Тревожният артист
Флобер губи девствеността си, като изнасилва една прислужница, след като гледката на жена, кърмеща в парка, го подлудява дотам, че целува кучето ѝ, прошепва на животното онова, което му се иска да прошепне на нея – и избухва в сълзи. Често изпада в безсъзнание, страдайки от мистериозно състояние, което дори баща му – лекар – не може да диагностицира. Като млад умишлено се отказва от приятелите, чийто романтизъм не е достатъчно дълбок и искрен, а само израз на младежка енергия. Когато вижда Изкушението на свети Антоний от Брьогел, изпада в толкова дълга и безмълвна възбуда, че сестра му се притеснява и се чуди дали да не го ощипе, за да го върне в съзнание. Не го прави – защото такива състояния са обичайни за Флобер, който често стои с часове, загледан през прозореца.
„Изкушението на свети Антоний“ от Ян Брьогел Стари
Накратко, Флобер е толкова интензивен, че състоянието му граничи с психична нестабилност – и тази нестабилност е същностна за начина, по който работи. Когато изпраща една от ранните си творби на своя приятел Алфред Льо Поатвен, в съпровождащото писмо пише: „душата движеше перото – и го счупи.“
Писмата на Флобер, преведени от Франсис Стигмюлер и наскоро преиздадени от NYRB, са изпълнени с безумството и страданието на гения му – с цялата му жестокост, мания и пълна отдаденост на изкуството. Заедно с класическата биография на Стигмюлер Флобер и Мадам Бовари: двоен портрет, те са ключови за разбирането на този дълбоко личен романист.
Madame Bovary, c’est moi
Какво може да направи критиката за артист като Флобер? Мадам Бовари, с обем от 116 000 думи, е писан в продължение на четири години и седем месеца – което, ако подобно изчисление изобщо има смисъл, означава под 70 думи на ден. За да усъвършенства всяко изречение като стих, Флобер плаче и вие, припада от сърцебиене и пише в пристъпи на екстаз; много от изреченията си изрича на глас. Нарича кабинета си gueuloir – „място за крясъци“. (Не случайно го наричат „мечката от Кроазе“.) Романът току-що се е родил, обявява той в писмо – и чака своя Омир. За да се окаже достоен за тази задача, Флобер преживява, както изглежда, всяко възможно чувство. Изтощава се, преживявайки емоционалния живот на романа си, за да може да усъвършенства изречениятя си. Обича да казва: Madame Bovary, c’est moi [мадам Бовари, това съм аз]. И го е мислел наистина. Душата е движела перото – и го е счупила.
Флобер твърди, че не пише за себе си – но това е неискрено: той полага огромни усилия да не бъде „личен“ писател, но всъщност култивира чувствата на своите герои вътре в себе си. Не е чудно, че човекът, който е написал Мадам Бовари – една трагедия на цинизма – е избирал най-грозната проститутка в публичния дом, без дори да угаси пурата си по време на акта, заради циничното си отношение към преходната красота. „Имам бурни сетивни желания“ – пише той – „но не мога да дам целувка, която да не е иронична.“ Как иначе се пише такава книга?
Мадам Бовари е съвършен роман: страница по страница, ред по ред, без слабост. Рискът на реализма е да опишеш прецизно реални детайли, но без цел – и така да създадеш скучна, претрупана книга. При Флобер, всеки детайл – дори движението на пръстите в копринени пантофи – разказва нещо. Всичко има роля: в изграждането на условията за падението на Ема, в напрежението, в психологическия портрет на героите.
Реагираме толкова силно на Мадам Бовари (мнозина не я понасят, защото не понасят самата Ема), именно заради близкия реализъм на Флобер. Преживяваме историята толкова плътно, колкото романът изобщо позволява. Виждаме я, чуваме я и я усещаме точно както Ема.
