Метафизика във времена на тероризъм
Защо най-неподходящи хора, включително и самият аз, внезапно започват да говорят за Бога? Кой би очаквал теологията да надигне глава още веднъж в технократския двадесет и първи век, почти също толкова изненадващо, колкото и някакво масово възраждане на зороастризма? По каква причина в моята квартална книжарница изведнъж изниква отдел, наречен „атеизъм“, предлагащ анти-Бог манифести от хора като Кристофър Хитчинс, Ричрд Докинс и други, а сега може би размисля да представи и още един, маркиран като „скептик по рождение, с леко баптистка склонност“? Защо, точно по времето, когато самоуверено се придвижвахме към една пост-теологическа, пост-метафизическа, дори пост-историческа ера, въпросът за Бога избухна отново?
Може ли човек да обясни това просто с идеите за падащи небостъргачи и фанатични ислямисти? Аз не мисля, че това е наистина възможно. Със сигурност презрението на новите атеисти към религията не е изникнало от руините на Световния търговски център. И докато част от дебата действително пое началото си от там, 11 септември не беше нещо, директно свързано с религията – не повече, отколкото тридесетгодишният конфликт в Северна Ирландия беше свързан с въпроса за непогрешимостта на папата. Всъщност радикалният ислям по правило разбира изключително малко от собствената си религиозна вяра. Има достатъчно добри свидетелства в подкрепа на твърдението, че неговите действия са в по-голямата си част политически мотивирани.
Това не означава, че тези действия нямат религиозно въздействие или значение. Ислямският фундаментализъм конфронтира западната цивилизация с противоречието между собствената нужда на Запада да вярва и хроничната му неспособност да го прави наистина. Западът сега стои очи в очи с един чистокръвен „метафизически“ враг, за когото абсолютните истини и основания не представляват ни най-малък проблем – и всичко това точно в момента, в който западната цивилизация, намираща се в мъките на късната модерност, или постмодерност, ако предпочитате, трябва да се пързаля по-нататък, вярвайки толкова малко, колкото го позволява минималното приличие. В един пост-ницшеански дух, Западът изглежда е зает най-вече с това да подкопава собствените си някогашни метафизически основания чрез една безбожна смесица от практически материализъм, политически прагматизъм, морален и културен релативизъм и философски скептицизъм. Всичко това, така да се каже, е цената, която се плаща за изобилието.Напредналият капитализъм е по същество агностически. Той изглежда особено слабохарактерен, когато бедността на неговата вяра бъде изправена против изобилие от същата – не само в чужбина, но също и у дома, под формата на различни доморасли фундаментализми. Модерните пазарни общества обикновено са секуларни, релативистки, прагматични и материалистични – качества, които подкопават метафизическите ценности, от които отчасти зависи политическата власт. И все пак капитализмът не може лесно да мине без тези метафизически ценности, макар и да има известни трудности с това да ги вземе на сериозно. (Както веднъж обяви президентът Дуайт Айзенхауер, черпейки вдъхновение от Граучо Маркс: „Нашето правителство няма никакъв смисъл, освен ако не се обляга на някаква дълбоко преживявана религиозна вяра – и не ми пука ни най-малко каква точно да бъде тя.“) От тази гледна точка религиозната вяра е както жизнено важна, така и доста празна. Бог бива ритуално призоваван от американските политически платформи, но това няма да му помогне да бъде приет на събрание на комитета на Световната банка. В Съединените Щати, идеолозите на религиозната десница, осъзнаващи тенденцията на пазара да отблъсква метафизиката, се опитаха да поставят тези ценности обратно на мястото им. По такъв начин постмодерният релативизъм поражда един примитивен фундаментализъм; ония, които вярват много малко, потриват рамене с другите, готови да вярват почти всичко. С идването на ислямския тероризъм тези противоречия се изостриха драматично. Сега, повече от всякога, е нужно хората да вярват, дори и когато западният начин на живот ги лишава от мотивацията за това.
