Как Партията използва миналото, за да оформя бъдещето
На 5 април Полският върховен административен съд издаде постановление, с което се позволява на правителството да съчетае в едно Националния музей на Втората световна война, в Гданск, с Музея Вестерплате – по-малка институция, увековечаваща първата битка от войната между германските и полски войски, в същия град. Музеят на Втората световна война беше създаден от либералното правителство на бившия министър Доналд Туск през 2008 и той представя конфликта от международна перспектива, опитвайки се да отразява универсалността на страданието, причинено от него. Управляващата днес консервативна партия Право и справедливост (ПиС) отхвърля такова представяне на нещата, твърдейки, с думите на министъра на културата Пиотр Глински, че то „не поставя достатъчно силен акцент върху полската гледна точка“.
Решението на съда е последният епизод от продължаващата борба между полските либерално настроени еврофили и евроскептичните консерватори относно това как да се подхожда към полската история. Откак ПиС пое властта през късната 2015, тя постоянно критикува ролята на полските либерали през късната комунистическа епоха и представя историята на полското след-преходно ръководство като катастрофална. Партията успява в това отчасти и поради факта, че самите полски либерали не успяха да намерят удачен подход към трънливото минало на страната, виждайки сравнително малко политически изгоди в, примерно, увековечаването на нейния демократичен преход. Това създаде вакуум, който днес ПиС запълва, обслужвайки своите собствени цели.
Миналите господари
Откак ПиС взе властта Полша е залята от вълна от официален исторически ревизионизъм. Първо, някои политици на ПиС започнаха да внушават, че важни фигури от прехода, които днес служат като опозиционни законодатели, всъщност са били съюзници на бившите комунистически власти. През декември 2015, говорейки на събитие в чест на полските бунтове от 1970, президентът Анджей Дуда заяви, че след-преходните водачи на страната били третирали „комунистическите престъпници“ като „хора на честта“. Коментарите му бяха повторени от други представители на ПиС, като заместник-министъра на вътрешните работи Ярослав Зиелински, който обвини заместник-говорителя на Сената Богдан Борусевич – бивш член на профсъюза „Солидарност“, че бил покровителствал комунистически информатори по време на едно по-скорошно гласуване за намаляване пенсиите на бившите сътрудници на тайните служби.
За полските либерали преходът представлява рядка история на успех сред посткомунистическите държави: през 1990-те страната е изградила здрава демокрация и стабилна финансова система. Дуда и Зиелински се обръщат към поляците, които вместо това смятат, че либералите от времето на прехода са позволили на бившите комунистически елити да запазят голяма част от влиянието си, с което са подкопали демократизацията на Полша и са изключили много граждани от достъп до плодовете на икономическия растеж.
Офанзивата достигна апогея си през февруари 2016, когато Институтът за национално припомняне – изследователска организация, свързана с полското правителство – пусна в обръщение електронни документи, които изглежда доказваха, че Лех Валеса, една от иконите на полската антикомунистическа съпротива, както и енергичен критик на ръководството на ПиС – бил сътрудничил на тайната полиция на комунистическото правителство през 1970-те. Официозите на управляващата партия видяха във всичко това ясна възможност [за отплата]: Яшек Сасин, законодател на ПиС, предложи Валеса да бъде лишен от статуса му на икона на Солидарност и бъде заменен от братята Качински, плюс някои други. Вярно е, че Ярослав Качински – както и брат му Лех, бившият полски президент, който загина в самолетна катастрофа през 2010 – е играл важна роля в Солидарност, а също е възможно Валеса да е бил информатор преди формирането на профсъюза. Но интензивността, с която ПиС тласка поляците към преобръщане на полската история с главата надолу е наистина удивителна.
Също толкова удивителна е и липсата на съпротива от страна на полската либерална опозиция. Разкъсвани от вътрешни конфликти, отвличани от ежедневната политика, полските либерали се опитаха да защитят Валеса и други висши фигури, но не реагираха на подлежащата тенденция: променената интерпретация на най-новата полска история. Когато либералната законодателка Камила Гасюк-Пихович твърдеше през януари, че „въпросите на историята трябва да бъдат оставени на историците, а не на политиците“, тя, също като други хора от опозицията, не успяваше да разпознае степента, до която действията на ПиС бяха вече направили подобно разпределение на труда невъзможно.
Колебливата реакция на либералите е резултат от една по-широка неспособност за подобаваща оценка на полската история. През 27-те години на преход към демокрация либералните поляци най-често избягваха конфронтацията с миналото. Изглежда те смятат, че такъв род конфронтация би била свързана с рискове от скъпо струващи разногласия. Помислете например за наследството на Разговорите на кръглата маса от 1989 между комунистическите власти и демократичната опозиция: някои бивши членове на Солидарност поставят под въпрос отстъпките, направени към бившите официози на режима и по този начин разглеждат разговорите повече като провал, отколкото като успех. В резултат на това годишнините от разговорите често са били маркирани от полемики и липса на официално единство – както например през 2009, когато възпоменателните чествания бяха проведени паралелно от тогавашния президент Качински и от някои участници в разговорите.
В Полша няма официален празник, който да отбелязва прехода от комунизма, няма отделен ден, който да увековечава момента, в който Полша е станала демокрация, макар че тази страна съблюдава годишнините на няколко повече или по-малко важни събития от преходния период. От 1989 насам християнското Богоявление е превърнато в официален празник; освен това полското правителство е обявило отново за празници датите, свързани с пролетното подписване на една ранна конституция от 1791, както и създаването през 1918 на Втората полска република. Но никое правителство не е отбелязвало приключването на Разговорите около кръглата маса или изборите от юни 1989 – първите свободни избори в страната след Втората световна война – по също такъв начин, а учебните планове в страната се занимават само повърхностно с периодите на късния комунизъм и прехода.
Именно този вакуум, създаден от няколко последователни полски правителства, се запълва днес от ПиС. Партията подчертава моменти на героизъм и национална слава, но омаловажава спорните въпроси като ролята на поляците при убийствата на евреи по времето на Втората световна война. Много от тези техники са откровено партийни: миналата година например правителството смеси в едно честването на самолетната катастрофа, в която беше убит Лех Качински (централно събитие от историята на ПиС) с честването на Варшавското въстание.
Множество млади поляци, особено политически активните сред тях, са запленени от полския преход от комунизъм към демокрация, както и от други повратни точки в най-новата история на страната. Проблемът обикновено се състои в източниците на тяхното историческо познание. Твърде често то идва от крайно десни организации като националистическия Национално-радикален лагер или Все-полска младеж, както и неформални групи като футболни клубове. Такива групи често насърчават един вид алиберален национализъм, който отхвърля европейската интеграция, мултикултурализма и религиозното разнообразие, често в ксенофобска терминология. Разпространени достатъчно широко, подобни позиции представляват опасност за самата основа на демократичното общество. В Полша, както и по други места, най-добрият начин за подобряване на политическите дебати е чрез спонтанни граждански движения, които да насърчават фактическото представяне на историята, освободено от тесни визии за националната идентичност.
