Ау. Той беше строен и сериозен мъж на около петдесет години, който един ден се присъедини към нас и седна отделно от всички, защото не говореше [местния диалект] хасания. Той е от народа Пеул и е напуснал родния си дом в южния град Кайди, за да търси работа в мините. В крайна сметка се оказал механик, който работел по двигателите на влаковете на SNIM. „Имаше цели купчини французи, които просто си тръгваха. Започнаме да правим всичко възможно, за да се мавританизираме“.
„Това може и да проработи, да“, каза той. „Но те все още са просто експлоатационна компания. Тя не рафинира нищо. Разбиват скалите, продават и това е всичко.“ Той щракна с пръсти. „Разбирате ли какво имам предвид? Ако искаш да направиш фабрика или нещо друго тук – трябва да поискаш от Световната банка, от Международната банка за развитие, нещо такова, да ти даде пари. Всички сделки, които те сключват, са с чуждестранни компании“ – каза той. „И един ден, когато всичко бъде изчерпано, това ще е било.“
У Ибрахима се долавяше разочарованието, характерно за високоинтелигентните хора, затънали в живот, който смятат за безизходен. Той искаше да ми обясни живота на Пеул – хората, които сега съставляват огромното мнозинство както от джихадистките бойци, така и от цивилните жертви в централната част на Сахел, тъй като сушата е тласнала пастирите и далеч по-многобройното население от уседнали фермери към конфликти за плодородна земя. „Вижте, аз на практика съм живял целия си живот тук“, казва той. „И когато напуснеш дома си на шестнадесет години и живееш тук, където никога не си сред много пеули?“ Той прави пауза: „Но пеулът си е пеул, навсякъде.“
Той каза, че за пеулите проблемите идват с границите, очертани от европейците. „Французите са открили този народ, който е интелектуалецът на арабския свят и на исляма, който има своя собствена мъдрост, начин на живот, закони и съдии. И този народ отказва да бъде интегриран. И така, французите, понеже са политици, съобразителни, разделят общността на много части. Така че сега част от нас са мавританци, друга част са сенегалци, трета част са малийци. Пеулите нямат собствена земя. Подобно на кюрдите, на палестинците, на туарегите“.
Той говореше в трето лице множествено число, но изведнъж превключи. „Но само ние, само в нашия случай, никога не сме се надигали, за да поискаме собствена земя. Отпуснали сме ръце. Примирили сме се.“
Той изразява чувството, което често бях долавял през месеците, които прекарах в Африка. Западната визия за демокрация и развитие се е провалила и каквото и да дойде на нейно място, няма непременно да е по-добро. „Не ме интересува дали имаме демокрация или не“ – каза той. „Ако това е добра диктатура? Това е по-добре от демокрацията, разбирате ли?“
Беше наблюдавал как пеулите са се опитвали да избягат от кланетата и ударите на дроновете от другата страна на границата. „Те бягат тук“, каза той. „Но да знаете, че скоро и Мавритания ще се напълни с бежанци.“
„Това е световна криза“, каза той. „Вие сте най-добрите, американците, с вашата демокрация, интеграция.“ Той не мислеше, че нещо такова ще дойде в Африка. „В някои моменти гледам и си казвам, че е трябвало да си останем колонизирани. Може би така щеше да бъде по-добре. Аз съм огорчен. Ето защо говоря по този начин.“
Излязох с Бейрук, за да видя новопостроените заграждения за камили в края на града. Попитах го, като се има предвид, че той е от ръководството на SNIM, за слуха, който бях чул от Ели. Той каза, че е чул да се говори за златна мина, управлявана от руснаци, далеч в пустинята, близо до алжирската граница. Бях помислил, че това е неправдоподобно, но Бейрук знаеше за какво говори.
„О, да, това е на границата“ – каза той. „It’s top“ – каза той, произнасяйки думата на английски. Не разбрах какво има предвид. Това е свръхсекретно – каза той. Ние тук казваме топ, като Джеймс Бонд.
Попитах го какво според него правят руснаците там.