Уверен, след падането на Съветския блок, че може безнаказано да преследва собствените си глобални интереси, Западът надхитри самия себе си. Точно в момента, в който изглеждаше, че като цяло идеолозите са опаковали багажа си завинаги, Съединените Щати ги постави обратно на дневен ред под формата на един особено отровен вид неоконсерватизъм. Подобно на героите от някое второстепенно научнофантастично произведение, една малка клика от фанатични догматици окупира Белия Дом и започна да осъществява добре оформените си планове за постигане на световно господство. Това беше почти толкова чудновато, колкото сциентисти да заемат Даунинг Стрийт 10[1] или фанатици на „Кодът Да Винчи“ да патрулират по коридорите на Елисейския Дворец. Многократно разтръбеният Край на историята, означаващ, че капитализмът е единствената оставаща игра, отразяваше арогантността на западния проект за глобална доминация; този агресивен проект пък задейства една обратна реакция под формата на радикалния ислям.
И така, самият акт на опит да се приключи историята, я принуди да се отвори отново. Както у дома, така и в глобален мащаб, икономическият либерализъм гази с подковани ботуши върху хора и общности, а процесът пък поражда точно онзи вид насилствена социална и културна обратна реакция, с която либерализмът е най-малко пригоден да се справи. Също и в този смисъл тероризмът осветява някои противоречия, присъщи на либералния капитализъм. Видяхме вече, че плуралистичните либерални общества не толкова поддържат някаква вяра, колкото вярват, че хората трябва да бъдат оставени да поддържат свободно вярата си. Най-висшето благо е да бъдат оставени вярващите да живеят необезпокоявани. Един такъв чисто формален или процедурен подход към вярата изисква да бъдат държани иронично, на една ръка разстояние, вкоренените вярвания или идентичности.
Но тази ценност – дългият, неспокоен, вечно неокончателен спор в либералното общество – носи със себе си и уязвимост. Един сплотен национален консенсус, желателен пред лицето на външна атака, е труден за постигане в либералните демокрации, не на последно място когато те станат мултикултурни. Равнодушието по отношение на вярата се оказва пречка, когато сте изправени срещу един чистокръвен метафизически враг. Самият плурализъм, който виждате като показател за вашето духовно здраве, може да има омаломощаващ ефект върху политическата власт, особено срещу фанатици, които разглеждат плурализма като форма на интелектуално малодушие. Идеята – натрапвана особено от някои американци – че ислямските радикали завиждат на западните свободи, е долу-горе толкова убедителна, колкото и предположението, че те тайничко си жадуват да седят в кафенета, пушейки дрога и четейки Жил Делюз[2].
Пред лицето на социалните опустошения, причинени от икономическия либерализъм, някои обкръжени групи могат да се чувстват сигурни само когато се придържат стриктно към идентичност на „избрани“ или към някаква непреклонна доктрина. И действително, напредналият капитализъм не може да им предложи особено богати алтернативи. Онзи вид автоматично, вградено съгласие, което той очаква от гражданите си, не зависи чак толкова много от онова, в което те вярват. Докато те стават сутрин от леглото, отиват на работа, консумират, плащат данъци и се въздържат от побои над полицаи, онова, което минава през главите и сърцата им е най-вече от второстепенно значение. Напредналият капитализъм не е от онзи вид режими, които изискват особено силна духовна обвързаност от своите граждани. Това е предимство в „нормални“ времена, тъй като изискването на прекалено много вяра от хората лесно може да доведе до обратни резултати. Но то е много по-малко изгодно във времена на политически вълнения.
