Корейската война (1950–53) скоро щеше да постави в центъра на вниманието предполагаемата комунистическа практика за идеологическа принуда чрез „промиване на мозъка“ – набор от техники, за които се твърдеше, че се основават на работите на И. П. Павлов, който по-рано беше тренирал кучета да отделят слюнка по команда. Че на главния герой в 1984, Уинстън Смит, щеше да се случи нещо много подобно на промиване на мозъка, описано с много и ужасяващи подробности, не учуди ония читатели, които бяха решени да възприемат романа като просто осъждане на сталинистката варварщина.
Това не беше точно нещото, към което Оруел се стремеше. Макар че 1984 е давала подкрепа и утешение за поколения от антикомунистически идеолози със собствени проблеми от павловия сорт, политическите убеждения на Оруел бяха не само леви, но и по-леви от левите. През 1937 той беше заминал за Испания, за да се бие срещу Франко и неговите поддържани от нацистите фашисти – и там бързо беше научил разликата между реалния и фалшивия антифашизъм. „Испанската война, както и други събития от 1936/7“, писа той десет години по-късно, „преобърнаха скалата и след тях аз вече знаех къде точно стоя. Всеки сериозен ред, който съм написал от 1936 насам, е бил написан, директно или косвено, срещу тоталитаризма и в подкрепа на демократическия социализъм, така както го разбирам аз.“
Оруел считаше себе си за член на „дисидентската левица“, различаваща се от „официалната левица“, тоест най-вече британската Лейбъристка партия, по-голямата част от която той беше започнал да разглежда като потенциално, ако не и вече завършено, фашистка. Повече или по-малко съзнателно той намираше една директна аналогия между британската лейбъристка партия и комунистическата партия на Сталин – според него и двете те бяха движения, обявяващи, че се борят срещу капитализма в името на работническата класа, но всъщност интересуващи се единствено от утвърждаването и увековечаването на собствената си власт. Масите бяха тук само за да бъдат използвани поради идеализма, класовата си ненавист, готовността си да работят евтино и да бъдат предавани, отново и отново.
Сега, онези, които имат фашистки наклонности – или просто ония от нас, които си остават готови да приемат всяко правителствено действие, независимо от това дали е правилно или не – незабавно ще посочат, че това е мислене от преди Втората световна война, и че в момента, в който вражеските бомби започнат да падат върху родината, променяйки ландшафта и убивайки приятели и съседи, цялото това нещо всъщност става неуместно, ако не и подривно. Когато родината е в опасност, силно водачество и ефективни мерки са най-важното, и ако искате да наричате това фашизъм, то много добре, наричайте го както искате, никой няма да слуша, освен ако не става дума за това, че въздушните нападения са приключили и сега звучи сигнал за отбой. Но ненавременността на един аргумент – да не говорим пък за предсказание – в разгара на някоя по-късна криза, не го правят непременно погрешен. Човек със сигурност може да твърди, че военният кабинет на Чърчил от време на време се е държал не по-различно от един фашистки режим, цензурирайки новините, контролирайки заплатите и цените, ограничавайки пътуванията, подчинявайки гражданските права на дефинирана от самия него военна необходимост.
Онова, което става ясно от писмата и статиите на Оруел по времето, когато работи над 1984, е отчаянието му от следвоенното състояние на „социализма“. Онова, което по времето на Кеър Харди[1] е било честна борба срещу непоправимо криминалното поведение на капитализма срещу ония, които той е използвал за собствено обогатяване, по времето на Оруел беше се превърнало в нещо срамно институционално, купувано и продавано, в много случаи интересуващо се единствено от запазването на властта си.
