През късната 2009 и в годините след нея Европейският съюз беше разтърсен от финансова криза, която постави под въпрос самото бъдеще на еврото като валута и ЕС като институционална рамка за насърчаване на мира и икономическия растеж. В ядрото на кризата лежи неспособността на някои страни от ЕС, най-вече Гърция и Италия, да изплатят значителните държавни дългове, натрупани в хода на предишното десетилетие. Кризата на държавните дългове бързо се превърна в банкова криза за цяла Европа, тъй като беше поставена под въпрос самата жизнеспособност на финансовите институции, финансирали този дълг.
Еврокризата разкри наличието на голяма пропаст между северна и южна Европа. Няма такова нещо като „криза на социалната държава в Европа“ изобщо: Германия, Холандия и скандинавските държави имат големи социални сектори в сравнение с, да речем, Съединените щати или Япония, но тези страни издържаха кризата на Уол Стрийт от 2008-9 година по-добре от САЩ. Особено Германия постави в много добър ред финансите си по време на реформите, предприети от [социалдемократическото] правителство на Герхард Шрьодер в началото на 2000-те години – тя съкрати разходите по труда и постави под контрол нивата на държавните си дългове. Страните, които изпаднаха в трудности – Гърция, Италия, Португалия, Ирландия и Испания – също се различават много едни от други. Ирландия и Испания бяха сравнително отговорни финансово във времената преди кризата; проблемите им започнаха едва с пръскането на балоните на неконтролирано строителство, което пък доведе до банкови фалити и последваща нужда от спасяване на банки чрез огромни суми, платени от данъкоплатците и в края на краищата хаос във финансите. Неудържимо високите държавни дългове, поради огромно правителствено харчене, бяха проблем най-вече в Гърция и Италия.
Разликите между северна и южна Европа накараха множество наблюдатели да опишат проблема като културен, противопоставяйки една здраво работеща, протестантска, дисциплинирана северна Европа (Германия, Холандия и Скандинавия) срещу някакъв мързелив, разточителен Юг, католическо-православен. Макар че, както ще говоря по-нататък, културата действително играе определена роля в тази криза, този вид голямомащабни, религиозно обусловени разделения, не могат да послужат като достатъчно обяснение: протестантските Великобритания и Исландия претърпяха големи банкови кризи и държавни дефицити, докато в католическа Испания [и Полша, бел. пр.] всъщност имаше бюджетен излишък, преди да се разрази кризата със строителния балон. Реалното разделение не е културно, поне ако дефинираме културата чрез религиозното наследство; то е между една клиентелистка и неклиентелистка Европа.
В основата на проблемите при Гърция и Италия се намира фактът, че и двете страни са използвали заетостта в държавния сектор като източник на политическо покровителство, което е довело да раздута и неефективна сфера на държавни услуги и все по-увеличаващи се бюджетни дефицити. Германия, както видяхме по-рано[1], е наследила една автономна, основаваща се на заслуги, модерна бюрокрация още от абсолютистките си времена. Гърция и Италия, напротив, не са си създали модерни управленчески апарати [bureaucracies] още преди да се превърнат в изборни демокрации и през по-голямата част от най-новата си история са използвали работните места в обществения сектор като средство за мобилизация на гласоподавателите. Резултатът от това е хронична неспособност да се контролира заетостта в обществения сектор, а значи и разходите, свързани с нея, чак до наши дни. […] В Гърция и Италия клиентелизмът продължава да се шири, въпреки факта, че и двете са богати, индустриализирани общества. В Съединените щати икономическото развитие е довело до създаването на нови групи от средната класа, които се превръщат в основа за прогресивната коалиция. Гръцкият и италиански опит, напротив, показва, че икономическият растеж сам по себе си не е достатъчен, за да доведе до изчезване на клиентелизма. Новите социални действащи лица могат да бъдат включени в добре утвърдени клиентелистки системи и да бъдат накарани да играят по техните правила. Това е допълнително указание в полза на твърдението, че политическото развитие не се движи само по един път и че различните компоненти на развитието могат да вървят по паралелни, но в края на краищата раздалечаващи се траектории.