Икономическият либерализъм породи големи вълни от глобална имиграция, които на Запад породиха така наречения мултикултурализъм. В своята най-малко впечатляваща форма, мултикултурализмът вежливо приема различието като такова, без да разглежда твърде щателно в какво точно се състои то. Той си въобразява, че е нещо изначално добро да има множество различни мнения по една и съща тема. Такъв лесен плурализъм клони към притъпяване на навика да се оспорват бурно вярванията на други хора – например да бъдат наричани те пълна простотия или чист боклук. Но това не е най-добрата подготвителна площадка, когато си имаме работа с хора, чиито убеждения могат да бъдат вкопани в черепите им. Един от по-приятните аспекти на полемиката на Кристофър Хитчинс срещу религията, Бог не е велик, е лесната готовност на автора да обяви, че той смята религията за нещо отровно и отвратително. Може би ще му се стори леко неудобен факта (в новата му, пост-марксистка персона), че „Религията е отрова“ беше лозунгът, под който Мао започна атаката си срещу хората и културата на Тибет. Но той има право да се държи за оръжията си дори и така. Вярванията не могат да бъдат респектирани просто защото са вярвания. Обществата, в които всеки вид дразнеща критика представлява някакво „оскърбление“, очевидно имат някакъв проблем.
Този проблем обхваща в себе си един противоречив факт: колкото повече капитализмът процъфтява в глобален мащаб, толкова повече мултикултурализмът заплашва да разхлаби хватката на националната държава върху нейните граждани. Културата, в края на краищата, е онова, което помага на властта да пусне корени, втъкавайки я в нашия житейски опит и по този начин заздравявайки хватката й върху нас. Една власт, която трябва да пусне корени едновременно в много различни култури, се намира в ясно неизгодно положение. Един британски мозъчен център по въпросите на отбраната наскоро публикува доклад, в който се твърди, че една „неуместна почтителност към мултикултурализма“, която не успява „да посочи определени граници на емигрантските общности“, отслабва борбата срещу политическите екстремисти. Проблемът, предупреждава докладът, се състои в социалната фрагментация на една мултикултурна нация, която бива все повече разделена по въпросите на своята история, идентичност, цели и ценности. Когато се стигне до борба срещу тероризма, либералните ценности на нацията, накратко, подкопават самите себе си.
Мултикултурализмът заплашва съществуващия ред не само защото може да създаде един вид разсадник за терористи, но и защото политическата държава зависи от един сравнително стегнат културен консенсус. Британските премиер-министри вярват в една обща култура – но онова, което те имат пред вид е, че всички трябва да споделят техните собствени вярвания, за да не започнат в края на краищата да взривяват станции на лондонското метро. Истината обаче е, че никои културни вярвания не биват разпространени до някакви големи групи от новодошли, без да бъдат трансформирани в този процес. Това е нещото, което една наивна философия на „интеграцията“ не успява да разбере. В Белия Дом, Даунинг Стрийт или Елисейския Дворец не съществува предположението, че собствените убеждения могат да бъдат подложени на критика или променени в акта на разширяването им до други групи. Според това гледище една обща култура приема външни хора вътре в една установена, неоспорима рамка от ценности, оставяйки ги да практикуват на свобода каквито и да било свои странни обичаи, доколкото те не представляват опасност. Такава политика приема новодошлите в един смисъл, докато ги игнорира в друг. Тя е едновременно прекалено притежателска и прекалено необвързваща. Една обща култура в по-радикалния смисъл на думата е не култура, в която всички вярват в едно и също нещо, а такава, в която всеки има еднакъв статус при съвместното определяне на начина, по който да се живее заедно.
Ако това означава включване на хора от културни традиции, които в момента са маргинални, то тогава културата, която ще получим в края на краищата, ще бъде много по-различна от онази, която имаме сега. Първо, тя ще бъде много по-разнообразна. За една култура, която се получава чрез активното участие на всички нейни членове, е много по-вероятно да бъде по-пъстра и по-неравномерна, отколкото за една еднородна култура, която приема нови членове само при свои собствени условия. В този смисъл равенството поражда различие. Става въпрос не за събиране не едно разнообразие от култури под общия чадър на британскостта, а за поставяне на цялата тази получена идентичност в топилния тигел и спокойно разглеждане на онова, което би се получило. Ако британският или американски начини на живот биха приели на сериозно критиката на материализма, хедонизма и индивидуализма, отправяна от множество мюсюлмани, то западната цивилизация със сигурност би била променена завинаги. Това е една доста по-различна визия от онзи вид мултикултурализъм, който оставя мюсюлманите и други като тях да се занимават със своите очарователно езотерични работи, хвалейки ги от сигурно разстояние.