Именно с цинична дистанцираност е създадено такова изкуство (или Изкуство, както Флобер настоява да го наричат). Да познаваш Мадам Бовари (и самата Мадам Бовари) означава да познаваш самия Флобер; а да познаваш живота на Флобер означава да осъзнаеш колко дълбоко осмислена е тъмнината и омразата в този роман. Отчаянието на неосъществените мечти, на непреживения живот, на всепоглъщащото желание за всичко, на опасностите на въображението – всичко това е пълнокръвно и неумолимо както в романа, така и в автора му.
Трябва да умееш да се накараш да го почувстваш
Писмата на Флобер са толкова завладяващи, защото са пълни със съвети за писане. „Ако чувствителните нерви бяха достатъчни, за да бъдеш поет, щях да съм по-добър от Шекспир“, казва той на своята любовница, поетесата Луиз Коле. Но нашите собствени страсти не са достатъчни. „Колкото по-личен си – толкова си по-слаб.“ По-късно това се превръща в мото на естетизма – както казва Оскар Уайлд: „Цялата лоша поезия произлиза от искрено чувство. Да си естествен значи да си банален, а баналното не е изкуство.“
Но в писмото, където Флобер излага тези принципи, той не просто излага принципите на литературата. Той всъщност критикува слабостите на поезията на Луиз. Неговата откъснатост в името на изкуството няма граници – а още по-малко спрямо чувствата на Коле.
Колкото по-малко чувстваш нещо, казва ѝ той, толкова по-добре можеш да го изразиш. Да изливаш емоциите си директно – това не е писане. Това не е създаване на Изкуство, не е приоритет на стила, не е освещаване на естетиката. „Всичко е стил“, настоява той.
Но, както видяхме, Флобер често пише в пристъпи на емоционална буря. Защото, казва той на Луиз, „трябва да умееш да се накараш да го почувстваш.“ За да създадеш стил, не трябва да изливаш суровата емоция върху страницата, а да можеш да я извикаш, да я уловиш, да я стилизираш. Не ти трябват чувства – трябват ти „очи да виждаш, моделът трябва да позира пред теб“.
Маниакалните цикли на настроенията не му позволяват да „вижда“, за да създава нов стил. Стил, който „да бъде ритмичен като стих, прецизен като езика на науката, вълнообразен, дълбок като глас на виолончело, заострен в пламък; стил, който пронизва идеята като кама.“
Понякога, когато съм празен, когато думите не идват, когато се окаже, че не съм написал и едно смислено изречение след като съм надраскал цели страници, рухвам на дивана и лежа вцепенен, затънал в блато от отчаяние, мразейки себе си и обвинявайки се за тази безумна гордост, която ме кара да преследвам химера. Петнадесет минути по-късно всичко се е променило; сърцето ми препуска от радост. Миналата сряда трябваше да стана и да взема кърпичка – сълзи се стичаха по лицето ми.
Горката Луиз вероятно е изпитала немалка част от тази непостоянна гениалност. Имала е пълното право да се чувства пренебрегната и използвана. Маниите му сигурно са ѝ изглеждали изтощително себични – „И за какво, по дяволите, искаш да ти говоря, ако не за Шекспир, ако не за онова, което е най-близко до сърцето ми?“, пита Флобер в началото на едно писмо – и може би е била слаба утеха, че тя е получавала едни от най-великите писма в историята на литературата. Можем да се възхищаваме от безопасно разстояние на редове като: „Ако знаеше всички невидими мрежи, които ме държат физически в неподвижност, всички мъгли, които се носят в ума ми!“, и да се питаме какво точно е било онова странно душевно неравновесие, което е направило Флобер такъв, какъвто е бил.
За Луиз – сама, необгрижвана, пренебрегната – всичко това трябва да е било мрачно преживяване, едновременно хипнотично и отблъскващо. Макар да ѝ е писал сто писма, Флобер я е посетил само шест пъти. Казвал ѝ, че е зает с изучаването на гръцки език, или че току-що е получил нови преводи, или че има цирей на шията… В действителност, Мадам Бовари винаги е била на първо място.
