Привърженици на новия полски закон за Холокоста се събират пред президентския дворец във Варшава, февруари 2018.
AGENCJA GAZETA / REUTERS
Новият закон за Холокоста в Полша
Миналата седмица полският президент Анджей Дуда подписа един оспорван закон, който поставя извън закона твърдения, приписващи отговорност за Холокоста и други нацистки престъпления на „полската нация“. В една телевизионна реч Дуда каза, че законът защитава интересите, достойнството и историческата истина на Полша, „така че да не бъдем клеветени“. Това решение предизвика възмущение в западните страни. Human Rights Watch предупреди, че то ще има „смразяващ ефект върху свободата на словото“. Жан-Ив льо Дриан, френският външен министър, каза, че полското правителство не трябва да се опитва „да пренаписва историята“. А израелският премиер-министър Бенямин Нетаняху нарече закона „неоснователен“. „Аз съм силно против него“, каза той. „Не може да се променя историята и Холокостът не може да бъде отречен“.
Законът е само последна част от един по-мащабен опит за исторически ревизионизъм. Миналата година управляващата полска партия Право и справедливост (ПИС) иззе управлението на музея на Втората световна война в Гданск, в опит да промени изложенията му, с цел да се подчертае полското страдание и героизъм. Директорът на музея беше уволнен, бордът на настоятелите му променен чрез включване на десни полски историци с про-ПИС ориентация, а едно от изложенията за съвременните конфликти по света беше заменено от патриотична анимация за борбите на Полша от началото на Втората световна война до падането на Съветския съюз. Освен това ПИС заговори за нови репарации от Германия и започна да премахва „паметниците на благодарност“ към Червената армия, издигнати в страната след Втората световна война.
Но Полша не е единствената посткомунистическа страна, която се опитва да представи по нов начин историята на ролята си във Втората световна война и да защитава собственото си разбиране за това какво е било участието ѝ в Холокоста. Критиците на подобни политики казват, че те фалшифицират историята; защитниците им пък настояват, че те представляват нормална и необходима фаза от изграждането на държавата или дори смели опити за запазване на историческата истина. Всъщност подобни събития имат само малко общо с историческата точност или изграждането на държавата. Скорошният подем на опитите за преоформяне на историческата памет е задвижван от три взаимно свързани фактора: намаляващото влияние на институциите на ЕС, възхода на крайнодесните партии и увеличаващите се напрежения с Русия.
След комунизма
През 1990-те, докато международната общност беше изцяло заета с политическите и икономически реформи, предизвикани от падането на комунизма, източноевропейските държави бяха заети с един друг важен, но до голяма степен незабелязан процес: реконструиране и предефиниране на националните им истории, особено що се отнася до преосмислянето на Втората световна война и Холокоста.
Централна част от това усилие е утвърждаването на национална жертвеност. През 1992 Литва откри Музей на жертвите на геноциди, който възпоменава престъпленията на съветската окупация, но първоначално игнорираше Холокоста. През 1998 Полша създаде Институт за национално припомняне, който изследва и преследва нацистки и съветски престъпления срещу полската нация. През 2002 Унгария превърна бившето главно управление на нацистката, а по-късно и комунистическа полиция в Дом на терора – музей, посветен на нацистките и съветски престъпления.
Тези институции не само възпоменават миналото и възпитават обществеността, но служат и на политически цели. Вътре в страните националната жертвеност е мощно средство за мобилизация на политическа подкрепа и легитимация на онези, които разиграват темата. В чужбина правителствата използват фокуса върху миналите [собствени] страдания, за да оказват натиск в преговори с ЕС и НАТО.
И все пак в началото официалните опити за използване на историята трябваше да съществуват заедно с условията, наложени от ЕС, който изискваше поне реторическа конфронтация с наследствата на антисемитизма, Холокоста и Втората световна война. През 1990-те Европейският парламент прие множество резолюции, възпоменаващи Холокоста и призоваващи националните правителства да възстановят отнети еврейски собствености, както и да се борят срещу антисемитизма. И макар че не бяха обвързващи, тези резолюции подаваха сигнал за това какво западноевропейските страни очакват от бъдещите членове.
