От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2023 02 Wittgenstein
Кадър от филма „Витгенщайн“ на Дерек Джарман (1993)

 

Преподавателят ми в Кеймбридж отказваше да подаде ръка на колегите си извън семестъра заради някакъв средновековен университетски устав, за който никой друг не беше чувал. Писах за това за [електронното списание] UnHerd и един възмутен читател от Южна Каролина ми пише, за да ме упрекне за бездушието ми. Нима не виждам, че човекът явно е бил жертва на някаква травма?

Ами, не. Освен ако това, че някой може да бъде заклет традиционалист, не се брои за психично заболяване. Вярно е, че този човек е преминал през изтощителен процес на британско окултуряване – подготвително училище, частно училище – който трайно е сломил други, но той беше напълно спокоен. Кой не би бил такъв със стипендия от Кеймбридж, частни доходи и прислужница и камериер, които го чакат вкъщи?

Един ден седях в кабинета му, когато започна да става студено. „Да пуснем отоплението, какво ще кажете?“ – каза той с потиснато вълнение. (Не излизаше особено много навън.) В краката му имаше малък нагревател, но вместо да посегне да щракне ключа, той стана, прекоси стаята, вдигна телефона и повика един колежански служител. След миг-два влезе набит мъж в спретнато бяло сако и падна пред нагревателя на колене, като на поклонение. Преподавателят ми му благодари учтиво. Той изобщо не беше арогантен; всъщност беше самият образец на благоприличие и учтивост. Само че не би му хрумнало да включи собствения си отоплителен уред, както не би му хрумнало да си извади мъдреците. Всичко това може да изглежда като травма от гледна точка на Южна Каролина. Мисля, че тук го наричаме привилегия.

Проблемът на този човек е не в това, че му се е случило нещо ужасяващо, а че не му се е случило изобщо нищо. Същото не може да се каже за един от най-близките му приятели, философа Лудвиг Витгенщайн, за когото моят преподавател написа доста сковани мемоари. В хода на книгата той отхвърля като „зловещи“ слуховете, че Витгенщайн е гей, въпреки че той наистина е бил гей и изглежда не е изпитвал вина за това.

С него обаче се е случило много повече от това да спи с други мъже. Той е роден в патрицианско виенско семейство през 1889 г., син на най-богатия индустриалец в Хабсбургската империя. Карл Витгенщайн е приказно богат стоманодобивен магнат и мошеник от висока класа, който манипулира цените, изнудва работниците си и прави същото с кротката си съпруга Леополдин. Цялото семейство е кипящ котел от психосоматични разстройства. Трима от братята на Лудвиг се самоубиват, включително един, чиято първа изречена дума е „Едип“. (Зигмунд Фройд живеел наблизо.) Почти всички деца били изключително талантливи. Домът на семейството приличал на консерватория, в която Брамс, Малер и Рихард Щраус се отбивали на чай.


Small Ad GF 1

След като проектира нов вид самолетно витло в университета в Манчестър, Лудвиг става студент в Кеймбридж, но се отвращава от академичните среди и избягва, за да заживее сам в хижа на норвежки фиорд. Бягството е било едно от най-обичайните му занимания. През Първата световна война той се сражава в австрийската армия и озадачава командирите си, като иска да бъде назначаван на все по-опасни длъжности. В раницата си носи ръкописа на единствената книга, която някога е публикувал – Логико-философски трактат. Той смята, че този труд решава всички проблеми на философията, оставяйки човека свободен да се занимава с това, което наистина има значение: етика, музика, религия и други подобни. Когато книгата му донася докторска степен в Кеймбридж, един от изпитващите го отбелязва сухо, че освен че е гениално произведение, тя отговаря и на обичайните условия за получаване на степента.

След войната Уитър-Гитър (както са го наричали някои) наследява част от състоянието на баща си и веднага го раздава на трима от братята и сестрите си, както и на различни изпаднали художници. „По-добре е да се ходи бос“, отбелязва той. Като човек е строг, напрегнат, властен, заплашителен и невъзможно взискателен. Макар да не е условно религиозен, той страда от онази странна мания, известна като протестантство, заради която човек трябва да се отнася с непоколебима сериозност и към най-малките детайли от своето съществуване. Студентската му стая не съдържа почти нищо друго освен маса за карти и няколко шезлонга, много различни от онези в тогавашна Виена с нейните сметанови торти, валсове и богато украсена архитектура, която го е създала. Веднъж казва, че не го интересува какво яде, стига да е винаги едно и също. Бидейки опитен архитект и инженер, който може да проектира къща до последния детайл, той може да прави и скулптури, да свири превъзходно на кларинет, да дирижира оркестър и да дирижира цели симфонии. Той е сред класиците на немската проза и за него вероятно има повече произведения на изкуството, отколкото за който и да е друг философ.

След известно време Витгенщайн отново бяга, този път за да работи като селски учител в австрийската провинция. Прогонен от местните хора за това, че е набил дете, той служи като помощник-градинар в манастир близо до Виена, преди да се върне в Кеймбридж. По време на Втората световна война служи като портиер в болницата „Гай“ и работи в медицинска лаборатория в Нюкасъл. След това отново бяга, този път в сталинистка Русия, където иска да бъде обучен за лекар и скоро е изпратен обратно у дома. В Кеймбридж е известен като комунистически съратник, но политиката му е по-скоро толстоистка, отколкото марксистка.