Красотата, както той неуморно повтаря, се постига само с жертви.
Не можем винаги да живеем с нос, обърнат към звездите
Най-флоберовият съвременен критик е Сюзан Зонтаг, която пише, че „онова, което е неизбежно в едно произведение на изкуството, е стилът.“ Стилът е изкуството; стилът е това, което прави изкуството „преживяване на качествата или формите на човешкото съзнание“. В пълна флоберова стилистика Зонтаг заявява: „Изкуството не само е за нещо – то е нещо. Едно произведение на изкуството е предмет в света, не просто текст или коментар за света.“
Това е сърцевината на спора около книги като Мадам Бовари: дали стилът е морално благо, като провокира онова, което Зонтаг нарича „оживяване на нашата чувствителност и съзнание“, или съдържанието трябва да бъде преценявано морално – независимо от стила. За Зонтаг „преживяването на произведенията на изкуството… надхвърля преценката“. То представлява съзнание – висшата литературна добродетел.
Именно това представяне на съзнанието е било целта на Флобер. Той вярва, че съзнанието се е разширило от времената на Омир насам и че са нужни нови форми. Особено доволен е, когато местен сановник казва нещо, почти дума по дума, което Флобер току-що е сложил в устата на второстепенен герой. Това е научната прецизност, която той търси. Но за да представи съзнанието е трябвало да изтръгне толкова много от себе си. В манията си по изреченията, казва му майка му, той е изсушил сърцето си.
Би било банално да кажем, че Флобер е бил собствената си изкупителна жертва – макар че може би самият той е мислел така. В едно дълго оправдание – и възхвала – на навика си да посещава проститутки, той казва на Луиз, че това е среща между похот, фрустрация, пълна липса на човешка връзка, физическа ярост и звън на злато.
Един поглед в тази бездна те замайва… Изпълва те с такава тъга! И те кара да мечтаеш за любов!
Зонтаг пише за твореца като пример за страдащ, говорейки за „неуморния флирт със страданието“ на Симон Вайл – и нещо подобно важи и за Флобер, по неговия си жесток начин. Да не си познал онова чисто отвращение от живота на сутринта след бордея, усещането, че искаш да скочиш от моста – казва Флобер – значи да си пропуснал нещо от самия живот. „Не можем винаги да живеем с нос, обърнат към звездите.“ Да вкара сам себе си в спирала на отчаяние, за да може да мечтае за любов – това е било условието, което му е позволило да напише Бовари.
И все пак, когато четеш писмата на Флобер, усещаш най-силния възможен човешки контакт във всеки ред. Да, те са съкровище от прозрения за писателския процес, да, пълни са със съвети и поради това фигурират в учебни програми – но преди всичко са изпълнени със съзнание. Флобер би намразил тази идея – но писмата му са едни от най-добрите му произведения, пълни с дистанция, цинизъм, честност, жестокост, наблюдателност и психологическа острота – всичко онова, което прави Мадам Бовари толкова завладяващ роман. Понякога критиците казват, че Бовари е единственият му истински велик роман. Писмата му обаче са друг шедьовър.
Писмата на Флобер са толкова завладяващи, че заслужават, както Зонтаг предлага, да бъдат четени със смес от „отвращение, съжаление и преклонение“ – заради неговото непрестанно търсене на страдание, заради огромната тъга към живота и към себе си на следващия ден след проститутката – но не и към Луиз, не и към самата проститутка. Защото те ни показват, че способността да пишеш така силно и разтърсващо за живота на другите хора понякога е резултат от нещо, което е точно обратното на съпричастността.
Изкуството на Флобер не изисква само неговото собствено страдание. В неговата „пълна липса на всякаква човешка връзка“ винаги е замесен и някой друг.