Общества с ниска степен на доверие
Още в самото начало трябва да уточня, че когато говоря за Италия, аз разглеждам общество, което е било политически обединено едва през 1860-те и което е свързало в едно цяло сравнително благоденстващия и добре управляван италиански север, и бедния, слаборазвит юг. Много от характеристиките на клиентелизма и политическата корупция, които чужденците асоциират с Италия като цяло, са били по-характерни исторически за т. нар. Мецоджорно (районите на юг от Рим, включително и Сицилия), а не толкова за Ломбардия, Пиемонт, Венето и Тоскана. В Италианската историография всичко това е познато като „Южен въпрос“ – а именно защо историческите различия между двете части на страната съществуват на първо място, и защо те не са намалели в хода на този век и половина обединение.
При изучаването на различните социологически изследвания на традиционния живот в южна Италия и Гърция прави силно впечатление колко те си приличат що се отнася до липсата на социално доверие и важността на семейството като главна основа за социално сътрудничество.[2] Налице е дълга традиция от писания за южна Италия, в които се отбелязва липсата на социални структури – неформални групи и асоциации – между семейството и държавата. Политологът Едуард Банфийлд, в своето етнографско проучване на малко и бедно градче в административния регион Базиликата, предлага понятието „аморален фамилизъм“, чийто код описва по следния начин: „Увеличавай материалното, краткосрочно предимство на най-близкото си семейство; предпоставяй, че всички останали ще вършат същото“. Взаимопомощта в най-тесния семеен кръг идва за сметка на способността да се отдава доверие на по-широк кръг от външни хора: „всяко предимство, което може да бъде дадено на друг/и, е по необходимост за сметка на [в ущърб на] собственото семейство“. Ето защо човек не може да си позволи лукса на благотворителността, която отдава на чуждите повече, отколкото заслужават, или пък дори на справедливостта, която им отдава заслуженото… Към онези, които не принадлежат към семейството, разумното поведение е онова на подозрителността“.[3] […]
Много подобни наблюдения са правени и по отношение на традиционното гръцко селско общество, още от деветнадесети век насам, в което, според социолога Апостолис Папакостас, „Единствено възможният начин да се организират хората е чрез семейството – социална организация, която, въпреки местните вариации в структурата ѝ, винаги е играела важна роля в социалния живот на модерна Гърция“. Както и в южна Италия, лоялността към семейството е противотежест към недоверието срещу чуждите. Според политолога Кийт Лег,
Членовете на семейството се обединяват, за да посрещнат заплахите, идещи от външни хора… Да се мами държавата, чуждите или дори съдружниците е нещо прието, то дори често се възприема като доказателство за интелигентност. Селяните не се опитват да завързват много често нови или директни връзки с чужди хора, тъй като гъркът се намира в напрегнати отношения дори със съдружници и съседи… Селските домове са построени по такъв начин, че почти всички, с изключение на само няколко, са предпазени от очите на общността… Когато някой селянин-грък попадне в болница, близките му са в постоянна близост, за да могат да проверяват доктора и леченията, които той предписва.[4]
Урбанизацията, която започва в Гърция през късния деветнадесети и ранния двадесети век, почти не нарушава тези социални шаблони. В западноевропейските страни като Англия, Белгия и Германия, урбанизацията е страничен продукт от индустриализацията и необходимостта модерните индустрии да бъдат съсредоточени в градове с комуникационни връзки като пристанища и реки. При тези условия дисциплината, наложена от фабричния труд, трансформира общността [Gemeinschaft] в общество [Gesellschaft], с което реорганизира традиционните общности за целите на модерното разпределение на труда.