И правителствата в Източна Европа реагираха. Те създаваха комисии по Холокоста и включваха изучаването му в учебници, при това в почти същите обеми, както и в западните учебници. Някои страни, като балтийските, обръщаха само повърхностно внимание на миналите жестокости. Други бяха по-сериозни при конфронтацията с миналото. Полша например прокара през 1997 законодателство за възстановяване на общинска еврейска собственост, конфискувана от нацистките и комунистически власти, на предвоенните собственици, а през 2003 създаде Център за изследване на Холокоста към престижната Полска академия на науките. Когато по време на изборите от 2001 отговорността за клането в Йедвабне от 1941, при което етнически поляци са избили няколкостотин от еврейските си съседи, се превърна в централен въпрос, либерално настроеният полски президент Александър Квасниевски се извини за погрома. Изглеждаше така, сякаш национализмът би могъл да съществува заедно с един плуралистичен разговор за миналото.
Но дори и тези първоначални, колебливи опити за конфронтация с Холокоста се оказаха много спорни. Едно социологическо допитване от 2001 показа, че 48 процента от поляците не одобряват извинението на Квасниевски. Когато през 1995 литовският президент Алгирдас Бразаускас поиска прошка за литовците, които са убивали евреи, той беше пресрещнат с искания от страна на някои части от литовската интелигенция, евреите също да се извинят за начина, по който са третирали литовците по време на съветската окупация.
От приемане към съпротива
През последните години разказите за възпоменанието на Холокоста и източноевропейската жертвеност започват все повече да се сблъскват. С официалната институционализация на националното страдание, националистическите елити направиха ходове, целящи да маргинализират неудобното минало.
Полша води колоната, отчасти благодарение на възхода на крайнодясната и популистка ПИС. Партията отново и отново се опитва да представи плуралистичния разговор за миналото като атака срещу полската чест. От полските евреи се изиска да докажат лоялността си към Полша, като защитят новия Закон за Холокоста срещу чуждите критики. Позицията на ПИС е в съгласие с общественото мнение. При едно допитване от 2015 само 23 процента от респондентите се съгласяват, че полските престъпления срещу евреите „са все още валидни и трябва да бъдат разкривани и публикувани публично“. Два пъти повече хора казват, че, ако и престъпленията трябва да се помнят, те не говорят нищо за по-широките настроения на поляците към евреите по време на Втората световна война. Дори и модерната полска музика черпи вдъхновение от идеята за жертвеността на страната. Рапъри като Тадек и пънк-рокери като Кукиз разпространяват националното послание.
Но Полша далеч не е нещо уникално. В Унгария – друга страна, ръководена от крайнодясно популистко правителство – един паметник на Холокоста, издигнат през 2014, представя държавата като невинна жертва на германската агресия, въпреки военновременния съюз на страната с Германия и активното участие на унгарски колаборатори в Холокоста. Миналата година унгарският премиер-министър Виктор Орбан описа адмирал Хорти, който е управлявал Унгария от 1920 до 1944 и е въвлякъл страната в съюза ѝ с Германия, като „изключителен държавник“.
Историята е много подобна в Балтийските страни. През 2001 Литва допълни криминалното си законодателство със закон, който предвижда до две години затвор за ония, които „отричат или грубо омаловажават“ геноцидите, извършени от нацистка Германия или Съветския съюз срещу литовци. Една скорошна книга, в която се излага колаборацията на литовци в Холокоста предизвика остра ответна реакция срещу авторката, журналистката Рута Ванагаите. По-рано този месец Латвия награди с финансова помощ всички ветерани от Втората световна война, включително и доброволците в SS.