„Мисля, че това е обмен, предлагат револвери и автоматични оръжия“ – каза той. „Има такъв обмен. Никой не знае“ – каза той. „Не можеш да се доближиш до него. Отидох там и ми казаха, че не можеш да се приближиш. Но там има руснаци.“
Пет месеца преди това, през юли 2023 г., преврат в Нигер – последният съюзник на Франция в централната част на Сахел и дом на ключова американска база за наблюдение – предизвиква паника сред западните служители и техните африкански съюзници. Смяташе се, че „ефектът на доминото“ превръща Сахел в нещо, което западните мозъчни тръстове започнаха да наричат „пояс на преврата“. Сваленият нигерийски президент беше дошъл на власт на избори, които почти сигурно бяха фалшифицирани, но САЩ и Франция предприемаха все по-отчаяни мерки, за да се опитат да възстановят своя „демократичен“ съюзник. Подкрепяна от Запада регионална групировка, водена от Нигерия, заплаши да нахлуе.
Заплахата се оказа просто дребно неудобство и целият централен Сахел се измъкна от западната сфера на влияние. Нигер се присъедини към Мали и Буркина Фасо в нов блок, всички ръководени от правителства, дошли на власт чрез преврат, обвинявайки демократичните и подкрепяни от Запада правителства в слабост в борбата им срещу джихадистките бунтовници. Те изхвърлиха френските войски и се обърнаха към руските наемници като бизнес партньори.
И трите държави – Нигер, Мали и Буркина Фасо – са силно зависими от златото. Техните лидери разпалиха местното недоволство срещу Франция и Запада и започнаха масови народни мобилизации като част от „процеса на възстановяване на нашия пълен суверенитет“, както се изрази лидерът на новата хунта в Нигер.
Западните анализатори започнаха да правят залози коя ще е следващата страна, която ще падне.
Когато за първи път дойдох да работя в Мавритания, нямах представа, че участвам в разпалването на една от най-големите златни трески в историята. По онова време не знаех какво точно търсим – геофизичните проучвания не са непременно насочени към определен ресурс. Но в блока, който изследвахме, имаше злато, и то много. Когато районът беше отворен за миньори през 2016 г., „maudit fièvre de l’or“ [прокълнатата златна треска] пламна толкова бързо, че десетки хиляди хора се надпреварваха да платят 10 000 угии (250 евро), които правителството събираше за разрешителни. Jeune Afrique съобщи, че Нуакшот е бил задушен от автомобилни задръствания, тъй като бъдещите миньори се редят на опашка на Avenue Charles de Gaulle, опитвайки се да купят оборудване и да тръгнат. Измамници са продавали фалшиви металотърсачи за около 200 евро. Един добър уред струвал около 4000 евро, което е цяло състояние в Мавритания. Към 2019 г. цели 10% от населението на централната част на Сахел вече работи в дребния минен сектор. Бунтовнически групи и ислямисти превземат мините. Златото заменя отвличанията като най-голям източник на приходи за джихадистките групировки.
Цялата история на проваленото обещание за развитие стана разпознаваема в следите на златната треска. „Първоначално добивът на злато беше изместен на заден план от тласъка на ‚модернизацията‘“ – се казва в доклад на италианския учен Лука Раниери, на когото Ели е помагал да изследва контрабандата на злато. „Екологичните кризи през 70-те и 80-те години обаче стимулират занаятчийския добив на злато като алтернативен източник на препитание за местните работници.“
Златото превърна страните от Сахел в едни от най-зависимите от добива на полезни изкопаеми икономики в света. В Буркина Фасо Русия спечели нови концесии за добив на злато, а младият президент на страната Ибрахим Траоре обяви символични планове за изграждане на собствена рафинерия за злато. „От известно време насам златото е най-големият ни износ“ – каза той. „Но ние нямаме контрол върху златото. Зададохме си много въпроси и сега решихме да създадем цяла верига.“
Той заяви, че новото съоръжение ще подпомага дребните златотърсачи в страната. „Голяма част от златото в нашата страна се изнася с измама“ – каза той – „и отива за подпомагане на тероризма. Затова ще помолим нашите местни миньори да донесат златото си в центъра.“
Мавритания създаде правителствена организация, наречена MAADEN – на арабски „мина“ – която да регулира дребния добив на злато. В Зуерат MAADEN е изградила централизирана преработвателна база, където миньорите да идват и да обработват рудата си.
