Pin It

 

2018 04 Poland
Работник почиства паметника на еврейските жертви от клането в Йедвабне през 1941, след като той е бил опетнен от неонацисти. Полша, 2011.

Фотография: Jendrzej Wojnar/Agencja Gazeta/Reuters

 

Полша, противоречивата

Поредица на „Либерален преглед“, посветена на най-голямата посткомунистическа демокрация в Европа...

Катин от Ан Епълбаум

Ние бяхме народът от Адам Михник

Полският антисемитизъм – една нова страница от Якоб Клок-Конколович

В търсене на изгубения смисъл от Адам Михник

Как паметта на социализма работи в Полша? от Павел Шпевак

Полският лов на вещици от Адам Михник

Съседи от Ян Грос

Възвишеното и низкото, или за Полша и Холокоста от Джон Конъли

Евреи, поляци и нацисти: ужасяващата история от Тимъти Снайдър

Противоречивият полски Оскар от Филип Мазурчак

Еврейската история не е само Холокост от Джеймс Маколи

Кръстовете на Аушвиц от Женевиев Зубржицки

Наследството на „юдео-болшевизма“ от Марси Шор

Дори още по-лошо, отколкото си мислехме от Джулиан Барнс

Проблемът с Полша от Ян Вернер Мюлер

Почетният орден на Ян Грос от Ана Биконт

Jesus Rex Poloniae от Тимъти Гартън Аш

ПиС и полската история от Матеуш Мацини

Крайнодясното полско правителство и положението на жените в Полша от Алекс Кокотас

Полша копае дупка в паметта си от Марси Шор

Пренаписването на историята в Източна Европа от Волха Чарниш и Евгений Финкел

Прочистването на сложното полско минало от Алиса Валес

Представянето на Полша и нейното минало от Константи Геберт

Този месец в Полша се навършват петдесет години от „събитията от март“ 1968, когато в страната избухват масови протести, в отговор на стагнацията в комунистическия режим на Владислав Гомулка и кампанията му за цензуриране и тормоз над полски евреи и интелектуалци. Годишнината идва в момент, когато настоящото правителство е изправено пред критика у дома и по цял свят, за подкопаване свободата на словото и независимостта на съдебната система, както и за отказа му да приеме каквито и да е бежанци. Сред грубите ходове, предназначени да установят идеологически контрол у дома и да демонстрират пренебрежение към мненията на Запад, е и един наскоро прокаран закон, чрез който се криминализират всякакви твърдения, че поляците са съучаствали или са поне съ-отговорни за Холокоста в страната си.

Законът със сигурност подканва към сравнения между времето днес и 1968. Но този път полското правителство не е подкрепяно от Москва; понастоящем то е изолирано както от Запада, така и от Изтока, а страната изглежда, не за първи път, приклещена в един вид менгеме – идеални условия за нов цикъл от ксенофобска истерия и фанатизъм.

Едва ли има нещо, което да напомня по-силно за цензурата от комунистическо време както принудителните, покровителствени идеологически коментари, с които културните чиновници от управляващата партия Право и справедливост, известна също и с полските си инициали ПИС[1], реагират през последните няколко години срещу определени книги, пиеси и филми, свързани с Холокоста. Когато през 2016 по полската телевизия беше показан филмът на Павел Павликовски Ида, където става дума за млада монахиня, която открива, че е еврейка, той беше съпровождан от въведение и „дискусия“ от държавно-одобрени експерти, които назидателно обясняваха на полските зрители как филмът бил „обида срещу полската нация“. Миналият месец корицата на бюлетина на Института за национална памет (IPN), който се намира в центъра на опитите за защита на „доброто име“ на Полша, показваше на горната си половина снимка на затворници от концентрационен лагер, а на долната – снимка на усмихващи се нацистки офицери, с гордия надпис „Германци причиниха на хората тази съдба“.

Визуалното послание – германците са историческите злодеи – е ясно дори и за не-полска аудитория, но заглавието е по-специфично [и разбираемо единствено за поляци]. Всъщност то е позоваване, както и изкривяване, на класически литературен текст, който е част от редовната училищна програма в Полша, когато става дума за историята на Холокоста. През 1946 известната полска романистка Зофия Налковска (1884-1954) публикува малка, но съкрушителна прозаична сбирка под название Медальони[2], придружена от епиграфа Ludzie ludziom zgotowali ten los: „Хора причиниха на хората тази съдба“. В ръцете на днешните полски арбитри на истината, първоначалното твърдение, в което става дума за [общо]човешката злина (и чрез което читателите се приканват да размислят върху собствената си готовност за вършене на добро и зло), трябва да бъде ограничено и приспособено към едно тясно, предубедено разбиране на историята. Има основания за тревога при мисълта дали планът не е да се наложи една подобна операция за приспособяване и ограничаване върху цялата полска култура.