Оруел изглежда е бил особено раздразнен от широко разпространената вярност към сталинизма, наблюдавана сред левицата, пред лицето на съкрушителните доказателства за злодейската природа на режима. „По сравнително сложни причини“, писа той през март 1948, по времето на ранната редакция на първата версия на 1984, „почти цялата английска левица приема руския режим като ‚социалистически‘, докато мълчаливо разбира, че неговият дух и практика са съвсем различни от всичко, което се разбира под ‚социализъм‘ в тази страна. Оттук възниква и един доста шизофреничен начин на мислене, при който думи като ‚демокрация‘ могат да имат две несъвместими значения, а неща като концентрационни лагери и масова депортация могат да бъдат едновременно правилни и погрешни.“
Ние разпознаваме в този „вид шизофреничен начин на мислене“ източника на едно от великите постижения на този роман, което е навлязло в ежедневния език на политическия дискурс – идентификацията и анализа на doublethink, двумислието. Така както е описано в Теория и практика на олигархическия колективизъм от Имануел Голдщайн, една опасно подривна книга, обявена извън закона в Океания и позната единствено като книгата, двумислието е форма на мисловна дисциплина, чиято цел, желана и необходима за всички партийни членове, е способността да се вярва в две противоречиви истини по едно и също време. Това, разбира се, не е нищо ново. Всички ние го правим. В социалната психология то отдавна е познато като „когнитивен дисонанс“. Други предпочитат да го наричат „разделяне на отсеци“ (compartmentalization). Трети пък – най-известен от които е Ф. Скот Фитцджералд, са го считали за признак на гениалност. За Уолт Уитман („Противореча ли си? Добре тогава, противореча си.“) това беше нещо голямо, съдържащо множествености; за американския автор на афоризми Йоги Бера това беше да дойдеш до разклонение по пътя и да го последваш, за котката на Шрьодингер[2] това беше квантовият парадокс да бъдеш едновременно жив и мъртъв.
Идеята изглежда е изправила Оруел пред негова собствена дилема, един вид мета-двумислие – отблъскваща го с неограничения си потенциал за причиняване на вреда, но същевременно очароваща го с обещанието за намиране на начин за преодоляване на противоречията – сякаш някаква странна форма на Зен-будизъм, чиито фундаментални коани[3] са трите партийни лозунга „Войната е мир“, „Свободата е робство“ и „Невежеството е сила“, бива използвана за зли цели.
Съвършеното олицетворение на двумислието в този роман е служителят на Вътрешната партия О’брайън, изкусителят, предателят, защитникът и унищожителят на Уинстън. Той вярва с безкрайна искреност в режима, на който служи, но същевременно е в състояние да персонифицира един горещ революционер, всецяло отдаден на неговото събаряне. Той вижда себе си като проста клетка от големия организъм на държавата, но именно индивидуалността му, убедителна и противоречива, е онази, която ни кара да го запомним. Макар и да е спокоен и красноречив поддръжник на тоталитарното бъдеще, О’брайън постепенно ни разкрива една своя по-ирационална страна, едно откъсване от реалността, което ще се прояви в пълната си непривлекателност по време на превъзпитанието на Уинстън Смит, в онова изпълнено с болка и отчаяние място, познато под името Министерство на Любовта.
Двумислието също лежи зад имената на супер-министерствата, които управляват нещата в Океания – Министерството на Мира се занимава с война, Министерството на Истината разпространява лъжи, а Министерството на Любовта измъчва и евентуално убива всеки, когото счита за заплаха. Ако това ви изглежда абсурдно и перверзно, припомнете си, че в днешните Съединени Щати малцина имат проблем с един апарат за провеждане на войни, известен под името „Министерство на отбраната“, нито пък с произнасянето на думите „Министерство на правосъдието“, въпреки добре документираните злоупотреби с човешките и конституционни права от неговата най-мощна ръка, ФБР. От нашите номинално свободни медии се изисква да представят „балансирани“ репортажи, в които всяка „истина“ бива незабавно кастрирана от една друга – равна и противоположна. Всеки ден общественото мнение става цел на отново преписвана история, официална амнезия и откровено лъжене, като всички тези неща биват благосклонно наричани „въртележка“, сякаш те са не по-вредни от едно невинно детско забавление. Ние разбираме повече, отколкото те ни казват, но се надяваме на противоположното. Ние вярваме и се съмняваме в едно и също време – изглежда състоянието на политическата мисъл в модерната супер-държава е да бъдем на поне две мнения по повечето въпроси. Едва ли е нужно да се казва, че това е от неоценима полза за онези властимущи, които желаят да запазят властта си, по възможност завинаги.