Разговарях с ръководителя на обекта, мъж на име Хамед Салам, който куцаше и носеше светлоотразително яке и черен тюрбан. Той използва френския термин за местен добив – „minerie traditionelle“. Това беше забавен начин на изразяване, тъй като преди откриването на огромната мина в Тасиаст през 2007 г. в Мавритания никога не е имало голям добив на злато. Той каза, че така го наричат навсякъде, и посочи купчините мизерни палатки, разпънати наоколо, в които лагеруваха мъжете, донесли рудата си от далечните краища на пустинята. Това беше буквално номадско съществуване. Това е минно дело, но също така е и традиционен начин на живот. За да опишат същата индустрия, на английски език журналистите използват деликатния евфемизъм „artisanal mining“ [занаятчийски добив], което няма повече смисъл.
Мястото беше адски шумно, с десетки пищящи трошачки, които раздробяваха на пясък чувалите с руда. Дизеловите двигатели задвижваха десетки генератори, а големите камиони ревяха непрекъснато. Вятърът брулеше достатъчно силно, за да отнесе палатката на един миньор. Прах от сахелианските мини, натоварен с живак, е открит чак на Канарските острови.
Салам се е опитвал сам да се занимава с минно дело, макар че никога не е имал успех. Попитах как успешните миньори са открили местата си. „С надежда“, каза той. „Някои от тях имат металотърсачи.“ Имало толкова много злато, че често хората просто търсели кварцови жилки и копаели. Миньорите говореха за това като за лотария.
Салам ме заведе да разгледам редица амалгаматори, в които към пясъка се добавя живак, за да се обработи рудата. Живакът се свързва със златото като магнит и прави изключително плътна сплав, която позволява лесното му отделяне с машина или чрез въртене в специален съд. Занаятчийските миньори правят това без машини, като филтрират вероятното злато, смесвайки стрита на прах руда с вода, след което изливат течността чаша по чаша върху наклонено корито, облицовано с плат, така че най-плътният пясък да попадне във влакната. Събирате го и след това масажирате с длан малко живак с размер на грахово зърно в пясъка, отново и отново, докато се образува сплавта. След това изваждате останалия пясък. Ако всичко е наред, получавате няколко грама злато, извлечено от около сто килограма скала.
Тук същата работа се върши от машини и ние погледнахме надолу към отворените вани, където пясъкът се смесваше от огромни стоманени колела. „Това е живакът“ – каза той, сочейки надолу към мътната утайка. Миньорите плащат изнудваческа цена на преработвателите, които притежават машините, почти 25 долара за грам – 40 процента от стойността му.
„При всяка почивка“ – каза ми Салам – „отивам да търся злато“.
Отидохме в близката правителствена агенция, където се раздаваха разрешителни и бяха паркирани четири линейки 4×4, които чакаха да бъдат изпратени при срутвания и други инциденти в миньорските лагери. Попитах отговорния служител колко златотърсачи има в момента в Мавритания. „Стотици хиляди“, каза той. Ахмед се включи. „Преди имаше толкова много хора, които емигрираха“ – каза той. „Сега те остават заради работата.“
В Нуакшот с Ели започнахме да излизаме в едно модерно заведение, наречено кафене „Арена“, където често се срещаха представители на малката интелектуална сцена в Нуакшот. Той говореше за книги и политика часове наред. Ели ме предупреди да не подценявам вътрешния апарат за наблюдение в страната. Социалните медии се следят тук усилено, а журналистите понякога биват арестувани и обвинявани по силата на широки закони за богохулство. „Това е сложна система с чуждестранна помощ. Те внасят тук някакъв софтуер за наблюдение“. Той чете консервативния американски икономист Томас Соуел и казва, че според него „постколониализмът“ на Запада обрича Африка на управление от китайци и руснаци. „Вие се оттегляте“, каза той. „А за човек като мен, ако ме арестуват – единствената помощ, на която мога да се надявам, е Франция или Америка да кажат нещо за правата на човека. Ако Западът напусне Африка, за хора като мен няма никаква надежда.“
Той ме попита дали съм чел „Мукадима“ на Ибн Халдун – изследване на империята от XIV в., което описва историята като непрекъснат цикъл на властта: групи, които са се закалили и са получили обща цел чрез живота на границата, се стремят да свалят управляващите класи, които са станали меки и упадъчни в центровете на властта – само за да се превърнат на свой ред в изнежени, уседнали владетели. „Това е добро обяснение на случващото се в Африка в момента“, казва Ели. „Смяната на властта се случва във всички цивилизации. Дивите хора, които живеят в периферията, се събират и стават доминиращи, и завземат властта. Историята тук не е нова.“
Уговорихме си среща със заместник-кмета на Нуакшот, инженер по образование на име Салек Наджем. Преди да се върне и да се ожени за французойка, той е живял в Алжир и Германия. Беше изтънчен и ерудиран и през целия си живот е бил в сянката на джихадисткото насилие. В Хамбургския технологичен университет е учил заедно с главния похитител от 11 септември Мохамед Ата.
