Тези дни в Полша беше отворена една нова страница от емоционалния дебат относно полския антисемитизъм. Повод за това даде полското издание на една нова книга от принстънския историк Ян Томас Грос, който е от полски произход. Книгата, с провокиращото заглавие „Страх“ („Fear. Anti-Semitism in Poland after Auschwitz“, New York 2006), е проникната от един-единствен въпрос: „Как беше възможен полският антисемитизъм след Аушвиц?“ Според цитираните от автора изказвания на оцелели от Холкоста евреи, по родните им места след войната са ги очаквали не отворени обятия, а циничния въпрос: „Ама ти още ли си жив?“
Жертвите на Холкоста бяха посрещнати с една повече или по-малко открита враждебност от страна на полското население, която в края на краищата стигна до погроми. Книгата на Грос разследва подробно три от тях: В Решов (1945), Краков (1945) и най-известния от трите, погромът в Килце (1946), при който са убити 37 евреи.
Според Грос, реалните причини за тези събития не са нито утвърждаваното широко участие на полските евреи в бавно укрепващия комунистически режим, нито пък разпространените по онова време ужасяващи истории за ритуални убийства на християнски деца. Реалните причини са от икономическо естество. Мнозина поляци бяха си присвоили еврейска собственост след като немските окупатори напуснаха страната и завръщането на оцелелите от Холкоста беше възприето от тях като реална заплаха. Независимо от претекста за погромите, пише Грос, тяхната цел е била да бъдат отстранени неудобните жертви.
Макар че много поляци бяха се опитали да помогнат на съседите си евреи, укривайки ги с опасност за самите себе си, повечето от тях бяха гледали с безразличие – а понякога и с одобрение – на престъпленията, извършвани от германските окупатори срещу евреите. Угризенията на съвестта могат да бъдат много ефективни, дори разрушителни, особено когато те подсилват някакъв ясен интерес.
Грос се изказва особено рязко за полската католическа църква, твърдейки, че с изключение на епископа от Честохова, църковните служители не само не са направили нищо за да защитят оцелелите след войната евреи, но дори директно са оправдавали тези атаки в по-голяма или по-малка степен. И въпреки това тук трябва да се отбележи, че спорната книга на Грос беше публикувана от едно уважавано католическо издателство.
Това не е първият път когато книга на Грос възбужда всеобщ интерес в Полша. Публикацията през 2001 на книгата му „Съседи“ вече беше предизвикала емоционални дебати относно участието на полското население в Холокоста. Тази книга се занимаваше с унищожаването на еврейските жители на Йедвабне (малко градче в източна Полша) през 1941. В продължения на десетилетия по време на комунистическия режим това престъпление беше приписвано на немските окупатори. Едва след твърдението на Грос, че престъпленията са били всъщност извършени от полските съседи на убитите, Полският Институт за Национална Памет започна разследване, което потвърди директното полско участие (оставяйки неизяснена ролята на немските окупатори).
Още преди да бъде публикуван този доклад, Александър Квасниевски, тогава полски президент, официално поднесе извиненията си по повод убийствата в Йедвабне „от името на онези поляци, на чиято съвест тежи това престъпление“.
Много хора никога не можаха да простят на Квасниевски това извинение. Повечето от възпоменателните дървета в алеята Яд Вашем в Ерусалим (посветени на онези, които са рискували живота си, за да спасят застрашени евреи през Втората Световна Война), носят полски имена. Полша беше единствената окупирана от Германия страна, в която подпомагането на еврейските граждани се наказваше със смърт. По време на окупацията, полската нелегална организация Армия Крайова създаде структура, уникална за Европа (наречена Зегота), която предлагаше помощ – включително и военна помощ – за евреите.