Small Ad GF 1

На 7 февруари Анджей Мелак, народен представител от управляващата партия, призова към снабдяване на Медальони с уводни коментари. Според него Налковска използва фрази от вида, срещу който се бори най-новото полско законодателство. В последния текст от сбирката, „Възрастните и децата от Аушвиц“, Налковска пише: „Не десетки хиляди, не стотици хиляди, а милиони човешки същества бяха превърнати в производствени суровини и стоки в полските лагери на смъртта“. А няколко абзаца по-нататък следва: „Германците обещаваха на евреите, арестувани в Италия, Холандия, Норвегия и Чехословакия, отлични условия за работа в полските лагери“ (мой курсив, и в двата случая, бел. авт). Ето я фразата, не експлицитно уточнена от новия закон, но представляваща точно онзи вид език, срещу който той е насочен. Налковска, разбира се, е недостижима за съдебен процес, а и в самия закон се уточнява, че той няма да бъде прилаган срещу историци или артисти, но това само повдига въпроса по какъв точно начин и срещу кого той ще бъде прилаган. На друга страница на уебсайта си, този път на английски, Институтът за национална памет указва, че основни отговорници за онова, което според членовете му се счита за постоянно охулване на Полша, са „медиите“. Фактът обаче, че сред постоянните участници в дебатите върху полско-еврейската история се намират множество историци и артисти, прави ясно, че те също могат да бъдат подложени на съдебно преследване, ако гледищата им получат достатъчно широко разпространение.

Социоложката и журналистка Каролина Вигура писа наскоро, че законът комай е бил предназначен да запуши устата на една-единствена личност: историкът Ян Грос, който наруши мълчанието, поддържано в хода на десетилетия около историята на Йедвабне (в която местните евреи са били избити от съседите си поляци) – и упорито поддържа тезата си, че поляците „всъщност са убили през войната повече евреи, отколкото немци“. Но както казва самият Грос, правителството не се нуждае непременно от нов закон, за да го тормози – и в това законодателство трябва по-скоро да се вижда начин, по който партията Право и справедливост се подмазва на крайнодесните си избиратели. Правейки това, правителството само излага на показ собствения си провинциализъм и несигурност.

Щом само новият „Закон за Холокоста“ влезе в сила по-рано този месец, една неправителствена група на име Reduta Dobrego Imienia (буквално „Редут на доброто име“, обикновено превеждано като „Лига против охулването“), направи стъпки за започване на граждански процес срещу един аржентински ежедневник, Pagina 12, за това, че е опетнил честта на Полша. Нарушението се състои в „смесване на две [исторически] нишки“ – едната от тях клането от Йедвабне, а другата, историята на „обречените бойци“ (żółnierzy wyklęci) от полската националистическа съпротива по време на и след Втората световна война[3]. Множество железопътни гари из цяла Полша бяха украсени този месец с плакати на IPN, в които се възпоменават тези бойци – важна част от полската история, която според десните коментатори е била премълчавана. Фактът, че аржентинските редактори са илюстрирали статия по темата за Йедвабне с фотография на полски войници, беше като развяване на червено знаме пред бик.

* * *

Осемте мрачни разказа, от които е съставен сборникът Медальони, са резултат от работата на Зофия Налковска като член на Централната комисия за разследване на германските престъпления, създадена през пролетта на 1945. Комисията (преименувана през 1949 на „за нацистки престъпления“) е институционалният предшественик на IPN, а историята ѝ показва ясно рисковете, свързани с предоставянето на право за раздаване на „историческа истина“ на държавни институции. Създадена под егидата на следвоенното полско правителство (ръководено от подготвени в Москва комунисти), Комисията винаги е действала под влиянието на политически императиви. Ако членовете ѝ са откривали свидетелства за съветски военнопрестъпления (като клането от Катин, в което НКВД унищожава повече от 20,000 полски офицери), те са били задължавани да ги унищожават или прикриват, по същия начин, по който всички поляци са се намирали под възможно най-силен натиск да се отнасят към Съветите като към „освободители“, а не „окупатори“.