Освен двойствеността в левицата по отношение на съветските реалности, след Втората световна война се появиха и други възможности за провеждане на двусмислие на практика. В своя момент на еуфория печелившата страна вършеше, по мнението на Оруел, също толкова фатални грешки, колкото ония от Версайския договор след Първата световна война. Въпреки най-благородните намерения, практическото разделяне на плячката сред бившите съюзници криеше потенциал за фатални вреди. Безпокойството на Оруел във връзка с „мира“ на практика беше един от основните подтекстове на 1984.
„Истинското значение [на романа]“, писа Оруел до своя издател в края на 1948 – както самите ние виждаме от редакторската фаза на текста в този момент – „е да дискутира следствията от разделението на света на ‚зони на влияние‘ (през 1944 смятах, че такъв ще бъде резултатът от техеранската конференция)…“
Разбира се, на романистите не трябва да се вярва прекомерно, когато става дума за източниците на тяхното вдъхновение. Но творческият процес заслужава известно внимание. Техеранската конференция беше първата среща на съюзниците от Втората световна война – на нея присъстваха Рузвелт, Чърчил и Сталин. Сред темите, които те дискутираха беше и как, след като победят нацистка Германия, съюзниците ще я разделят на окупационни зони. Кой колко ще получи от Полша беше друг от разглежданите въпроси. Представяйки си Океания, Евразия и Изтазия, Оруел изглежда е извършил мащабна интерполация на разговорите от Техеран, проектирайки окупацията на една победена страна върху онази на един победен свят.
Като предсказание, това групиране на Великобритания и Съединените Щати в единен блок се оказа много точно, предвиждащо британската съпротива срещу една интеграция в евразийската земна маса, както и продължаващото й раболепие пред интересите на янките – доларите, например, са паричната единица на Океания. Лондон все още може да бъде разпознат като онзи Лондон на сурови ограничения от времето непосредствено след войната. Още от самото начало, с ледения плонж директно в мрачния априлски ден на решаващия акт на неподчинение на Уинстън Смит, структурите на дистопичния живот са неотлъчно с нас – неработещият водопровод, цигарите, които продължават да губят тютюн, ужасната храна – макар че това сигурно не е било чак толкова фантастична представа за всеки, който е бил принуден да мине през военновременните трудности.
Пророчество и предсказание не са съвсем едно и също нещо – и да се объркват двете неща в случая с Оруел би било лоша услуга както за писателя, така и за читателя. Има една особено любима за критиците игра, в която се правят списъци на нещата, които Оруел е „улучил“ или не. Оглеждайки се наоколо в днешна Америка например, ние забелязваме популярността на хеликоптерите като средства за „прокарване на закона“, познати ни от безбройни телевизионни „криминални драми“, самите те форми на социален контрол – а в тази връзка и на вездесъщността на телевизията. Двупосочният телеекран много напомня за плоските плазмени екрани, свързани с „интерактивни“ кабелни системи, от около 2003. Новини са онова, което правителството определя, наблюдението на обикновени граждани е навлязло в обичайната практика на полицейската дейност, разумното претърсване и арест са просто виц. И така нататък. „Уха, правителството се превърна в Големия Брат, точно както Оруел го предсказваше. Какво ще кажете, а?“ „Оруелска работа, копеле!“
Хм, да и не. Специфичните предсказания в края на краищата са само детайли. Онова, което е по-важно, а всъщност необходимо за един добър предсказател, е да бъде способен да надникне по-дълбоко от повечето от нас в човешката душа. През 1948 Оруел разбираше, че въпреки поражението на Оста, желанието за фашизъм не си е отишло и че, бидейки далеч от разцвет, то може би още не се е развило напълно. Покварата на духа, непреодолимото човешко влечение към властта вече отдавна бяха твърдо установени, добре познати аспекти на третия Райх и сталиновия СССР, дори на британската Лейбъристка партия – като наброски за едно ужасяващо бъдеще. Какво би могло да предотврати появата на същото нещо във Великобритания и Съединените Щати? Морално превъзходство? Добри намерения? Чист живот?