Гърция, напротив, се вписва по-скоро в един модел, по-характерен за множество съвременни развиващи се общества на други места по Балканите, Близкия Изток и Африка, където урбанизацията е движена не от индустриализацията, а от преселването на цели села в градовете, с което общността [Gemeinschaft] си остава непокътната. По думите на Апостолис Папакостас, „Гръцките градове могат да бъдат описани като ‚градове от селяни‘, а жителите им като ‚градски селяни‘. Голяма част от социалното сцепление в градовете се основава на тясно преплетени социални мрежи и висока честота на контакти с познати лица.“[5] Ниско-доверчивата, семейно-ориентирана гръцка провинция се е превърнала по този начин в градското общество от ранния двадесети век.
Събитията от гръцката история се стичат по такъв начин, че правят ниските нива на доверие още по-ниски. Гърция е окупирана по време на Втората световна война първо от италианците, а след това от германците [а отчасти и от българите, бел. пр.]. Към този момент гръцкото общество вече е силно разделено по идеологически линии, а след края на войната избухва ожесточена гражданска война между комунистите и правителството, поддържано първоначално от Великобритания, а по-късно от САЩ. Войната довежда до множество зверства и от двете страни, и повече от петдесет хиляди жертви, което оставя наследство на поляризация, продължаваща и до наши дни.
Разбира се, между южна Италия и Гърция има важни различия. Мафията, която играе толкова важна роля в историята на Мецоджорното, няма реален еквивалент в Гърция. Въпреки това и двата региона са известни с фамилизма [семействеността] си, а също и с високата степен на недоверие, както и липсата на гражданска общност. На пръв поглед не е очевидно, че социалното недоверие би трябвало да води до феномените на клиентелизма и нискокачественото управление, но това все пак е така: силното, ефективно управление създава социално доверие и от своя страна е облекчавано от съществуването на доверие. Както доверието, така и силното управление липсват в Гърция и южна Италия.
Ранната гръцка демокрация
Гръцката държава никога не е имала шанса да се консолидира в силно, легитимно, автономно тяло още преди появата на демокрацията през деветнадесети век. Всъщност, като част от Османската империя, не е имало изобщо никаква суверенна гръцка държава, а територията, на която тя се намира, има дълга традиция на съпротива срещу събирането на данъци от османските власти (гръцките герои са известни като armatoloi kai kleftes – партизани и крадци). Гърците, вдъхновени отчасти от идеите на Френската революция, обявяват независимост през 1821 и започват въстание срещу османското управление. Те не успяват със собствени сили и постигат независимостта си едва след намесата на Франция, Великобритания и Русия, които изпращат военноморски сили и специален военен корпус за прогонване на турците. В известен смисъл освобождението на Гърция е първият пример за онова, което в наши дни се нарича „хуманитарна намеса“. Гръцката независимост се превръща в международна кауза сред либералните европейски кръгове от онова време, а поетът Лорд Байрон играе ролята на един Бенар Нари-Леви на своето време.
Чужденците продължават да доминират в гръцката политика дълго време след като страната е постигнала формална независимост през 1830, когато Великите сили поставят на гръцкия трон Ото, принц от баварското семейство Вителсбах. Баварците довеждат със себе си войски и обучени администратори, с надеждата да създадат модерна, централизирана, обективна администрация. Но съветниците на Ото се оказват неспособни да контролират гръцките му поданици. Изправен пред все по-силна съпротива срещу управлението си, Ото приема през 1844 конституция и въвежда в страната всеобщо право на гласуване за мъжете през 1864. По този начин Гърция става първата в Европа изборна демокрация, изпреварвайки Великобритания с цяло поколение. Както и в случая със Съединените щати, тук демокрацията е утвърдена преди да е създадена истинска модерна държава.[6]
Великобритания, Франция, Германия и Белгия започват процеса на индустриализация много преди консолидацията на демокрацията, което означава, че при тях вече има наченки на организирана работническа класа преди гласоподаването да бъде разширено. Това позволява появата на програмни социалистически или социалдемократически партии, основаващи се на професионални движения. Тази последователност е преобърната в Гърция, както се случва и в много днешни развиващи се страни. Гърците винаги са били великолепни търговци и са контролирали голяма част от търговията в Османската империя, служейки като мост между Близкия Изток и Европа.[7] Но самата Гърция си остава предимно аграрно общество през 1870-те, когато в страната започват да се вливат чужди инвестиции. Към началото на двадесети век се получава широка урбанизация, но тя се основава по-скоро на това, че градовете са се превърнали в административни, културни и търговски центрове, а на центрове за индустриално развитие – процес, който понякога се нарича „модернизация без развитие“. Реален индустриален сектор не се появява чак до късните 1920 и ранните 1930, но дори и тогава той си остава много малък в сравнение със Западна Европа.[8]
Именно тази комбинация от слаба държава, доминирана от чужденци, липса на силна предприемаческа капиталистическа класа и ранно въвеждане на всеобщо изборно право, плюс възможност за демократично оспорване на всичко, полага основите за всепроникващия гръцки клиентелизъм. Политиката в Гърция от деветнадесети век не е организирана около големи социални класи и респективните им интереси; тя се основава по-скоро на кланови и регионални интереси.