През 2015 украинският парламент прокара два закона, които преформулират опита на страната от Втората световна война. Първият криминализира отричането на наследството на „борбата за независимост на Украйна през 20 век“ и възхвалява брутално-насилствени групи като Организацията на украинските националисти, които са сътрудничили на нацистите и са избили големи групи от еврейски и полски цивилни граждани в името на украинската държавност по време на Втората световна война. Вторият закон превръща в престъпление отхвърлянето на „престъпния характер на комунистическия тоталитарен режим от 1917-91 в Украйна“.
Политиките на историята
Основен фактор зад нарастващата съпротива срещу неудобната история е намаляващото влияние на ЕС и отслабената привлекателност на западноевропейските норми. Досега повечето източноевропейски страни или вече са се присъединили към ЕС, или, като Украйна, са се отказали по същество от тази идея. Членството в ЕС освободи крайнодесните правителства в страни като Унгария и Полша от необходимостта да следват либерални норми не само при политическата свобода и върховенството на закона, но също и когато става дума за паметта на Холокоста. Централната роля на Германия в институциите на ЕС също предлага на държави като Полша и Унгария неустоимо изкушение да представят отново и отново собственото си страдание по време на Втората световна война – цел, която се намира в конфликт с централността на Холокоста в утвърдените разкази на ЕС за следвоенната европейска история.
Нещо повече, възходът на крайнодесните популистки партии из цяла Европа означава, че съюзът вече не говори с един глас. Санкционирането на някоя отделна държава днес е вече по-трудно. Крайнодесните популистки политици, по традиция евроскептици, днес са дори още по-склонни да предизвикат международно неодобрение и да печелят вътрешна популярност като разпалват национализма и оневиняват миналото. За да може да процъфтява, тяхната идеология се нуждае от реални или въображаеми заплахи от мощни „други“. Разказите за национално мъченичество задоволяват тези потребности, а международната шумотевица, която те предизвикват, усилва твърденията, че нацията се намира под нападение от престъпни чужди, особено от мощни евреи.
Еднакво важна в това отношение, руската анексация на Крим от 2014 допълнително усили възприятията за национална уязвимост в източна Европа. Колкото по-видима е руската заплаха, реална или въображаема, толкова повече посткомунистическите държави усилват шумотевицата около националната жертвеност и се опитват да ограничат конкуриращия се с нея разказ за Холокоста. И макар че руската заплаха е най-очебийна в Украйна и Балтийските страни, тя мотивира и други посткомунистически страни, където има спомени за руска агресия, включително и Полша.
В държавите, които се чувстват директно заплашени от Русия и са управлявани от крайнодесни популистки партии, тенденцията към контролиране на историята и заглушаване на неудобните факти относно собствената им роля по време на Втората световна война най-вероятно ще продължат. Това ще изостри напреженията със Съединените щати и Израел, ще разделя съюзници дори и вътре в самата Източна Европа и ще задушава откритите дебати. Ироничното тук е, че автокрацията на Путин най-вероятно е онази, която ще спечели най-много от един такъв развой на нещата.
Но все още има надежда. Тъмните минали събития се третират по различни начини в страните, в които левицата си остава силна и където руската заплаха е по-малко осезаема. Левите партии са идеологически по-малко склонни да апелират към национализма, а десният наратив за жертвеността е по-малко убедителен без наличието на външна заплаха. В Словакия прокуратурата е изискала от Върховния съд да забрани крайнодясната Народна партия, която превръща в идол колаборационисткия лидер на страната от Втората световна война Йозеф Тисо. През 2016 президентът и мремиер-министърът на Словакия откриха Музей на Холокоста в Серед, който документира словашкия колаборационизъм с нацистите и съдбата на евреите в страната. Румъния, един от най-новите членове на съюза и германски съюзник по време на войната, представя един дори още по-положителен пример. В страната е поставено извън закона отричането на Холокоста, призната е собствената роля в него и се изплащат пенсии на хората, оцелели по време на антиеврейските преследвания от Втората световна война. Макар че миналото не може да бъде променено, някои държави показват, че са готови да се учат от него.
Евгений Финкел е асистент по политически науки и международни отношения в университета Джордж Вашингтон, САЩ