Част от онова, което се случи в наше време е, че Бог се е преместил от страната на цивилизацията към страната на варварството. Той вече не е късо подстригания, облечен в тъмносин костюм Бог на Запада – е, може би той е такъв в Съединените Щати, но не и в Порто, Кардиф или Болоня. Вместо това той е един гневлив, тъмнокож Бог, който, ако някога е създал Джон Лок и Джон Стюарт Мил, то вече отдавна е забравил този факт. Човек все още може да говори за сблъсъка между цивилизация и варварство; но една по-изтънчена форма на същия спор е да се говори за сблъсък между цивилизация и култура. Цивилизацията в тази дихотомия означава универсалното, автономното, благополучното, индивидуалното, рационално-спекулативното, съмняващото се в себе си и ироничното; културата означава обичайното, колективното, страстното, спонтанното, нерефлективното, неироничното и а-рационалното. Културата обозначава всички онези нерефлективни лоялности и преданости, за които мъже и жени в изключителни ситуации са готови да убиват. В по-голямата си част, бившите колониални нации са цивилизации, докато бившите колонии са култури.
Цивилизацията е изтънчена, но крехка; културата е груба, но потентна. Цивилизациите убиват, за да защитят материалните си интереси, докато културите убиват, за да защитят своята идентичност. Това са привидни противоположности, но належащата реалност на нашето време е, че цивилизацията нито може да мине без културата, нито пък да съществува лесно заедно с нея. Колкото по-прагматична и материалистическа става цивилизацията, толкова повече културата бива призована, за да задоволи емоционалните и психологически нужди, с които цивилизацията не може да борави – и толкова повече, следователно, двете изпадат във взаимен антагонизъм. Онова, което е предназначено да разпространява универсални ценности в определени времена и места, в края на краищата агресивно се обръща срещу тях. Културата е потиснатото, което се завръща с удвоена сила. Понеже за нея се предполага да бъде по-локална, непосредствена, спонтанна и а-рационална от цивилизацията, тя е по-естетическото понятие от двете. Видът национализъм, който се опитва да утвърди една местна култура, винаги е най-поетическият вид политика – „изобретение на литературни мъже“, както беше отбелязал някой. Човек не би поставил големия ирландски националист Падрик Пиърс[3] в комитета по здравеопазването.
Религията попада и от двете страни на този стобор едновременно, което е част от нейната страхотна сила. Като цивилизация, религията е доктрина, институция, авторитет, метафизическа спекулация, трансцендентна истина, хорове и катедрали. Като култура тя е мит, ритуал, дивашки ирационализъм, спонтанно чувство и тъмни богове. Религията в Съединените Щати е до голяма степен цивилизационен въпрос, докато в Англия тя е най-вече един традиционен начин на живот – по-сродна с пиенето на чай или танцуването с дървени налъми, отколкото със социализма или дарвинизма – за които би било израз на лоша форма да бъдат приети твърде сериозно (високо английският Докинс е в това отношение забележително не-английски). Човек не може да си представи капеланът на кралицата да го попита дали е бил измит в кръвта на Агнеца. Както отбелязва англичанинът, когато религията започне да се меси в ежедневието, то вече е време тя да бъде напусната. Допитванията до общественото мнение показват, че повечето англичани смятат, че религията е донесла повече злини, отколкото добрини – едно крайно разумно мнение, за което е доста малко вероятно да бъде подкрепено в Далас.