Въпреки тези сериозни ограничения, Комисията все пак е извършила много сериозна работа по документиране на нацистките кампании за масови унищожения и поробвания в Полша, а собствената проза на Налковска, образцова в чистотата и трезвостта си, представя ужасите им по-добре от всяко друго литературно произведение, което ми е известно (освен писанията на самите оцелели от Холокоста). В комисията участват еврейски адвокати, изследователи, както и неколцината останали представители на еврейските общности. Тя събира и запазва германски документи, интервюира свидетели и извършители, и помага да се подготвят процесите на главните престъпници от окупираната от нацистите част от Полша (т. нар. „Генерално губернаторство“): Рудолф Хес, Ханс Франк, Амон Гьот, Юрген Щрооп, както и помощниците им. В настоящия момент от полската история, когато Институтът за национална памет  се възмущава срещу онова, което нарича „дефицит на историческа истина“ в приписването на вината за Холокоста, е важно да се отбележи, че Комисията е обвинявала и полските колаборатори.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Но когато верните служители на Сталин консолидират хватката си върху полската държава през 1949, дейността на Комисията е силно ограничена и изцяло подчинена на доминираните от комунистите прокурорски служби. В продължение на повече от едно десетилетие Комисията е била безсилна да направи нещо повече от запазване на документацията, която вече е събрала. През 1960-те партийните идеолози я активират отново, но този път тя е прочистена и пусната в ход като инструмент за прокарване на срамната държавно-подкрепяна кампания на антисемитизъм, която води до емиграцията на голяма част от останалите в Полша евреи. Под ръководството на нов директор, Чеслав Пилиховски, сам той бивш член на крайнодясното движение Национално-радикален лагер, комисията възприема нова политика на „отблъскване на клеветническата кампания от лъжи“ за антисемитизма в Полша. Еврейските интелектуалци са публично обвинени, че клеветят Полша, с предполагаема помощ от страна както на ционисти, така и на неонацисти. Много от тях, включително и Грос, прекарват известно време в затвора.

Като наследник на тази опетнена институция, Институтът за национално припомняне е в същата степен подложен на натиск в зависимост от променящите се вълни на политическата власт. Под управлението на Право и справедливост именно Институтът е изработил проекта за новия закон. При едно от предишните правителства обаче, през 2001–2004, той направи подробно и напълно сериозно изследване на клането от Йедвабне, чиито „извършители sensu stricto [в стриктен смисъл]“, по думите на прокурора Радослав Игнатиев, са били местни поляци.

Обхващайки [работата на] предишните комисии, IPN е създаден в 1998, най-вече като съхранител на голямо количество документи, останали от времената на комунистическите служби за сигурност. В печалната игра на конкуриращо се мъченичество, която Полша изглежда играе отново, милиони документи, свидетелстващи за комунистически престъпления, се противопоставят на милиони документи, свидетелстващи за нацистки престъпления. Това е един достоен за съжаление, счетоводителски подход към неизмеримите загуби и рани от войната, както е отбелязвано вече неведнъж. Липсващо от настоящия дебат около нещата, които могат или не могат да се казват за историята в настоящия момент, е присъствието на самите мъртви, които са толкова мощно представени в кратките истории на Налковска.

В Полша, както и буквално във всяка друга страна, която е била окупирана от враждебни сили, мъртвите са обезпокояващо присъствие, не просто защото са мъртви, а защото припомнянето на реалното им присъствие означава да се припомни и унижението от вида решения, които хората са били принудени да вземат във военно време. В https://ipn.gov.pl/en/news/1063,A-Statement-of-the-Council-of-the-Institute-of-National-Remembrance.pdf+&cd=4&hl=en&ct=clnk&gl=us">заявлението си историците от IPN изказват удивителното твърдение, че „истината никога не унижава“. Но, колкото и да ни се иска да седят мирно в ролята на мъченици (или престъпници), мъртвите винаги носят със себе си една обезпокоителна смесица от вина и невинност. Някои от полските бойци, които са се борили против нацистите и комунистите, са участвали и в акции за унищожаване на евреи. Хората, чиято идентичност и национална гордост е обвързана с онези бойци, могат (с немалка вероятност) да се почувстват унижени от този факт. В една демокрация тези сложни реалности на човешката история не могат да бъдат оставени на оценката единствено на държавни служители. Тези морални плетеници не са точно материалът, от който е възникнала най-голямата полска литература. Ето защо този вид лукав идеологически контрол, който изглежда се завръща в Полша под управлението на ПИС, е толкова обезпокояващ и объркващ.

В чуждестранната си културна мисия полското правителство старателно популяризира подновеното възприемане и възпоменаване на исторически фигури, които според него са били забравени, включително и полски граждани, почетени в Яд Вашем като светци сред народите. Чрез своя Институт на книгата Полша освен това изтъква автори, разглеждани от сегашния режим като солидно „патриотични“ – например поетът и известен изследовател на романтизма Ярослав Марек Римкевич. По време на една държавно финансирана конференция по полска литература в превод, проведена миналото лято в Краков и организирана от Института на книгата, всички участници получиха като подарък специална чантичка, в която между другото се намираше и голямо ново полско издание на събраните стихове на Ян Полковски, католически поет с неоспорим талант, който е бил активен участник в „Солидарност“ през 1980, а днес е един от най-активните поддръжници на правителството на ПИС. Освен това чантичката съдържаше и красив бележник, на корицата на който се вижда лицето на Джоузеф Конрад, който, заседнал в Краков в навечерието на Първата световна война, е бил укоряван от семейството си, че не е достатъчно голям полски патриот. Днешна Полша се нуждае от Конрад, но не като лице на националната гордост, а заради трагичното му усещане за ирония, за това как благородните цели биват подкопавани от слепи сили, заради предупрежденията му, че човешкото знание е нещо проблематично и временно.