Разбира се онова, което оттогава насам се е подобрявало постоянно и коварно – правейки хуманистките аргументи почти безпредметни – е технологията. Не трябва да се объркваме от тромавостта на средствата за наблюдение, използвани във времето на Уинстън Смит. В „нашата“ 1984, в края на краищата, интегралният микрочип беше на по-малко от десет години, и почти смущаващо примитивен в сравнение с чудесата на компютърната технология от около 2003 – най-вече Интернет, едно развитие, което обещава социален контрол с мащаби, за които ония старомодни тирани от 20-ти век с техните глупави мустаци, само биха могли да мечтаят.
От друга страна, Оруел не е предвидил такива екзотични развития като религиозните войни, включващи различни видове фундаментализъм, с които ние сме повече от добре запознати. Всъщност религиозният фанатизъм е странно липсващ в Океания, освен под формата на преданост към Партията. Режимът на Големия Брат демонстрира всички елементи на фашизъм – харизматичният диктатор, тоталният контрол на поведението, абсолютната субординация на индивида спрямо колектива – освен расовата ненавист, особено антисемитизма, който беше такава важна част от фашизма, какъвто Оруел го познаваше. Това със сигурност ще изглежда озадачаващо за модерния читател. Единственият еврейски герой в книгата е Имануел Голдщайн – и това може би само защото неговият оригинал, Леон Троцки, също беше евреин. И той си остава задкулисно присъствие, чиято реална функция е да предостави един обясняващ глас, като автор на Теория и практика на олигархичния колективизъм.
Напоследък много се говори за собственото отношение на Оруел към евреите, някои коментатори отиват дори толкова далеч, че го наричат антисемитско. Ако човек претърси писаното от него през това време, за да намери изрични споменавания на въпроса, то ще намери сравнително малко – еврейските въпроси изглежда не са го занимавали особено. Публикуваните свидетелства говорят или за един вид вцепенение пред чудовищността на онова, което се беше случило в лагерите, или неспособност на някакво ниво да се оцени неговото значение. Налице е известна сдържаност – сякаш, при толкова много важни въпроси, за които трябва да се тревожи, Оруел би предпочел да не бъде занимаван с допълнителното неудобство да трябва да мисли много и за Холокоста. Романът може дори да е бил неговият начин да намери ново определение за един свят, в който Холокостът не се е случил.
Най-близкият до антисемитизъм момент от 1984 е ритуалната практика на Две Минути Омраза, представена доста рано, почти като сюжетно средство за въвеждане характерите на Джулия и О’брайън. Но представянето на анти-Голдщайнизма, описано тук с такава токсична непосредственост, никога не бива генерализирано до степен на нещо расистко. „Нито пък има расова дискриминация“, както потвърждава самият Емануел Голдщайн, в книгата – „Евреи, негри, южноамериканци с чиста индианска кръв могат да бъдат открити в най-висшите редове на Партията …“ Най-точното, което човек може да каже, е че Оруел е считал антисемитизма за „един вариант на голямата модерна болест на национализма“, а конкретно британският антисемитизъм за още една форма на британската глупост. Той може би е вярвал, че по времето на тристранното сливане на света, което си е представял за 1984, европейският национализъм, с който е бил свикнал, някак няма да съществува повече, може би защото нациите, а значи и националностите, биха били отменени и абсорбирани в по-колективни идентичности. Знаейки онова, което знаем днес, сред общия песимизъм на романа това може да ни се види като един необосновано жизнерадостен анализ. Омразите, които Оруел никога не беше смятал за нещо по-лошо от нелепи, определят твърде много история от 1945 насам, за да бъдат отмахнати чак толкова леко.
В рецензия на един роман на Джон Голсуърти за New Statesman от 1938, Оруел коментира, почти мимоходом: „Голсуърти беше лош писател, но някакви вътрешни проблеми, изостряйки чувствителността му, го направиха добър; недоволството му се излекува и той се превърна в образец. Струва си да се замислим до каква ли степен подобни неща се случват и на нас самите.“
Оруел се чувстваше развеселен от ония негови колеги от левицата, които живееха в постоянен страх да не бъдат наречени буржоазни. Но някъде сред собствените му страхове може би се е спотайвала възможността, подобно на Голсуърти, някой ден и той да завърши като апологет на Нещата Такива Каквито Са. Неговият гняв – нека си позволим да отидем до там, че да го кажем – му беше скъп. Той беше изживял пътя до него – в Бирма, в Париж и Лондон и на пътя към Уайгън Пайър, както и в Испания, където по него стреляха, и дори го раниха, фашистите. Той беше инвестирал кръв, болка и тежък труд, за да заслужи гнева си – и беше привързан към него толкова, колкото всеки капиталист е привързан към своя капитал. Това може би е страдание, присъщо на писателите повече, отколкото на останалите хора, този страх от прекаленото удобство, от това да не бъдеш купен. Когато човек пише, за да живее, то това със сигурност е един от рисковете, макар и не такъв, срещу който всеки автор възразява. Способността на управляващия елемент да асимилира несъгласието винаги присъства като опасност – всъщност не чак толкова различна от процеса, по който Партията в 1984 е в състояние постоянно да се обновява отдолу.