„Старият Нуакшот беше мултикултурен“, казва той. „Имаше много етноси – уолоф, сонике, маур, харатин. Всички живееха едни до други. Можеше да има един пеул до един харатин. Всички деца играеха заедно.“
„Мисля, че беше през 1992 г., когато Митеран каза на всички африкански страни, че е време за демократична система. И тази система разруши мавританското общество. Преди не знаехме от какво племе или етнос е някой. Но демокрацията отново разпали всичко това. Всеки клан и племе започна да се опитва да спечели нещо за себе си“.
„Всичко започна да се променя през 1978 г.“ – казва Наджем. „Имаше la sécheresse, две години без дъжд, когато хората загубиха стадата си – начина си на живот – и избягаха в града. Така се появиха бедняшките квартали. За нас, които сме израснали тук, ние бяхме в центъра, но малко по малко те направиха лагери и обори из целия град и пренесоха тук културата на номадите.“
„Сега вече няма нито дървета, нито животни“ – каза той. „Но в това има и нещо положително. Не държавата, не французите са освободили робите тук. Беше la sécheressse, сушата, защото хората вече нямаха нужда от роби, които да гледат стадата им, и не можеха да изхранват робите, които имаха. Затова казаха: Отивайте си, махайте се“.
Той е живял в Алжир по време на гражданската война, която избухна, след като военното правителство отказа да позволи на ислямистите, спечелили демократични избори, да вземат властта. „Когато отидох в Алжир през 1996 г., по време на войната, видях контролно-пропускателните пунктове и стрелбата. Веднъж попаднах в бомбардировка. Ça va“, казва той. „По онова време това не беше голям проблем.“
„Сега войната влияе на целия Сахел“ – каза Наджем. „Ако през 1992 г. французите бяха позволили на ислямистите да вземат малко власт – ако просто им бяха позволили да управляват някои от общините, нямаше да сме там, където сме сега. Трябва да се погледне и да се види, че ислямистите са били в правото си. Те спечелиха изборите. Но аз бях там и си спомням някои истински жестокости. Те пристигаха в някое село и палеха къщите на хората, които не бяха гласували за тях, или на този, който донасяше на армията за тях. А след това, разбира се, армията идваше и изгаряше всички останали къщи, защото знаеше, че това са хората, които подкрепят джихадистите. Така че виждате как е било по време на les années noires [черните нощи] в Алжир.
Същото нещо се случва сега и в Сахел. „Групите, които заминаха за Мали, произлязоха от алжирските групи“ – казва Наджем. „Всички първи джихадисти там се занимаваха с трафик на наркотици, цигари и те бяха тези, които вербуваха мавританците. Това бяха всички големи вождове, които са убити днес: Абу Зейд, Абу Яхия Ел-Хамам, Друкел… Мистър Марлборо.“
Попитах го дали смята, че страната е сключила сделка с ислямистите. „През последните няколко години Мавритания инвестира много пари в армията“ – каза той. „Но страната е спокойна само защото всички тези хора нямат никакво време за нас. Джихадистите не искат да отварят втори фронт с Мавритания. И изобщо, всичко това е една фасада. Това е сигурност, която не е сигурна.“
Според него новият ислямизъм също е фасада. „Те трябва да се преструват“, каза той. „Той се превърна в нещо социално за елита. Те гледат към Персийския залив. Но зад стените… кой знае.“
С Ели се уговорихме да отидем на север до Шами, понякога описван от чуждестранните репортери като златната столица на Сахара, с нов бял Toyota Hilux. Беше само на няколко часа на север покрай брега и от пътя се виждаше Атлантическия океан. През последните четири години градът се e увеличил четири пъти и e достигнаl 48 000 души. Наемът на една от малките къщички от бетонни тухли в града сега e 15 000 уги на месец, почти 400 долара. Шофьорът ни, Вайсал, беше на около четиридесет години. Имаше дълбоко набраздено лице и подстригани мустаци. Беше работил със злато и знаеше много за това как всъщност функционират нещата.
