Ако всеки музей е някакъв аргумент, то основното твърдение на масивния нов Музей на историята на полските евреи, открит наскоро във Варшава, е че хиляда години еврейска история не могат да бъдат сведени до периода от шест години между 1939 и 1945, през които нацистка Германия унищожи шест милиона евреи, най-вече в Източна Европа.
Аргументът е далеч по-забележителен отколкото може да изглежда на пръв поглед, и това се дължи изцяло на местоположението на музея: построен на мястото на бившето Варшавско гето, той не е нито мемориал, нито паметник на Холокоста. А това е нещо още по-забележително, като се имат пред вид мащабите на опустошението в Полша: около 3 милиона полски евреи са убити в хода на Втората световна война, което е почти 90 процента от цялото еврейско население на страната, най-голямото в предвоенна Европа. Към края на 1950-те в Полша са останали по-малко от 50,000 евреи. А когато комунистическите власти започват нова антисемитска кампания за изличаване на една въображаема „ционистка“ пета колона през 1968, други 20,000 напускат страната. Ако полската еврейска цивилизация е била изпепелена към края на войната, то по време на апогея на съветската окупация тази цивилизация вече е само далечен спомен, почти сън, достъпен единствено чрез разказите на Шолем Алейхем и картините на Марк Шагал.
Но в сравнение с останалите главни институции от този мащаб, които се занимават с еврейската история по цял свят – берлинският Jüdisches Museum, вашингтонският Holocaust Memorial Museum, ерусалимският Yad Vashem – варшавският музей подчертава жизнеността и красотата на прастария еврейски свят, който е съществувал някога в Полша, вместо да се съсредоточава единствено върху непонятната трагедия на неговото разрушение.
„Холокостът и неговото изследване са нещото, което може да се види в огромното мнозинство други музеи, посветени на еврейската история“, казва Тад Таубе, живеещият в Сан Франсиско строителен предприемач и основен дарител на музея. „Време е вече да се придвижим отвъд Холокоста“. (Таубе, който е роден в Полша през 1931 и е емигрирал в САЩ през 1939, е основател и на Центъра Таубе за обновяване на еврейския живот в Полша през 2009). „Една от основните ни цели е да разкажем тази история по начин, който не оставя усещането, че Холокостът е бил нещо неизбежно“, казва Барбара Киршенблат-Гимблет, кураторка на музея и професорка по Източноевропейска еврейска история в Нюйоркския университет. „В края на краищата, последното нещо, от което Полша се нуждае, е музей на Холокоста. … Цялата страна е музей на Холокоста.“
Част от музейното изложение, посветена на нацисткия антисемитизъм в Полша
Малгожата Старовейска
В един определен смисъл музеят все пак е мемориал. Той се издига точно срещу един друг мемориал: Паметника на героите от гетото от Натан Рапопорт (1948) – един от първите някога построени мемориали на Холокоста. „Аз възприемам музея като допълнение към мемориалния комплекс“, казва Киршенблат-Гимблет. „Преди откриването на музея единственият начин да се отдаде почит на хората, умрели на това място, беше… да се отиде при паметника. Но нашата работа, нашата задача, нашето морално задължение да помним, не е довършено, ако не си спомняме как те са живели“.
Тази мотивация е в основата на цялостното преживяване на музея. Самата сграда е масивна структура, конципирана от финландския архитект Райнер Мааламеки – с огромни прозорци, изпълващи музея със светлина, вместо тъмнината, в която човек е потопен например в музеите от Берлин и Вашингтон. Постоянното изложение представя цветовете и сложността на полско-еврейското съжителство – един разказ, който започва с най-ранните следи от евреи по полските земи и се придвижва през вековете чрез най-различни експозиции. Това в никакъв случай не е някакъв сълзлив портрет в стила на черно-белите фотографии на Роман Вишняк, представящи хора, неумолимо устремени в хода на времето към неизбежното си унищожение през двадесети век.