Оруел, живял сред работещите и безработни бедняци на депресията от 1930-те, и уверил се по този начин в тяхната вечна ценност, дарява на Уинстън Смит една подобна вяра в пролите от 1984, като единствена надежда за освобождаване от дистопичния ад на Океания. В най-красивия момент от романа – красотата такава, каквато я определя Рилке, мигът преди атаката на ужаса – Уинстън и Джулия, мислейки, че се намират в сигурност, наблюдават от прозореца си жената, която пее на двора, и Уинстън, гледайки към небето, преживява едно почти мистическо видение за милионите, които живеят под него „хора, които никога не са се научили да мислят, но са запазили в сърцата, стомасите и мускулите си силата, която един ден ще прекатури света. Ако има надежда, тя е в пролите!“ Това е моментът непосредствено преди той и Джулия да бъдат арестувани и началото на студената, ужасяваща кулминация на книгата.
Преди войната Оруел е имал собствени моменти на презрение към графичните сцени на насилие в художествената проза, особено в американската твърда криминална литература, намираща се в евтините списания от времето. През 1936, в рецензия на един детективски роман, той цитира пасаж, описващ един брутален и методичен побой, който по странен начин предвещава преживяванията на Уинстън Смит в Министерството на Любовта. Какво се е случило? Испания и Втората световна война, както изглежда. Онова, което беше „отвратителен боклук“ тогава, в едно по-изолирано време, в следвоенната епоха вече се е превърнало в част от жаргона на политическото възпитание, а през 1984 в Океания то ще бъде направо институционализирано. И все пак Оруел не може, като средния автор на евтина литература, да се наслаждава на лукса да напада без размисъл плътта и духа на който и да било герой. На места е трудно да се следи писането, все едно, че Оруел сам чувства всеки момент от мъченията на Уинстън.
Интересите на режима в Океания се състоят в упражняването на властта заради самата себе си, в нейната неуморна война с паметта, желанието и езика като средства на мисълта. С паметта е лесно да се работи, от тоталитарна гледна точка. Винаги има някаква агенция като Министерството на Истината, която да отрече спомените на другите, да пренапише миналото. Сега, около 2003, вече е нещо обикновено държавните служители да получават по-високи заплати от останалите нас, за да подправят историята, да тривиализират истината и да унищожават миналото – ежедневно. Ония, които не се учеха от историята, обикновено я преживяваха отново, но само докато властимущите успяха да открият начин да убедят всички, включително и самите себе си, че историята никога не се е случила, или се е случила по начин, който служи най-добре на техните собствени цели – или най-добре от всичко, че тя няма значение, освен под формата на някой тъп документален филм, скалъпен набързо, за да запълни един час телевизионно развлечение.
По времето когато напускат Министерството на Любовта, Уинстън и Джулия са изпаднали завинаги в състоянието на двумислие, в преддверията на унищожението, вече не влюбени, но способни да мразят и да обичат Големия Брат по едно и също време. Това е един край толкова мрачен, колкото е възможно човек да си представи. Но странно, това не е съвсем краят. Ние обръщаме страницата, за да открием нещо като критическо есе, Принципите на новговора. Ние си спомняме, че в началото ни е била дадена възможността, в една забележка под линия, да погледнем в края на книгата и да го прочетем. Някои читатели правят това, други не – днес ние можем да го разглеждаме като ранен пример за хипертекст. През 1948 тази финална част очевидно е подразнила американските читатели от клуба „Книга на месеца“ достатъчно много, за да изискат тя да бъде премахната, заедно с главите, цитирани от книгата на Имануел Голдщайн, като условие за приемане на книгата в клуба. Макар че щеше да изгуби поне 40 000 долара от американските продажби, Оруел отказа да извърши тези промени, съобщавайки на агента си: „Една книга е изградена като балансирана структура и човек не може просто да премахне големи части тук и там, освен ако не е готов да преоформи цялото … Наистина не мога да позволя работата ми да бъде прекроявана отвъд една определена степен и се съмнявам дали това изобщо си струва от дългосрочна гледна точка.“ Три месеца по-късно клубът отстъпи, но въпросът си остава. Защо трябва да бъде завършена с нещо като научно приложение една толкова страстна, яростна и мрачна книга?