Заведе ни до една мина далеч в пустинята, през класически сахарски дюни и скитащи камили. Притесняваше се, че Националната жандармерия може да ни открие и да ни създаде проблеми, затова карахме бързо. Колата често поднасяше или затъваше из ниски участъци от мек пясък. В крайна сметка стигнахме до палатков град на един нисък хребет. „Тук сигурно има хиляда души“ – каза Вайсал. „Никога не знаеш. Идват и си отиват. Условията са ужасни.“
Спряхме до минна шахта, където с пневматични копачи бяха изкопани четири или пет шахти. Млад миньор от Харатин ни каза, че те са дълбоки около четиридесет метра. Изглеждаше озадачен, когато го попитах дали има някаква вентилация. Той живее в лагера от 2016 г. насам. Отидох да разгледам наоколо. „Бъди внимателен“ – каза Ели. „Имах приятел, който умря, докато се разхождаше и говореше по телефона си. Просто падна в една шахта.“
Вайсал каза, че трябва да се придвижим; той бил забелязал Land Cruiser на националната гвардия да се движи към нас. Спуснахме се по главния път, който беше осеян с палатки – малки магазинчета, в които се продаваха торбички с ориз и бутилки с олио за готвене. На входа на много от палатките седяха жени, които държаха бебета и ни наблюдаваха мълчаливо. Една група от три жени ни помаха. „Тук има много проституция“ – каза Вайсал. „Чух, че процентът на заразените с ХИВ е дванадесет.“ Отговорих, че ми се струва малко вероятно проститутките в Мавритания да предлагат секс посред бял ден. Той каза, че моралът в Шами е лош.
„Във всеки миньорски град по света е същото“.
Потеглихме към мината „Тасиаст“, която се виждаше в далечината. Вайсал извади стара бутилка за вода, пълна с живак, увита в найлонова торбичка за хранителни стоки, и ми я подаде. Той се засмя, когато видя изражението на лицето ми. Беше много живак, тежък. Разказа ни, че му се наложило да спре работа за девет месеца, след като получил живачно отравяне.
Тасиаст приличаше на планина, която бавно се оголва. Вайсал ми каза, че съм се объркал – планината, която видяхме в далечината, била натрупана земна маса от мината. Докато копаели, те го трупали на стотици метри височина. На пътя, водещ към мината, беше издигнат огромен билборд с надпис „Опасност: цианид“.
Цианидното извличане е по-ефективен, но и по-скъп и механичен начин за обработка на златото, отколкото използването на живак. Натрошената на дребно скала се напръсква с цианиден разтвор, който разтваря златото. Занаятчиите миньори носят пясъка, който вече веднъж са обработили с живак, на операторите на цианидни извличащи системи, които извличат още една част, опитвайки се да извлекат всяка капка стойност от скалата. По време на този процес в околната среда се отделят огромни количества цианид.
Цианидните преработвателни предприятия често са собственост на предприемачи от Судан. „Те са гангстери“, каза Вайсал. „Имат връзки със суданското правителство. Бяха в Турция, преди да дойдат тук, но са твърде корумпирани. Имаха правни проблеми. Затова дойдоха тук и сега са добре.“
„По-голямата част от златото всъщност е предмет на трафик“ – каза Вайсал. „Можете да видите защо – защото купуват незаконното злато на по-висока цена от реалната. Така че хората искат да им го продадат и те могат да изперат парите.“
Това е почти същото, което току-що бях прочел в доклада на ООН за това как трафикът на злато финансира въоръжените групировки в Сахел. Обикновено трафикантите плащат 5 до 10% премия, за да изперат парите, а в замяна получават актив, който лесно се транспортира и търгува на международните пазари.