Липсата на силна капиталистическа пазарна икономика в Гърция означава, че държавата се превръща в де факто основен източник на заетост, а гръцките правителства от деветнадесети век започват да пълнят обществения сектор със собствените си политически поддръжници. Към 1870-те гръцкото правителство има седем пъти повече държавни служители на глава от населението в сравнение с британското правителство от същото време, а един висш министър може да печели наполовина колкото най-богатия земевладелец.[9] Гръцката държава се разширява драматично и възприема като свои всевъзможни дейности, които би трябвало да бъдат оставени на частния сектор, като например управляването на различни бизнеси. При това тя си остава изключително слаба от гледна точка на административните капацитети.
Гръцкото общество от средата на деветнадесети век е организирано около селски отношения между патрони [покровители] и клиенти – традиционна система, която се превръща в демократическа система на покровителство, при която членовете на парламента контролират гласовете чрез раздаване на работни места и услуги. Няма опити за реформиране на обществения сектор чак до скромните постижения на правителствата на Трикупис (1875–1895) и Венизелос (1910–1933), при които са въведени образователни изисквания и осигуряване на доживотна заетост за държавните служители.[10]
За нещастие, макар че в годините между войните се поражда по-широко обществено участие и нови форми на политическо рекрутиране, гръцкото общество е толкова поляризирано, че не успява да постигне базисна стабилност. То преминава през серия преврати и конфликти, които довеждат до отмяната на демокрацията от олигархичен режим в средата на 1930-те, и са последвани от години на чужда окупация и гражданска война. Демокрацията е отново прекъсната от бруталната седемгодишна диктатура на полковниците между 1967 и 1974, като стабилна либерална демокрация се появява едва след свалянето им от власт. Тези социални конфликти оставят дълбоки разделения в гръцкото общество и увеличават общото ниво на недоверие.[11]
Забележителното при еволюцията на гръцките политически институции е, че икономическата модернизация, за разлика от случаите във Великобритания и Съединените щати, не довежда до появата на коалиция от средните класи, чиято цел е реформа на държавата и елиминиране на всеобщата система на клиентелизъм. Вместо това появата на стабилна изборна демокрация след 1974 води до премахването на основаващата се на заслуги държавна заетост и постоянното разширяване на една по-изтънчена форма на клиентелизъм, упражнявана от двете доминиращи партии, централно-дясната Нова демокрация (НД) и Пан-елинското социалистическо движение (ПАСОК). Възстановяването на формалната демокрация в Гърция след падането на полковниците заслужено е отбелязвано като начален ход от хънтингтъновата Трета вълна на демократизации. Но на самото качество на демократичното управление в Гърция почти не се е обръщало внимание – това, че Гърция никога не е успяла да създаде един истински модерен, обективен обществен сектор. Това нямаше значение за никого – чак до Еврокризата от 2009.