Онова, в което борците на цивилизацията с право обвиняват културата, е нейната склонност да замества рационалния дебат. По същия начин, по който в някои традиционни общества човек може да оправдае онова, което върши, с аргумента, че това е нещото, което са вършили неговите предшественици, за някои културалисти човек може да оправдае онова, което върши, защото това е нещото, което върши неговата култура. Това изглежда благоприятно, ако човек мисли за Исландия, Азанде[4] или крайморските общности, но не чак толкова, когато става дума за Hell’s Angels, неофашисти или сциентолози. В своята статия „Ислямът, ислямизмите и Западът“, Аяз Ахмад[5] посочва, че на някои места културата се превръща в нещо, което ни освобождава до известна степен от морална отговорност, както и от рационално аргументиране. Както за тях е част от живота им да копаят капани за тигри, така за нас е част от живота да произвеждаме ракети със среден обсег на действие. Постмодерната мисъл е враждебна към идеята за основания; и все пак в постмодернизма културата се превръща в нов Абсолют, концептуална последна спирка, трансцендентален указател. Културата е точката, при която нашата лопата стига до твърда скала, кожата, от която човек не може да се измъкне, хоризонтът, отвъд който не може да се надникне. Това е доста странна за поддържане гледна точка в едно историческо време, в което природата – една донякъде излязла от мода идея докато най-после вниманието ни беше насочено към нейното застрашително опустошаване – може би е на път да прецака човешката култура като цяло.
И все пак в идеята за културата има някакъв свещен резонанс. В края на краищата, в продължение вече на няколко века тя бива предлагана като секуларна алтернатива на една западаща религиозна вяра. Това не е напълно смехотворна идея. Подобно на религията, културата е въпрос на окончателни ценности, интуитивни сигурности, осветени традиции, осигурени идентичности, споделени вярвания, символично действие и усещане за трансцендентност. Именно културата, а не религията, оформя днес за множество мъже и жени сърцето на един безсърдечен свят. Това е вярно, когато човек разглежда идеята за култура като литература и изкуство, или като един високо ценен начин на живот. Повечето естетически концепции са части от изместена теология, а произведението на изкуството, разглеждано като нещо мистериозно, самостоятелно и задвижвано от самото себе си, е образ на Бога за агностическата епоха. И все пак културата не успява да стане ерзац-религия. Произведенията на изкуството не могат да ни спасят. Те могат само да ни направят по-чувствителни за онова, което се нуждае от поправка. А прославянето на културата като начин на живот е една твърде ограничена версия на избавлението.
Някои хора се опитват да помирят културата и цивилизацията (или, както някои биха предпочели да преведат тези понятия – германците и французите), твърдейки, че ценностите на цивилизацията, макар и универсални, се нуждаят от местно обиталище и специфично назован сектор от глобуса, който да функционира като адрес на самата човешка цивилизованост. И това, разбира се, е бил Западът. От тази гледна точка Западът, разбира се, е цивилизация; но същевременно той е и самата същност на цялото, по същия начин, по който Франция е само една нация сред много други, но същевременно и самата същност на интелекта. За ония, за които този аргумент изглежда върховенски[6], налице е и една негова версия, която на пръв поглед изглежда доста по-малко шовинистична. Тя се свързва с името на философа Ричард Рорти (и, в по-малка степен, с литературния критик Стенли Фиш).
Аргументите от типа на Рорти ви позволяват да признаете, че западната цивилизация действително е „култура“, в смисъла, че тя е локална и случайна – дори и ако човек твърди, че нейните ценности са ония, които трябва да бъдат разпространявани. Това означава да се действа така, сякаш вашите ценности притежават цялата сила на универсални такива, като същевременно те биват изолирани от каквато и да било безкомпромисна критика. Те са имунизирани срещу подобна критика, защото човек не претендира, че те притежават някаква рационална основа; вашата, в края на краищата, е просто още една култура сред множество други такива. В един смел ход, вие можете да изоставите рационалната защита на собствения начин на живот, за сметка на един културалистки такъв, дори и ако цената на всичко това е да го оставите опасно необоснован. „Културата“ и „цивилизацията“ тук си съвпадат по щастлив начин. Западът разбира се е цивилизован; но тъй като цивилизоваността му произлиза от случайната му културна история, няма нужда да се предоставят някакви рационални основания за нея. По този начин човек спечелва за себе си най-доброто и от двата свята.