Отговорът може би се крие в простата граматика. Още от първото изречение есето Принципите на новговора е написано последователно в минало време, сякаш за да подскаже за по-късна част от историята, пост-1984, в която новговорът е станал буквално част от миналото – като че по някакъв начин авторът на тази част вече е свободен да дискутира, критично и обективно, политическата система, чиято същност новговорът е бил по негово време. Нещо повече, езикът, на който е написано есето, е нашият пред-новговор английски език. От новговора се очакваше да стане всеобщ около 2050 и все пак изглежда така, сякаш той не се е задържал толкова дълго, камо ли пък да е триумфирал; че старинните хуманистични начини на мислене, присъщи на стандартния английски език са устояли, оцелели и в края на краищата възтържествували, и че може би социалният и морален ред, изразяван от този език, е бил възстановен по някакъв начин.
През 1946, в една статия в Мениджърската революция, един анализ на световната криза от американския екс-троцкист Джеймс Бърнхам, Оруел писа: „Огромната, непобедима, вечна робска империя, за която изглежда мечтае Бърнхам, няма да бъде установена – или ако бъде, няма да устои дълго време, защото робството вече не е стабилна база за човешкото общество.“ Може би с намеците за възстановяване и изкупление Принципите на новговора служи като начин за разведряване на един иначе напълно песимистичен край – изпращайки ни обратно по улиците на нашата дистопия, подсвирквайки си една малко по-щастлива мелодия, отколкото самият край на историята би могъл да оправдае.
Има една фотография на Оруел с приемния му син, Ричард Хорацио Блеър, направена някъде около 1946 в Айлингтън. Малкото момче, което е било на около две години по онова време, сияе с беззащитно щастие. Оруел го държи нежно с две ръце, също усмихвайки се, но не самодоволно – чувството е по-сложно, сякаш той е открил нещо по-ценно от гнева – главата му леко наклонена, очите му внимателни, може би напомнящи за някой филмов герой на Роберт Дювал: човек, който е преживял повече, отколкото си е пожелавал. „Уинстън Смит мислеше, че е бил роден през 1944 или 1945…“ Ричард Блеър е роден на 14 май 1944. Не е трудно да се разбере, че в 1984 Оруел си е представял бъдещето на поколението на сина си – един свят, който той не им пожелаваше, а срещу който ги предупреждаваше. Той не обичаше предсказания за неизбежното, той си остана уверен в способността на обикновените хора да променят каквото и да е, ако само поискат. Във всеки случай именно усмивката на момчето е онова, към което ние се завръщаме – директна и лъчезарна, произлизаща от една непоколебима вяра в това, че в края на краищата светът е добър и че човешката почтеност, също като родителската любов, е нещо, на което винаги може да се разчита. Една вяра толкова благородна, че ние почти можем да си представим Оруел, а може би и самите себе си, поне за момент, кълнейки се да направим всичко, което е необходимо, за да не бъде тя никога предадена.
© Томас Пинчън, 2003
[1] Кеър Харди (1856–1915): британски политик от лейбъристката партия. Бел. пр.
[2] Котката на Шрьодингер: един мисловен експеримент, предложен от австрийския физик Ервин Шрьодингер (1887–1961), който трябва да онагледи неприложимостта на квантовата механика при ваденето на заключения, базиращи се върху поведението на субатомарни системи, относно макроскопичните системи на нашето ежедневие.
[3] Коан: в Зен-будизма: парадоксален въпрос, задаван от майстор на ученик