Тъй като поляците се съпротивяваха много упорито срещу нацистката агресия и сами бяха жертви на хитлеристката политика на геноцид, мнозина виждаха – и все още продължават да виждат – себе си единствено в ролята на военни жертви. По тази причина те считат всяко твърдение, поставящо поляци в ролята на виновници, за нагло безочие, ако не и директна атака, срещу полския народ. Дори събития, които са се случили след войната, особено погрома от Килце, биват разглеждани от много историци като провокация, изградена от полските (или дори съветски) тайни служби, които са се опитвали да увредят престижа на Полша пред Западна Европа и така да осигурят продължаващото оставане на страната в руската сфера на влияние.
Не е за чудене тогава, че Ян Томаш Грос е толкова противоречива фигура в полския обществен живот, макар че той никога не е поставял под въпрос заслугите на поляците, нито пък техния героизъм в борбата срещу фашизма. Така че можеше спокойно да се предскаже, че новата му книга ще предизвика нова вълна от гняв дори преди да се появи на полски език. Още при появяването на оригиналната версия в САЩ някои полски сенатори отправиха предупреждение към главната полска прокуратура, че книгата би могла да бъде обидна за полския народ и да насъсква към омраза – обвинения, които прокуратурата разследва в момента.
Радикалната католическа Лига на Полските Фамилии е отправила към полското външно министерство официално искане за отказване на Грос правото да влиза в Полша. Книгата не разкрива никакви непознати до този момент факти, не внася нищо ново в дебата и е повече един вид есе „с предпоставена теза“, отколкото истинско историческо изследване. Янош Куртика, директор на Института за Национална Памет, обвини Грос в историческа некомпетентност и едностранчиво използване на източници.
Но сред по-умерените се чуват и критични гласове, като например кардинал Станислав Дзвиш, секретарят на папа Йоан-Павел II, както и легендарния водач на Солидарност Лех Валеса, който твърди, че книгата на Грос ще пробуди опасни демони и ще раздели, вместо да помири. Полско-еврейският диалог трябва да бъде воден с поглед към бъдещето, а не към миналото, казва Валеса. Много малко хора се обявяват в защита на този автор, който е поел трудната задача да направи някои неудобни факти по-добре познати за широката публика и да премахне определени слепи петна в полската история. Сред неговите поддръжници е например Констнатин Геберт, главен редактор на еврейското издание Мидраш.
Но широкото недоволство в Полша може да бъде обяснено и чрез факта, че за много хора тази книга рисува един остарял портрет на Полша. Мнозина вярват, че старата мантра за полския антисемитизъм вече не е вярна, защото много неща са се променили от 1990 насам. Политиката на помирение и диалог между поляците и евреите, започната от президента Валеса и продължена от приемника му Квасниевски, както и от настоящия президент Лех Качински, беше много успешна. Еврейският живот в Полша се съживи, а интереса към еврейската култура, история и религия нарасна в огромна степен, особено сред младите поляци. Основани бяха много еврейски фестивали, а изложбите и театралните представления, концентриращи се върху еврейски въпроси, стават все повече и повече. Само преди няколко седмици професионалният съюз на пощенските работници в Полша спонтанно и успешно отказа да разпространява антисемитски брошури, издадени от един крайно десен политик.
Ян Томаш Грос в никакъв случай не отрича тези огромни промени в полското общество. Той просто смята, че неудобните теми от миналото трябва да бъдат дискутирани открито. Често се казва, че полемиката около някоя книга е винаги добре дошла за автора. В такъв смисъл единственото, което Грос би счел за скандално е ако тази полемика бъде продължена в съдебната зала.
Необходимо е обаче да се хвърли само един поглед върху развитието в демократичната сфера в Полша от 1990-те насам, за да се види, че колкото и емоционална да е тази дискусия, то много по-вероятно е тя да бъде провеждана в един много по-подходящ форум. И по всяка вероятност тя ще накара поляците да разглеждат историята си от една по-критична дистанция. Независимо от страховете на хората, вероятността тази книга да навреди на еврейско-полския диалог е минимална.