Разумът сам по себе си може да се изправи срещу един варварски ирационализъм, но за да го направи, той трябва да се облегне на сили и източници на вяра, които отиват по-дълбоко от самия него, и които следователно имат една обезпокоителна прилика със самия ирационализъм, който той се опитва да отхвърли. В такава ситуация се оказа Европа по време на Втората световна война. Дали либералният хуманизъм щеше да се окаже адекватен за победата над фашизма – едно движение, черпещо сили от мощни ирационални източници – или фашизмът би могъл да бъде сразен само от противник, който отиваше също толкова дълбоко, колкото и самият той, каквато беше претенцията на социализма? Въпросът за разума и неговата противоположност беше главна тема на големия роман на Томас Ман Вълшебната планина. В това произведение животът и смъртта, утвърждението и отрицанието, Ерос и Танатос, свещеното и скверното, са дълбоко преплетени едни с други в конфликта между Сетембрини, либералният хуманист, и зловещият Нафта, йезуит, комунист и бунтовник. Нафта е пълнокръвен модернист в сатанински бунт срещу духа на Сетембрини, на либералната буржоазна модерност. Защитник на жертвоприношението, духовния абсолютизъм, религиозния плам и култа към смъртта, той черпи живота си от архаичните, оплескани с кръв източници на културата, докато цивилизованият Сетембрини е слънчево настроен защитник на разума, прогреса, либералните ценности и европейската мисъл.
Няма съмнение кой герой от Вълшебната планина биха почувствали сроден нашите цивилизовани нови атеисти като Хитчинс и Докинс, и кого те биха охулили. Самият роман е малко по-изтънчен в своите съждения. Сетембрини, който прославя живота, всъщност е на прага на смъртта, а Първата световна война, по време на която се развива действието, предвещава разрухата на неговите високи надежди от деветнадесети век. Нафта може да се намира в състояние на патологична любов към смъртта, но жизнерадостният хуманизъм на Сетембрини живее от нейното потискане. Той не може да преглътне истината, че да бъдеш човек означава, заедно с други неща, да бъдеш болен. Перверзността и анормалността са съставни части на човешкото състояние, а не просто ирационални отклонения от него. В този смисъл е забележително, че никой в клиниката, в която се развива действието на романа, не бива излекуван когато и да било.
Онова, което главният герой в романа, Ханс Касторп, започва да разбира, е една форма на смърт-в-живота, която не е присъща нито на Нафта, нито на Сетембрини. Тя предполага скромното, не-надменно утвърждаване на човека, с познанието за неговата крехкост и смъртност. Този трагичен хуманизъм обгръща разрушителността на смъртта, както не го прави Сетембрини; но за разлика от Нафта той отказва да превърне смъртта във фетиш. В сърцето на трогателната утопична визия на Касторп за любовта и другарството, във великата снежна сцена на романа, се прокрадва ужасяващата картина на едно дете, разкъсано на парчета – символ на кървавото жертвоприношение, което стои в устоите на самата цивилизация. След като е получил своето Богоявление, Касторп ще отказва на смъртта господството върху собствените му мисли. Любовта, а не разумът, размишлява той, е онази, която е по-силна от смъртта – и само от нея може да произлезе сладостта на цивилизацията. Сам по себе си разумът е една прекалено абстрактна и безлична сила, за да може да изплаши смъртта. Но такава любов, за да бъде автентична, трябва да живее „винаги в тихо признание на кървавата жертва“. Човек трябва да почита красотата, идеализма и глада за прогрес, същевременно признавайки в марксистки или ницшеански стил колко много кръв и неправда лежат в техните основи. Само преклонявайки се пред нашата смъртност ние можем да живеем пълноценно.
