Дискусии – Европа

Паметта от онова време се отдалечава поради три причини:

Идва ново поколение с нови проблеми.

Епохата на социализма отстъпва, отдалечава се, промениха се правилата в икономиката и политиката.

Няма доказателства за носталгия по социализма в Полша. Може да има носталгия на всеки за неговата младост и сигурността на живота тогава, но не и носталгия по плановото управление и партийната диктатура.

Можем да говорим за окончателен крах на комунистическите политически формации след рухване на Берлинската стена – партиите променят ролята си. В Полша самата социалдемократическа партия се променя – от нея е имало президент, тя е била мощна политическа и икономическа сила. Сега обаче подкрепата на тази партия все повече намалява, в момента е едва 12% и тя ще продължава да намалява – това са закони на биологията. Така че може да се твърди: поляците излязоха от комунизма, споменът за комунизма вече не е нещо, което ги ядосва. Но това не означава, че за комунизма в Полша не се водят дискусии.

Ще ги поделим на няколко групи:

Дискусии около лустрациите. Те се въртят около това кои от настоящите политици, политици, актьори, свещеници и пр. са били тайни сътрудници – водят се от 20 години и още не са приключили. На всеки няколко месеца се появява ново име, нов човек, който е имал нещо общо с тайните служби. Най-драматична беше дискусията около Лех Валенса. Той беше представен в лоша светлина от историците, които, въз основа на откъслечни материали, го обвиниха, че е бил в продължение на години таен сътрудник, че е взимал пари и е получил апартамент – сериозно обвинение, което предизвика буря. Валенса се защитаваше и отричаше. Поляците приеха, че той е невинен, че всъщност е жертва, но въпросът предизвика много енергия, цяла буря.

Вероятно след време страстите около лустрацията ще утихнат. Но междувременно беше създаден Институт за националната памет в Полша, фокусиран върху паметта за престъпленията на комунизма. Той публикува годишно около 150 заглавия, издава списание, предоставя важна информация за това какви са били поляците в онова време. Броят на историците, които са ангажирани с изследвания в архивите, възлиза на около няколко хиляди.

Друга линия на дискусиите в Полша е свързана с проблем от сферата на теорията на политика. Тази дискусия не е така яростна, но е много важна: с какъв вид строй сме се имали работа тогава, какъв вид държава сме имали? В Полша по този въпрос функционират три различни разказа. На първия от тях – социализмът е тоталитаризъм – няма да посвещавам много време. Той е много пресилен. Този строй не е 100% тоталитаризъм, в подобни квалификации има много емоция, този разказ не посвещава особено внимание какво е представлявал реалният социализъм. Другите два разказа са по-сериозни и аналитични. Вторият разказ, предложен първоначално от Анджей Валицки, полски историк на идеите, е приет от голяма част от интелигенцията, най-вече от посткомунистическата левица. Според този разказ до прелома през 1956 г. можем да говорим за тоталитарен строй /или той е бил поне замислен като такъв/. Целта му е била да индоктринира и наложи с терор на всички граждани определен начин на мислене и възприемане на света. Но от 1956 г. насам в Полша настъпва прелом – начало на демократизиране на системата. Тя се либерализира постепенно и накрая се стига до това, че социалистическата номенклатура постепенно се отказва от властта си, предоставя я на обществото, Полша се отваря към света и Европа, активират се университетите, настъпва икономически възход, репресиите стават все по-слаби. Това е разказ за това как се преминава от тоталитарната фаза през мек авторитаризъм, за да се стигне до демокрация.

Третият разказ също признава, че 1956 година е много важен момент на прелом и че тоталитарната власт в класическия й вид е била блокирана тогава. Но той твърди, че до 1989 г. комунизмът е останал по принцип непроменен – не са се променили важни негови черти като пълният монопол на партията, контролът, упражняван от ЦК във всички области – наука, политика, икономика, номенклатуризацията на живота, репресивните сили, запазени до последния момент – комунистическите управници не са се замисляли да употребяват сила, когато това е било нужно, за да се контролира ситуацията. Парадоксално броят на служителите на сигурността не е намалявал след 1956 г.

Така че спорът се върти около това разполагал ли е този строй със средства да се дистанцира от своите корени или той е бил един и същ, неспособен за реформиране – и истинската реформа е била винаги възможна само отвън. Това е изключително важна дискусионна точка – от гледна точка на историческата оценка. Въпросът все още стои: възможна ли е била реформа отвътре или става дума само за паразитиране върху структурите на насилието?

Третата линия на дискусиите в Полша е свързана с проблема на независимостта и суверенитета. Определени лица, оправдавайки участието си в комунизма, казват, че Полша е била в сферата на СССР и влиянието му – и поради факта, че сме били част от съветския ред, истинска суверенност не е била възможна; съответно, ролята на управлението е била да се постигнат максимално количество добри цели. Това е свеждане на проблема за независимостта до прилагане на тактики в определени рамки. Аргументите на тази позиция са известни: социализмът даде на Полша модернизация, позиция в света, икономика, която осигуряваше някакви работни места в разрушената страна след войната и й позволяваше да се възстанови.

Противниците на тази позиция твърдят обратното – всеки, който е действал в рамките на този строй, е работил не за Полша, а в полза на СССР и Русия. Това в Полша също е жив морален и политически спор – и до ден днешен.

Така или иначе, има много хора, които смятат, че силата на поляците и на Полша е в убедеността, че не всичко, което се е случвало, е било действително – „Полска народна република“, комунизъм. Съпротивата срещу комунизма се основава на съзнанието, че това е била държава, създадена от комунисти. Но бидейки гражданин на тази страна, ти си можел да работиш за истинска Полша. Така са мислели много писатели, актьори, професори, работници – те са имали усещането, че техен основен патриотичен дълг е, живеейки в ПНР, да могат да запазят тази сфера на интимност, ръководени от два принципа. Първият се нарича „автентичност“ – винаги да говориш нещо, в което си убеден; вторият се нарича „етос на професионализма“ – дори при социализма трябва да си добър професор, актьор и пр. Това е давало на Полша хора със силно чувство за дълг. Това е давало сила за преживяване на социализма и възможност по-късно да се излезе от него с по-малко болка от него – за разлика от други постсоциалистически страни.