„Парите отиват за тероризма“, казва той. „За наркотици. Кой може да знае? Всичко е международно.“
През последното десетилетие Нуакшот се е превърнал в убежище за бунтовници, бежанци и журналисти. В кафене „Арена“ срещнах кореспондентката на „Франс 24“ Ан-Фльор Леспио. Тя имаше контакти сред сепаратистите туареги, които бяха разпръснати от руското настъпление. Свърза ме с младия лидер на отцепническа фракция, воюваща около Менака, в Мали, който е обвинен, че е сключил наемническа сделка с нигерийското правителство, за да се бие срещу пеулите и арабите в северната част на страната. Той каза, че е бил там и се е опитвал да посредничи за диалог с други групи пастири. „Това е проблемът със земята, с който се сблъскват всички скотовъдци“ – каза той. „Нашите държави дават предимство на фермерите, а за нас не остава нищо.“
Новото антифренско правителство е изгонило Леспио от Нигер. Дълго време тя е отразявала търговията със злато в Бамако – отправната точка, където се доставя голяма част от контрабандното злато в региона, за да бъде пречистено в необработени кюлчета, преди да бъде изпратено за Дубай, обикновено в ръчен багаж. „В града има стотици малки рафинерии, построени за преработка на трафикираното злато. Гледаш навън и виждаш дим, който се издига от сграда след сграда“ – разказва тя. Била е на местата за добив на злато в северната част на Мали. „Là c’est le business-is-business“ [Там всичко е „бизнесът си е бизнес“] – каза тя. „Всички се опитват да запазят мира.“ Но през февруари войските на Вагнер са започнали директно да завземат мините.
Говорих за това с Яхия Лауд, опозиционен депутат, който беше избран за представител на мавританците в чужбина. Той е живял през по-голямата част от живота си в Бронкс и изглеждаше изумен от това, което се беше случило от началото на златната треска. „Националният ни бюджет се удвои за три години“ – каза той. „БВП се удвои за пет години – удвои се. Но повечето мавританци не чувстват ефекта от това.“
„Повечето от златото сега се изнася чрез контрабанда“, каза той. „Изпращат го в Мали и то се качва на полет на Emirates за Дубай. Това се нарича „златен полет“. Представители на Дубай отричат това, но емирството, което отдавна е център за африканските търговци, които идват да купуват части за автомобили или електроника, е обвинявано от конкурентни рафиниращи центрове като Швейцария, че приема фалшиви документи, които прикриват произхода на трафикираното злато. Рафинериите там обичат нечистите блокове злато, които идват от Бамако. Купувачите в Дубай ценят нискокачествените кюлчета африканско злато“, се казва в един доклад, защото „благородните метали като сребро, паладий и платина могат да съставляват десет процента от първоначалната маса на кюлчето“.
„Как така има ежедневен полет от Бамако до Дубай?“ попита ме Лауд. „Това е нещо, което никога не би се случило преди.“
Един тон злато струва около 67 милиона долара по днешни цени. Така че трафикът, осъществяван с куфари, представлява огромна сума пари, особено в тази част на света. В Мали се произвеждат около 60 тона занаятчийско злато годишно, макар че никой не знае каква част от него е обект на трафик. Изчислява се, че в Буркина Фасо всяка година се внасят нелегално 30 тона занаятчийско злато, да не говорим за законното производство. Това прави повече от 2 милиарда долара, което се равнява на целия БВП на Централноафриканската република, за която писах в последния брой на Granta. В доклад на ООН се посочва, че поне 1,8 милиона души работят като златотърсачи в трите централни държави от Сахел, а истинският брой със сигурност е много по-голям.
„Позволихме на централната банка да купува злато“ – каза ми Лауд, – „като начин да контролираме трафика. Казахме, че ще използваме това злато, за да изградим резервите си и да заздравим валутата си. Но Световната банка каза: ‚Не, не можем да направим това.‘ Имаше опасения, че Мавританската централна банка действа като подкрепяна от държавата операция за пране на пари.“ Той сви рамене. „Така че вместо това то изчезва.“
Лауд ми каза, че мавританското правителство е започнало да раздава разрешителни за занаятчийски дейности точно по времето, когато мавританците са започнали масово да мигрират към Европа и Съединените щати. Това се е превърнало в единствената възможност за много от хората, изтласкани от сушата от земеделието или скотовъдството.
„Носете на лицето си тюрбан“ – каза ни Салек Наджем, преди да отидем на малийската граница. „Бъдете много дискретни.“
Вайсал ни закара до Нема, с един бос крак, подпрян на таблото на колата. Пътуването отне два дни. Спряхме за една нощ в малка крайпътна къща за гости. Вайсал ставаше все по-раздразнен от проблемите, които имахме на контролните пунктове, както и от Ели, който упорито се присъединяваше към него всеки път, когато той спираше, за да се моли.