Колонизация на държавата
Когато говорим за клиентелизъм в Гърция след Втората световна война, ние вече нямаме предвид системата от местни първенци и обкръженията им, която доминира гръцката политика от деветнадесети век. Гръцките партии, сега вече имащи работа с масови електорати, се превръщат в много по-обиграни и добре организирани системи за мобилизация на популярния вот, подобни на политическите машини от Съединените щати през късния деветнадесети век.[12]
Тази система започва да доминира в гръцкото правителство, както показва Джордж Маврогордатос в редица примери от сферите на образованието и банките. Чак до 1980-те е налице автоматично набиране на студенти за университетите, в зависимост от реда, по който са подадени кандидат-студентските документи. В тази система няма почти никакъв елемент на заслуги и тя води до неконтролирано увеличение на броя на учителите, в резултат на което броят на работните места е далеч по-малък от онзи на кандидатите. Но тази система поне не подлежи на политически манипулации. Всичко това се променя когато ПАСОК идва на власт през 1993 и партията поема контрола над временните учителски места, след което ги използва като награди са собствените си партийни последователи. В добавка към това е отменена системата на инспекторски прегледи и училищните директори са на практика понижени, което разчиства пътя за система на автоматични повишения и елиминиране на всякаква следа от оценяване на учителската работа. Тези мерки са идеологически оправдавани като анти-елитистки и про-социалистически. Но онова, което те утвърждават, е не широко участие в политическия живот (една цел, която и без това е спорна при всяка образователна система), а партиен контрол над личните назначения.
Нещо подобно се случва и при Националната банка на Гърция. До ранните 1980 г. това е високо уважавана институция, в която назначенията се правят по заслуги, като близо 90 процента от персонала се наема чрез изпити. Нещата се променят с възхода на ПАСОК през 1981; партията увеличава общото заплащане с близо 50 процента (при 16,000 служители) и премахва конкурсите при новите назначения. Броят на назначенията по връзки се увеличава от 10 до 40 процента от работната сила, като висшите банкови постове се контролират изцяло от партията. Когато Маврогордатос пита банковия служител, отговорен за персонала, какъв е общият брой на служителите, той отговаря, че само съдебно решение може да го накара да разкрие тази информация.[13]
Макар че ПАСОК е партията, която политизира назначенията на учители и банкови служители в горните случаи, и двете водещи партии действат активно за запълване на обществения сектор със собствени последователи. НД и ПАСОК си разменят местата през 1981, 1989, 1993, 2004 и 2009. След всеки избори те се опитват да махнат политическите назначения на опонентите си и да ги заменят със свои. Но силните гръцки професионални съюзи вече са успели да извоюват назначения до живот за множество държавни служители. В резултат на това, вместо смяна на служителите при всяка смяна на управляващата партия, гръцката държава просто започва да се раздува все повече, за да може да поеме новите служители.
Нискокачествено управление
Гръцката държава е голяма и все по-разширяваща се, но, с малки изключения, с много ниско качество. Проблемите ѝ са вече нарицателни из цяла Европа, след началото на Еврокризата: честа загуба на права върху поземлена собственост, поради неадекватно поддържане на кадастъра; изключително натрупване на нерешени дела, поради лошо функциониране на съдилищата; дълго чакане за болници и други държавни учреждения.
Причините за клиентелизма в Гърция не са трудни за откриване; той е резултат от ранното въвеждане на изборната демокрация, още преди да се е появила възможност за изграждане на модерна държава. В това отношение гръцкият опит е не по-различен от американския и е подобен на онзи от много други развиващи се страни в Латинска Америка и южна Азия. Специфичното за Гърция е фактът, че докато страната се модернизира и развива икономически, в нея не се появява реформаторско движение. В Гърция никога не се е появявала коалиция от групи, изградени около средната класа, която да агитира за реформа на държавните служби. Вместо това новопоявяващите се социални действащи лица, като гражданите или емигрантите от Мала Азия, винаги са били въвличани в съществуващата клиентелистка система и са започвали да играят по правилата ѝ.