Да се правят опити за фиксиране на нечия национална история и жертвен статус чрез силата на закона е колкото глупаво, толкова и безполезно. Също като законите против отричането на Холокоста, полският закон няма да накара хората да престанат да говорят неща, които поляците намират обидни. Освен това той незабавно въвлича правителството в непоследователности. Полското правителство се противопоставя силно срещу осъждането си от Съда в Хага за това, че е предоставило на ЦРУ сгради (в градчето Старе Киекути) и друга подкрепа при осъществяване на програмата за незаконни мъчения на хора, заподозрени в тероризъм (през 2002 и 2003), както и достъп до специално летище, на което арестуваните са били доставяни и откарвани обратно. Но когато в този контекст се използва точно същия тип фразеология („полски черни места“), това не предизвиква същия вид законодателна треска.

* * *

Все пак има значителни разлики между правителствената цензура днес и онази отпреди половин век: през 1968 човек е можел да получи до десетгодишна присъда за „обида срещу полската държава“. Новият закон предвижда присъда от най-много три години. През 1969 е имало строга система за цензура, единственото средство срещу която е била нелегалната издателска сцена; днес основното разделение е между държавните медии и комерсиалните частни канали. Учебните програми и списъците за изпитна литература днес може и да отразяват консервативните литературни вкусове на избирателите на Право и солидарност, но няма почти никакви признаци за това, че полските писатели и артисти, и без това силно школувани във всякакви форми на съпротива, се чувстват сериозно ограничени в работата си. А и не всички течения се движат в една и съща посока.

През 2016 в Полша се появи ново, „нецензурирано“ издание на известния Мемоар за Варшавското въстание от Мирон Биялошевски, в което са възстановени определен брой абзаци, които са липсвали в първоначалното издание (те съдържат най-вече описания на полски граждани, които се смеят и ликуват при вида на разстрелите, извършвани от германците във Варшавското гето). Изследванията върху антисемитизма от времето на Втората световна война продължават без ограничения, а освен това в полското общество има голям брой хора, които шумно се противопоставят на расовите и полови предразсъдъци, когато те биват използвани като политическо средство. Появиха се майсторски нови книги за погрома в Килце от 1946 (от Йоана Токарска-Бакир), а също и за Ирена Сендлер, една от най-високо тачените полски „праведни не-еврейки“ (от Ана Биконт). Има множество основания за надежда, че страната ще избере историческата комплексност пред историческите карикатури.

В края на последната глава от Медальони, Налковска споменава един нацистки закон, който е забранявал каквото и да е преследване на нацистки партийни членове за минали престъпления (в края на краищата, толкова много от тях са били набрани от най-различни престъпни среди). Законът на Право и справедливост е по-изкусен: той дава право поляците да бъдат обвинявани в определен вид престъпления (наричани „комунистически престъпления“), но заедно с това се опитва да ги защитава от обвинения, свързани с други престъпления от националното минало.


Източник

 

[1] На много от западните езици думичката „пис“ звучи доста грубо, да не казваме директно неприлично (нещо като „пикая“ или „пикня“). Бел. пр.

[2] Книгата може да се намери на руски език в безплатен електронен вариант, на адрес http://tululu.org/b14721/. Бел. пр.

[3] Става дума за бойците от антикомунистическите части на полското съпротивително движение, които продължават борбата срещу окупаторите, този път съветски, след края на Втората световна война. В известен смисъл тяхната съдба е много подобна на онази на българските горяни. Бел. пр.

 

Алиса Валес е родена в Амстердам в смесено американско-холандско семейство. Израснала е в САЩ и Холандия, и е следвала славянска филология, литература и история в Лондон, а по-късно в различни университети в Полша, Русия и САЩ. Работила е за BBC World Service, Холандския институт за документация на войните и е Еврейския исторически институт във Варшава. В момента работи като независима писателка, редакторка и преводачка.


Pin It

Прочетете още...

Не и от наше име…

Оуен Джоунс 10 Окт, 2013 Hits: 11739
Като невярващ човек, аз желая каузата на…

Европа и ислямът

Ибрахим Карахасан-Чънар 18 Ное, 2015 Hits: 21242
Чувствайки се дискриминирани от европейските…