„Той е от войнствено племе“ – каза Ели. „И е много ислямистки настроен. Така е в цяла Мавритания. Има една истина, която се вижда публично, но под нея има много хора, които в основата си са Ал Кайда.“ Той каза, че Вайсал прави хапливи намеци, че Ели бил твърде мек и западнал.
Нема се намираше в строго контролирана военна зона. Претоварена представителка на Върховния комисариат на ООН за бежанците ми помогна с документите. Тя беше бивша френска актриса-дете на име Жозефин Лебас-Жоли. Каза ми, че сега хората идват с хиляди. През 2014 г., по време на сраженията между водените от Франция международни сили и джихадистките групировки, в граничните райони е имало около 60 000 бежанци. Сега в района на Ход ел Гарби имало над сто хиляди души, заедно с повече от един милион животни в стадата, които те са довели със себе си. Това натоварва пустинната среда и означава, че невъзможен брой животни се конкурират за паша в район, където почти всички местни мавританци също отглеждат добитък. Преминават толкова много бежанци, че дори целият персонал на ВКБООН да регистрира хората, те не биха могли да се справят.
„Това е кошмар“ – каза ми Лебас-Жоли. „Всички прогнози са, че броят им ще се утрои или дори ще нарасне повече. Повечето от новопристигналите не живеят в лагерите, а са се разпръснали около калното и маларийно езеро. Би трябвало да е така“ – тя направи пауза, борейки се с английския израз. „Би трябвало да са поне осемнадесет хиляди души. Само през последните две седмици.“
Излязох в града с един местен учител, приятел на Ели. Минахме през пазара – претъпкана и изровена прашна пътека между магазини от циментови блокове, които продаваха чували с откраднат ориз от Световната програма за прехрана и козе месо, покрито с мухи. Той ме заведе на място, където бежанци от племето Пеул от Мали се бяха настанили в изоставени къщи, но каза, че ще е трудно да ги накараме да говорят. Ели ми каза, че продавачът, който му продавал цигари в Нуакшот, също бил малийски бежанец. „Той ме лъжеше в продължение на месеци“ – каза той. „Не искаше да каже. Страхуваше се от малийското разузнаване.“
Само един от бежанците, които намерихме, говореше хасанийски или френски и излезе да поговори с нас. Каза, че са дошли от Бали, точно зад границата, преди три месеца. Били оставили животните си. Дошли са доброволно, търсейки работа, но сега рядко имат храна. „Тук сме седемнайсет души“ – каза той. „Аз съм мъжът на семейството.“ Беше на не повече от петнадесет години и беше сляп.
Не искаше да каже какво се е случило с мъжете в семейството. Приятелят на Ели каза, че вероятно са били убити или призовани в джихадистка група. Докато ни говореше, две млади момичета в рокли се присъединиха него, а голо бебе седеше с едно краче, увиснало на прага. Около очните ямки на младежа имаше белези, но той не отговори, когато го попитахме какво се е случило с очите му.
„Искам да ви разкажа една история за това как става всичко това“ – каза полковник Мулай, внушителният командир, който отговаряше за разузнавателните части на Groupement Nomade. Той говореше на добър френски и седеше в огромно кожено кресло. „Бях в Нигер, където, както знаете, имат все повече проблеми, и се срещнах с един генерал. Докато бях там, двама пастири дойдоха да поискат помощ. Бяха им откраднали пет крави. Те попитаха дали генералът може да помогне за връщането им. Но аз вече бях видял кравите, вързани в двора. Нигерийските войници сами бяха откраднали кравите. Такава война не може да се спечели.“
Мулай ми показа снимка отпреди няколко дни, на която е с американския посланик. Каза, че военни от цяла Африка се свързват с него с надеждата да копират мавританския модел. „Навсякъде, където отида, искат да знаят. Идват тук и искат да узнаят – защо при вас работи, а при нас не?“
Той ми изнесе философска лекция, в която повтори Мукадима, и сякаш намекна, че конфликтът в Сахел никога не може да бъде спечелен, а само управляван. „Имаше първата война в Чад, втората война в Чад, след това войната в Мали. След това дойде войната в Либия, а после още една война в Мали. Виждате ли, войната винаги произтича от друга война в региона.“
Той описа как джихадистките и туарегските бойци в северната част на Мали са се стопили с напредването на руските и малийските войски. Голяма част от цивилното население също се е разпръснало, много от тях в Мавритания. „Те им позволиха да го завземат“, каза той. „А когато хората се върнат? Всичко ще започне отново, малко по малко. Погледнете съвременната история – нито една сила не е спечелила асиметричен конфликт. В крайна сметка те [руснаците] ще си тръгнат с подвити опашки“.