Но защо някои страни са успявали да реформират собствените си клиентелистки системи, докато Гърция не го е направила? Има няколко фактора, свързани с този случай, които насочват към възможни отговори.
Първият е свързан с липсата на силна традиция на собствена държавност [indigenous statehood]. Макар и Гърция да е „люлката на демокрацията“ в древността, тя навлиза в модерната ера като османска провинция, в която местните елити са ангажирани с дейност в полза на нелегитимна чужда власт. Гърците се борят смело за свободата си, но не са в състояние да я постигнат сами; дори и след постигането на независимост чуждото влияние остава силно, както свидетелстват ангажиментите на първите гръцки политически партии с различни Велики сили. Тези чужди влияния са видни и при промените на границите в хода на вековете. Този модел на влияние продължава и след Втората световна война, по време на Студената война, когато Гърция е просто пионка в ръцете на големи международни интереси. Както и по други места по света, сред които Италия, комунистическите и други партии от крайната левица обикновено отхвърлят клиентелизма в полза на масова [изборна] мобилизация, основаваща се на идеология. Но динамиката на Студената война прави така, че Съединените щати избират да подкрепят една корумпирана и клиентелистка консервативна партия, вместо по-чистата, но лява (комунистическа) такава.
И действително, докато днес страната се бори с финансовата си криза, централният въпрос в гръцката политика си остава влиянието на Брюксел, Германия, Международният валутен фонд и други външни действащи лица, на които се гледа като на кукловоди, управляващи иззад сцената едно слабо гръцко правителство. Макар в американската политическа култура също да е налице силно недоверие към правителството, вярата в базисната легитимност на демократичните институции е много дълбока.
Недоверието в правителството е свързано с гръцката неспособност да се събират данъци. Американците шумно обявяват неприязънта си към данъците, но когато Конгресът постанови нов данък, правителството го налага енергично. Нещо повече, международните сравнения показват, че нивата на събиране на данъците са разумно високи в Съединените щати; по-високи, във всеки случай, от много европейски страни по Средиземноморието. Неплащането на данъци е нещо широко разпространено в Гърция, където ресторантите искат да се плаща в брой, докторите обявяват доходи на границата на бедността, а нерегистрирани плувни басейни, притежавани от собственици, които крият активите си, са нещо обичайно в гръцкия ландшафт. Според едно изследване, сивата гръцка икономика съставлява 29,6 процента от Брутния вътрешен продукт на страната.[14]
Вторият фактор е свързан с късното пристигане на капитализма в Гърция. Съединените щати са ранно-индустриализирана страна; частният сектор и предприемачеството си остават основните занятия за повечето американци. Гърция се урбанизира и възприема някои други черти на модерното общество сравнително рано, но не успява да изгради силна база за индустриална заетост. При липсата на предприемачески възможности гърците търсят работа най-вече в държавния сектор, а политиците, търсещи начини за привличане на избиратели, им ги осигуряват с готовност. Нещо повече, гръцкият модел на урбанизация, при който цели села се преселват от провинцията в градовете, запазва непокътнати селските мрежи на покровителство, които обикновено се разтурват под влияние на индустриалното развитие.
Последният, трети фактор е свързан с доверието или онова, което се описва като „социален капитал“.[15] Започнах тази глава отбелязвайки, че Гърция споделя с южна Италия репутацията на общество с изключително ниска степен на доверие. Някои социални учени твърдят, че доверието е страничен продукт от други сили в дадено общество, като например ефективното управление или силният икономически растеж, който позволява на всички да забогатяват заедно. Други смятат, че липсата на доверие е културна черта, която съществува независимо от политическите и икономически системи; тя е по-скоро причина за нефункционирането на системата, отколкото негово следствие.