Ако културата не може да бъде адекватен дубльор на религията, то тя не може да служи и като заместител на политиката. Преходът от модерност към постмодерност представя донякъде вярата, че културата, а не политиката, се намира в центъра на сцената. Постмодернизмът е по-възприемчив към начини на живот, отколкото към материални интереси – по добър по въпросите на идентичността, отколкото по ония на петрола. Като такъв той има едно иронично сходство с радикалния ислям, който също смята, че онова, което в крайна сметка е застрашено, са вярванията и ценностите. На друго място утвърждавах, че западният постмодернизъм има някои от корените си в неуспеха на революционната политика. По един сходен начин ислямският фундаментализъм е между другото и един злокачествен отговор на поражението на мюсюлманската левица – едно поражение, при което западът беше активен съконспиратор. Има места, където езикът на религията замества дискурса на политиката.
Ако политиката не е успяла да помогне на онеправданите на този свят да променят ситуацията си, то ние можем да бъдем сигурни, че културата на свой ред няма да успее да изпълни тази задача. Културата, първо, е прекалено много въпрос на утвърждаване какво човек е или е бил, вместо на това какво би могъл да стане. Но какво да кажем за религията? Със сигурност християнството виждаше някога себе си като обединение на култура и цивилизация; и ако религията се е доказала в достатъчна степен като най-мощната, издръжлива и универсална символна форма, която човечеството е изнамерило някога, то отчасти се дължи именно на това. Коя друга символна форма е успяла да изкове такива директни връзки между най-абсолютната и универсална от всички истини, и ежедневието на безброй много милиони мъже и жени? Кой друг начин на живот е довел до такова интимно взаимоотношение най-редките идеи и най-осезаемите човешки реалности? Религиозната вяра е установила директна връзка между личната вътрешност и трансцендентния авторитет – едно постижение, към което защитниците на културата само могат да гледат със завист. И все пак религията е също толкова безсилна да еманципира онези, на които е отнето всичко, колкото и културата. През по-голямата част от времето тя няма ни най-малък интерес да го прави.
С появата на модерността, културата и цивилизацията бяха постепенно откъснати една от друга, а вярата все по-изместена към личната сфера, или в областта на ежедневната култура, докато политическият суверенитет премина в ръцете на секуларната държава. Заедно с другите две символични области, изкуството и сексуалността, религията беше до известна степен откачена от секуларната власт; резултатът от тази приватизация за всичките три символични форми беше забележимо двуостър. От една страна те можеха да действат като ценни източници на алтернативни ценности, а следователно и на политическа критика; от друга страна, тяхната изолация от публичния свят ги направи нарастващо патологизирани.
Преобладаващата глобална система днес следователно е изправена пред един неприятен избор. Пред лицето на вражеския абсолютизъм тя или се доверява на своя вроден прагматизъм, или се завръща обратно към свои собствени метафизически ценности – ценности, които изглеждат все по-опетнени и неприемливи. Нуждае ли се Западът от това да стане пълнокръвно-метафизичен, за да се спаси? И ако да, може ли да го направи, без да причини прекалено много вреда на своите либерални, секуларни ценности, осигурявайки по този начин, че все още остава нещо, което си заслужава да бъде защищавано срещу неговите нелиберални опоненти?
Ако марксизмът някога обещаваше едно помирение на културата и цивилизацията, то това се дължеше отчасти на факта, че неговият основател беше както романтически хуманист, така и наследник на просветителския рационализъм. Марксизмът се отнася до културата и цивилизацията, взети заедно – сетивна особеност и универсалност, работник и гражданин на света, местни преданости и международна солидарност, свободно самоосъществяване на индивиди от плът и кръв – и тяхната глобална кооперативна съобщност. Но в наше време марксизмът преживя един зашеметяващ политически удар, и едно от местата, към които емигрираха онези радикални импулси, е – сред всички други възможности – теологията. В теологията днес човек може да открие някои от най-информираните и оживени дискусии на Делюз и Бадю[7], Фуко и феминизма, Маркс и Хайдегер. Това не е съвсем изненадващо, тъй като теологията, колкото и невероятни да са много от нейните претенции за истина, е една от най-амбициозните теоретични арени, останали в един все по-специализиран свят – арена, чиято тема не е нищо по-маловажно от природата и трансценденталната съдба на самото човечество. Това не са въпроси, лесни за повдигане в аналитическата философия или политологията. Отдалечеността на теологията от прагматични въпроси е предимство в това отношение.