Той заяви, че подходът на Мавритания, който съчетава борбата срещу бунтовниците с помощ за развитие, е уникален за региона. Забелязах, че когато използваше думата „развитие“, той имаше предвид нещо различно от обещанията, които обикновено дава Западът, че модерните икономики ще се издигнат, за да запълнят празнината, оставена от разстройството на колонизацията и променящия се климат. Неговата версия на развитие означаваше неща като предлагане на станции за вода в пустинята – за добро или зло, без да се иска нищо повече от това номадите да си останат номади.
Мулай каза, че мавританците водят своята гранична война, като живеят и мислят като граничен народ. „Нашата работа е разузнаване,“ каза той. „И работим, като подпомагаме номадските популации. Номадите са нашето училище.“
Той ми уреди да се присъединя към един отряд от мехаристи и след два дни езда през голия пейзаж от акации и дюни стигнахме до водопой, където се бяха събрали няколко групи със стадата си. Ели ми водеше бележки, докато адютант-шефът разпитваше един мъж под сянката на дива слива. „Имаше един непознат, който мина с мотоциклет“ – каза пастирът. „Преди шест дни. Веднага съобщих за него.“
Адютант-шефът беше загрижен преди всичко мисията да се отрази добре на него и на мавританската армия. Той се увери, че мъжете са наясно, че дните на твърдо седло и нощите на твърда земя могат да бъдат изтощителни за един западняк. Беше трудно да им предам, че намирам лагеруването и ездата през граничните райони за ободряващи. За мен като американец това беше шанс да изживея част от онова, което бяхме загубили по пътя си към превръщането ни в световна търговска суперсила.
„Вярно е това, което казва“ – каза един стар войник на име Шалек. „Животът в Америка някога е бил много подобен на този тук. Каубоите са били почти номади. Но сега те са загубили това.“
Обратно в Нуакшот прекарах няколко вечери в четене в открития ресторант към френското посолство, където се запознах с един млад улоф на име Ибрахим Сей. Майка му била в Аризона, още от детството му, и не я бил чувал от години. Мислел, че може би е в Тусон.
Обмисляше да се опита да стигне до Америка чрез Педро, никарагуански контрабандист, за когото всички млади мъже в Нуакшот изглежда бяха чували. Маршрутът включваше поредица от полети от столицата до Манагуа, последвани от дълго пътуване пеша през тексаската граница. Но Ибрахим нямаше пари. Показах му видеоклипове със сцени на границата в Аризона и го предупредих, че този Педро вероятно не е реален човек. Той на свой ред извади телефона си и ми показа текстовите съобщения, които вече бяха разменили. Имал приятели, които печелели добри пари от добив на злато, но и за това нямал начални средства. Говореше четири езика и беше завършил колеж. Посочи към униформата си на сервитьор. „Това е най-доброто, на което мога да се надявам тук.“
Ибрахим е живял и в Нуакшот, и в Дакар. Дакар му липсваше. „Това е град, в който има живот. C’est une ville cool“, казва той. „Но животът е толкова скъп и няма работа. Никой не може да оцелее там.“ Той смяташе, че джихадистите, прогонени от убежищата в Мали, ще започнат отново да търгуват в Мавритания. Единствената надежда на младия африканец е да се измъкне, каза ми той. „Или… може би нещата ще се пречупят“, каза той. „Хората се надяват, че Китай или Русия, или някоя друга сила ще дойде и ще промени нещата. Но мавританците, номадите, те са различни,“ каза той. „Мисля, че те биха били щастливи просто да се върнат в пустинята.“
[1] Оттеглянето от Communauté Financière Africaine, която обвързва икономиката на Мавритания с френските парични политики, означава стъпка към по-голяма икономическа независимост.