Последното му бягство от академичния живот, няколко години преди смъртта му през 1951 г., е в Западна Ирландия, където живее сам във вила, отново на фиорд, и се говори, че се занимавал с опитомяване на птици. Един младеж на име Том Мълкеринс му носи торф и му помага в къщата. Запознах се с Мълкеринс много години по-късно, когато пишех сценария за филма на Дерек Джарман Витгенщайн, и слушах с ужас разказа му за изгарянето на купища (несъмнено безценни) ръкописи по заповед на неговия майстор. „Не съм първият, който ви пита за него, нали?“ попитах аз. „Не сте нито първият, нито 41-ият“ – отвърна той. Мери Робинсън, която по това време беше президентка на Ирландия, откри паметна плоча на ексцентричния чужденец във вилата, а аз направих кратко обръщение към малка аудитория от ирландски философи и ирландско-говорещи рибари.

Вероятно най-добрият англоезичен философ на съвременната епоха, Витгенщайн не мисли много за философията. Всъщност той съветва учениците си да се откажат от нея. Един от най-умните от тях го прави и прекарва няколко години, работейки във фабрика, което Витгенщайн одобрява. Вместо да преподава по записки, той просто седи пред студентите си и мисли на глас, като понякога се гърчел в нещо, което изглеждало като физическа агония, докато съответното прозрение не си пробивало път през тялото му.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Самият той не е чел много философия и като че ли предпочита каубойските филми и детективските истории. Философските проблеми, смята той, произлизат най-вече от някои двусмислици на езика, но тези заблуди са вградени толкова дълбоко в граматиката ни, че за да се освободим от тях, трябва да променим формата си на живот. В този смисъл работата му е далеч от т.нар. лингвистична философия, един от чиито представители твърди, че е разубедил студент да се самоубие, като му е посочил, че граматиката на „нищо няма значение“ [nothing matters] се различава от тази на „нищо не бърбори“ [nothing chatters]. Витгенщайн е имал основателна причина да смята, че самоубийството е нещо доста по-дълбоко от това. Всъщност самият той често го е обмислял.

Въпреки личната му строгост, по-късните текстове на Витгенщайн са пълни с шеги, анекдоти, загадки, разсъждения на глас, откъси от диалози и домашно-приготвени образи. Във [последната му книга] Философски изследвания, съставена от негови колеги след смъртта му, идеята за частен език се сравнява с човек, който прехвърля пари от едната си ръка в другата и си мисли, че е извършил финансова транзакция. Или пък с човек, който възкликва: „Но аз знам колко съм висок!“ и поставя ръка на върха на главата си. Вярно ли е, че знам, че ме боли, но мога само да предполагам, че те боли? Глупости – отвръща Витгенщайн. Безсмислено е да се каже „знам, че ме боли“, защото думите „знам“ имат смисъл само в ситуация, в която може и да не знаеш, а да не знаеш, че те боли, не е възможно.

По този и други начини мисълта на Витгенщайн постоянно подкопава индивидуализма на средната класа. Ние не сме изолирани същества, запечатани в собствения си частен, некомуникативен опит. Напротив, начинът, по който ви опознавам, е до голяма степен начинът, по който опознавам себе си. Как мога да знам, че това, което изпитвам, е ревност, ако не съм израснал с език, който съдържа това понятие? А езикът не е ничия частна собственост. Зад тази неприязън към култа към индивида може да се усети презрението на аристократична Виена към здравия буржоа.

Витгенщайн е интригуваща комбинация от монах, мистик и механик. Той е висш европейски интелектуалец, който копнее за толстоистка святост и простота на живота, човек, който никога не може да реши дали е брамин или парий. Той се отвръща от това, което нарича „чист лед на интелекта“, за да заживее на „грубата почва“ на всекидневното съществуване. Колкото и сложни да са проблемите, които си поставяме, корените им се намират в рутинните ни практики. Това, което правим, коментира той, е в основата на нашите езикови игри. Като човек, произхождащ от империя, населена с германци, словаци, румънци, сърби, словенци и много други спорни етнически групи, той възприема човешката култура като изначално разнообразна. Простата английска фраза „за да се създаде свят, са нужни всякакви видове“ се сторила на ушите му на получужд човек като „много мила и красива поговорка“.

Въпреки това той е бил и неудържим автократ с високомерието на своята социална класа, както и човек, който през голяма част от времето е живял в духовни терзания. „Кажете им, че това беше един прекрасен живот“, казва той на смъртния си одър, макар че точно в какъв смисъл е една от многото загадки на живота и творчеството му. Той е бил такъв, какъвто се е чувствал – грешник, който търси изкупление, макар че не е вярвал нито в греха, нито в изкуплението. Моят преподавател също е имал прекрасен живот, поне ако може да се съди отвън, но в един определен смисъл точно това е неговият проблем. За да бъдеш велик художник или мислител, трябва да живееш, а той, макар и да беше достоен човек, никога не успя да направи много от това.

 

Източник

 

Тери Игълтън (род. 1943) е британски литературен теоретик и критик, разглеждан от мнозина като най-влиятелния жив литературен критик във Великобритания.

Pin It

Прочетете още...