Ние значи се намираме в една прелюбопитна ситуация. В един свят, в който теологията все повече става част от проблема, тя също и насърчава онзи вид критически размисъл, който може да допринесе за намиране на някои от отговорите. Има уроци, които секуларната левица може да научи от религията, при всичките й ужаси и абсурди; а левицата не е чак толкова препълнена от идеи, та да може да си позволи да гледа в устата на един такъв подарен кон. Но дали понастоящем която и да е от страните би се вслушала в другата? Дали Крисотфър Хитчинс или Ричард Докинс ще прочетат това и ще преживеят едно Богоявление, засенчващо пътя към Дамаск? Позволете ми да използвам две теологически понятия под формата на отговор: никаква надежда в ада. Позициите са твърде вкопани, за да позволят един такъв диалог. Взаимното разбирателство не може да се получи където и да е, както изглежда допускат някои либерали. То предполага свои собствени материални предпоставки. И, както изглежда, те няма да се появят така лесно, докато така наречената война срещу терора продължава своя ход.
Различието между Хитчинс или Докинс и хората като мен в края на краищата се свежда до онова между либералния и трагически хуманизъм. Има хора, които вярват, че ако само успеем да се отърсим от отровното наследство от мит и суеверие, ние можем да бъдем свободни. От моя гледна точка тази надежда е сама по себе си мит, макар и един благородно настроен мит. Трагическият хуманизъм споделя визията на либералния хуманизъм за свободното разцъфтяване на човечеството, но смята, че постигането му е възможно само чрез изправяне очи в очи с най-лошото. Единственото утвърждаване на човечеството, което си струва да се поддържа, е такова, което, подобно на разочарования пост-реставрационен Милтън, сериозно се пита дали на първо място си струва човечеството да бъде спасено, и разбира напълно краля на Бробдингнаг[8] на Суифт, с неговото разбиране за човешкия род като отвратителна раса от вредители. Трагическият хуманизъм, дали в неговата социалистическа, християнска или психоаналитическа разновидност, смята, че човечеството може да постигне самостоятелност само чрез един процес на доброволно отказване от собственост (self-dispossession) и радикално преправяне. Няма гаранции, че едно такова преобразено бъдеще ще се появи когато и да е. Но то може да пристигне малко по-рано, ако либералните догматици, доктринерните байрактари на прогреса и ислямофобните интелектуалци, се отдръпнат по-настрана от пътя му.
[1] Адресът, където се намира дома и офиса на британския премиер-министър. Бел. пр.
[2] Жил Делюз (1925–1995): френски философ от късния 20-ти век.
[3] Патрик Хенри Пиърс (познат още като Падрик Пиърс; 1879–1916): ирландски учител, адвокат, поет, писател, националист и политически активист, един от водачите на Великденското въстание, 1916. Бел. пр.
[4] Азанде: народ, обитаващ северна и централна Африка, предимно областите на Конго и Судан. Бел. пр.
[5] Аяз Ахмад: известен марксистки литературен критик и политически коментатор, работещ в Индия. Бел. пр.
[6] supremacist, т. е. изхождащ от идеята за нечие предпоставено превъзходство. Бел. пр.
[7] Ален Бадю (1937): известен френски философ, бивш декан на философския факултет в École Normale Supérieure. (Бел. пр.)
[8] Бробдингнаг: царството на гигантите от „Пътешествията на Гъливер“ на Джонатан Суифт. (Бел. пр.)