Задната страна на главната музейна сграда
Войчех Крински
Това е може би най-окуражаващото от всички постижения на музея: създаването на пространство там, където – за пръв път в бившите европейски „кървави земи“ – еврейският свят от Полша и Източна Европа може да бъде запомнен като изпълнения с живот народ, който някога е бил. В този смисъл той се обръща към липсата не просто на милиони неродени хора с имена, гласове и животи, но и към липсата на цяла една цивилизация, едно удивително човешко творение от етика, култура и религия, което някога е било една от основите на местния живот.
Но идеята на музея представлява и проблем: как да се ознаменува една култура, която е била почти напълно разрушена? Без съмнение, в това отношение има определен дефицит на история, която да е записала разнообразието и сложността на Ашкенази-вселената, която се е простирала от Берлин до Минск в столетията преди Холокоста. По-голямата част от еврейската култура в Полша е била ограбена, разрушена или разпратена по други места в следвоенните комунистически десетилетия, когато не е било безопасно да се демонстрира публично еврейска идентичност.
Изложбена зала, посветена на историята на надгробните камъни
Дарек Голик
Именно поради това централната част от постоянното изложение е един вид спечелено отново пространство вътре в по-голямото възстановено пространство на самия музей – една щателна реконструкция на дървена синагога от седемнадесети век от Гвоздиец, селище в днешна Украйна. Оцветена с пигменти, които биха били достъпни за строителите от онова време, синагогата представлява величествена, богата картина на един тогавашен храм. Тя е напомняне, че светът на еврейския щетл не е бил само място на бедност и отчаяние, но също и място на красота.
.jpg)
Реконструкция на синагогата от Гвоздиец
Малгожата Старовейска
Реконструкцията от Гвоздиец е резултат от един десетгодишен проект, първоначално независим от музея, ръководен от Ричард и Лора Браун, и двамата преподаватели в Масачузетския колеж по изкуство и дизайн, чиято работа е запазена за поколенията в документалния филм Вдигнете покрива. „Вижте какво се случва във Варшава днес“, казва Лора Браун, „с възстановяването на еврейска и полска идентичности вътре в тази уникална структура. Нашата работа касае именно тази творческа и позитивна реконструкция“.
Друг подход, използван в музея, е да се представи еврейската история не непременно като някакво отделно съществуване, а като фундаментална част от една национална история. Макар че Варшава има известен брой други музеи, включително Националната художествена галерия и Музея на Варшавското въстание, никой от тях не е толкова съвременен, толкова величествен и толкова пълен, колкото Музея на историята на полските евреи. С други думи, тук няма някакъв изключително полски исторически музей[1], което означава, че новият музей разказва историята на евреите в Полша, но също, в своята широта и мащаб, историята на Полша. „Не може да имате добра представа за историята на Полша без историята на полските евреи“, казва Дариус Стола, директорът на музея. „Но не можете да имате и добра история на евреите без Полша“.
Едва ли е случайно, че откриването на музея идва в момент на значително увеличение и ентусиазъм сред еврейската общност в Полша. След падането на комунизма хиляди млади поляци откриха еврейски корени в семействата си, и то във време, в което те навлизат в общество, в което хората са свободни да избират сами естеството на идентичността си. Варшавският музей, чрез сложната плетеница от история и памет, която представя, ще бъде важен ресурс за едно поколение, борещо се със сложностите на своето минало.
„Той е еврейски, но също и полски“, казва равинът Михаел Шудрих, главен равин на Полша. „Това е входен пункт, чрез който да се направи първата крачка към научаването на това какво означава да бъдеш евреин.“ Както за евреите, така и за поляците.
© на фотографиите: Малгожата Старовейска, Войчех Крински, Дарек Голик,
[1] Едно повече от странно твърдение. Разбира се, че във Варшава има отделен, изключително полски исторически музей. Информация в тази връзка може да се намери навсякъде, включително и в Уикипедия (http://en.wikipedia.org/wiki/Museum_of_Polish_History). Бел. пр.