По мое мнение гръцкото недоверие има корените си в политиката, особено в липсата на силна, безпристрастна държава, но в хода на годините то се е утвърдило като културен навик. Недоверието е широко разпространено както в традиционното гръцко общество, така и в ожесточените политически борби от двадесети век. Гърците са били разделени по семейство, роднинство, регион, класа и идеология, въпреки факта, че Гърция е едно от най-хомогенните в етническо отношение общества по света. Тези социални и политически разцепления се подхранват допълнително от това, че държавата никога не е била виждана като защитник на абстрактния обществен интерес, по начина на германската или френската държави. Вместо това на нея се гледа като нещо, което трябва да се сграбчва и експлоатира в съгласие с тесни партийни интереси. Ето защо никоя съвременна гръцка политическа партия не е правила от реформирането на държавата част от политическия си дневен ред. Когато Европейският съюз и Международният валутен фонд изискаха структурни реформи в замяна на реструктурирането на гръцкия държавен дълг, гръцкото правителство беше съгласно на буквално всякакъв вид остеритет преди да се съгласи да приключи партийния контрол над покровителствените практики.
Текстът е част от мащабния социологически труд на Франсис Фукуяма
„Political Order and Political Decay:
From the Industrial Revolution to the Globalization of Democracy“
[„Политически порядък и политически упадък:
от Индустриалната революция до глобализацията на демокрацията“],
Farrar, Straus and Giroux, 2014
[1] Текстът е част от мащабния социологически труд на Фукуяма „Political Order and Political Decay: From the Industrial Revolution to the Globalization of Democracy“ [„Политически порядък и политически упадък: от Индустриалната революция до глобализацията на демокрацията“], Farrar, Straus and Giroux, 2014. Бел. пр.
[2] Diego Gambetta, The Sicilian Mafia: The Business of Private Protection (Cambridge, MA: Harvard University Press, 1993), pp. 75–78.
[3] Edward C. Banfield, The Moral Basis of a Backward Society (Glencoe, IL: Free Press, 1958), pp. 85, 115–16.
[4] Keith R. Legg, Politics in Modern Greece(Stanford, CA: Stanford University Press, 1969), pp. 36–37.
[5] Papakostas, “Why Is There No Clientelism in Scandinavia?” p. 48.
[6] Legg, Politics in Modern Greece, pp. 52–56.
[7] Nicos P. Mouzelis, Politics in the Semi-Periphery: Early Parliamentarism and Late Industrialization in the Balkans and Latin America (New York: St. Martin’s Press, 1986), pp. 40–41.
[8] Nicos P. Mouzelis, “Capitalism and the Development of the Greek State,” in Richard Scase, ed., The State in Western Europe (New York: St. Martin’s Press, 1980), pp. 245–46.
[9] Mouzelis, “Capitalism and the Development of the Greek State,” p. 242.
[10] Ibid., p. 244; George Th. Mavrogordatos, “From Traditional Clientelism to Machine Politics: the Impact of PASOK Populism in Greece,” South European Society and Politics2, no. 3 (1997): 1–26.
[11] За междувоенния период, виж George Th. Mavrogordatos, Stillborn Republic: Social Coalitions and Party Strategies in Greece, 1922–1936 (Berkeley: University of California Press, 1983).
[12] Lyrintzis, “Political Parties in Post-Junta Greece,” p. 103; Takis S. Pappas, Making Party Democracy in Greece (New York: St. Martin’s Press, 1999).
[13] Тези случаи, плюс два други, се разглеждат в Mavrogordatos, “From Traditional Clientelism to Machine Politics.”
[14] Susan Daley, “Greek Wealth Is Everywhere but Tax Forms,” New York Times, May 1, 2010; see also Daley, “Greece’s Efforts to Limit Tax Evasion Have Little Success,” New York Times, May 29, 2010; Schneider and Enste, Shadow Economy, p. 36; Friedrich Schneider and Robert Klinglmair, “Shadow Economies Around the World: What Do We Really Know?” European Journal of Political Economy 21 (2005): 598–642.
[15] Виж Fukuyama, Trust, chap. 1.
