Преди много години, една вечер в Мейси Колидж[1], седях заедно с Робъртсън Дейвис, Нори Фрай, Катлийн Кобърн (най-голямата познавачка на Коулридж в целия свят), когато при нас влезе много по-младият Маршал Маклуън. Смаян и без да мисля, аз се обърнах към професор Фрай и казах: „Тук е Маршал Маклуън“. Дори не се надявам да възпроизведа израза на сардонична меланхолия, който незабавно изкриви чертите на Нори. Той хвърли един дълъг поглед и каза: „Аха, човекът с твърденията.“ С това искам да кажа, че в този момент Торонто беше – и може би ще бъде отново – абсолютният център за изучаване на хуманитарните науки, може би в целия свят. Питам се дали е минало през ума на нашия домакин, Б. У. Поу, и ония, които все още са с нас днес, че четенето и писането са само кратка, ефимерна форма на човешката история. Хилядолетия на устна традиция предхождат и заобикалят писаното слово и изкуствата на четенето. Омир е непосредствено по-близък до Флобер и Пруст, отколкото до далечните източници на митологическия материал, с който се занимава – от тях го делят двадесет хиляди години. Безкрайно много общности на земята не притежават онова, което ние считаме за литература. Не съществува обаче позната на антрополозите общност, която да няма музика. Ще се върна отново към това – че музиката е далеч по-универсална от езика. Съществува и още един код – математиката – непреводима и универсална, към която също ще се обърна след малко.
Историческият престиж, авторитетът (просто превеждам латинското „auctoritas“) на четенето и писането, могат да се окажат една сравнително кратка отсечка в историята на вида ни – от, да речем, ранните прото-китайски надписи и шумерски глинени таблички, до раждащата се ера на електрониката – едно мигване с окото в биологическата и социална история на човека. Изворите на класическата грамотност са високо специфични. Това са свещеничеството, властта, или онова, което Макс Вебер нарича „аристокрация на интелекта“, което пък ние можем да наречем интелектуалците. Способността да се пише и чете се е намирала в ръцете на един постепенно разрастващ се елит. Да си припомним, че Сократ само на два пъти се консултира с писмени текстове, в целия онзи класически корпус. Има само два момента, в които той моли да му донесат свитък, за да провери един цитат. Исус вероятно не е знаел да пише. Откъсът за жената, хваната в изневяра, в онзи мистериозен пасаж от Евангелието от Йоана за начертаването на думи в праха, а след това за незабавното им изтриване, е, според библейските изследователи, едно много по-късно вмъкване. Нито Сократ, нито Исус са писали нещо.
Наскоро имах привилегията да бъда професор в Университета Харвард и там научих един от великите харвардски вицове. Група равини вървят по пътя към Голгота и Исус минава покрай тях, влачейки кръста. Младият равин избухва в сълзи и казва: „О, Боже, колко жалко!“ Старият равин казва: „Че какво му е толкова жалкото?“ Младият отговаря: „Майсторе, майсторе, какъв учител беше това.“ „Да, ама не е публикувал!“ В този студен виц от Харвард се съдържа една дълбока истина. Действително, Исус и Сократ не са публикували нищо. Нещо повече, дори по времето на златната ера на онова, което се нарича масова грамотност – едно много кратко време – степента на реално използване на тази способност си остава нещо изключително трудно за преценяване. Днес ние имаме документите – те бяха изследвани едва наскоро – за изпитите, на които са били подложени армейските наборници през 1914 във Франция, на върха на републиката. Всъщност, около 70 процента от наборниците от селските райони, а и ония от по-бедни градски райони, са можели да четат само по няколко думи, ако изобщо са могли. Това е 1914. Или решенията в цяла Северна Америка днес – в рекламите или пресата – да не се използват подчинени изречения, защото те са неразбираеми за повечето човешки същества. Действително образованите общества си остават малко. Между Рим и Бари[2] не може да се намери нито една прилична книжарница, която да се различава от будка за вестници, нито една-единствена.
Обичам тази история от 1938, документирана точно, за един от последните изпити за бакалавърска степен в Университета Саламанка. Управлението знае много добре, че кандидатът е младият херцог Алба. И чиновниците казват на изпитващите: „Само без глупости! Моля, никакви глупости! Това е негово превъзходителство херцог Алба.“ „Да, да“ Херцогът идва и треперещите професори му задават въпроса: „Ваше превъзходителство, вие сте чели Дон Кихот?“ Дълго мълчание. „За какво да го чета?“, отговаря той. Ако сте херцог Алба, то няма нужда да четете Дон Кихот – или каквото и да е. Онова, което се опитвам да кажа тук е, че нещото, утвърждавано като грамотност, не е било нищо подобно. Грамотността е била нещо комплексно, често фрагментарно, често локално.
Защо да чета? Класическата грамотност, literihumanoraes – каква великолепно горда и арогантна дума – съдържа известен брой фундаментални допускания и очаквания, които ние рядко подлагаме на проверка. Налице е една неприкосновеност на основополагащия текст, на ур-текста, самата тя обикновено разкрита чрез откровение или продиктувана, както на планината Синай, или на остров Патмос за Йоан.
Една нощ, в много мрачните моменти на Апартейда, когато бях сред южноафрикански студенти, Надин Гордимър ми оказа честта да ме покани в къщата си, заедно с някои от водачите на Африканския Национален Конгрес – истински войнствени АНК-водачи. Полицейските коли бяха наредени в редица пред къщата на Надин. Те знаеха кой идва, но не се помръдваха. Това беше едно малко странно, междинно състояние на позволени изключения и домът на Надин беше, в известен смисъл, табу. И тъй като моето основно достойнство в живота е липсата на чувство за такт, аз реших да попитам един от големите водачи, един от помощниците на Слово[3]: „Вижте, помогнете ми сега. Дори и в най-тежките моменти на германската окупация – а те бяха много добри в окупацията, повярвайте ми – от време на време някой убиваше по някое от тия копелета. Вие сте тринайсет пъти повече от белите тук в Йоханесбург. Тринайсет пъти! Това е демографски баланс. Дори без оръжия – всичко, което е нужно да направите, е да заобиколите в някоя улица някой от белите. Какво ви пречи да действате?“ Отговорът беше една от повратните точки в живота ми: водачът от АНК каза: „Вие, евреите, си имате вашия Талмуд, вашия Мидраш, вашия Мишна. Комунистите сред нас, които са малцина, си имат своя „Капитал“. Християните си имат тяхното Евангелие. Мюсюлманите сред нас имат Корана. Само ние нямаме нищо. Африка не е създала нито една книга.“ Това е един страховит отговор. Помислете върху него. Ние нямаме нито една основополагаща книга, чрез която бихме могли да си изградим образ за самите себе си. Необходимо е да се помисли доста сериозно, за да се схване истинската сила, дълбочина и скрупули на този отговор. „Ние нямаме книга“.
Комплексната диалектика на буквата чрез духа, която лежи в основата на нашата традиция, дори и в най-секуларната й форма, онази на служителя, на учения, произхожда от традициите на Писанието и надписа. Двете думи, разбира се, са сродни. Мога ли да ви припомня какво означава думата „подписан“? Подписаното е гарантираното от теологията: онова, което Витгенщайн казва, когато завършва изследванията си: „Ако бих могъл, бих посветил тази книга на Бога“. Това е Витгенщайн. Magnumopus-ът на западната традиция, „Lelivrequiestlebutdel’univers“[4] на Маларме; или, при Борхес, едно подобие на книгата, която просто нарича себе си Книга, Библия. В някои традиции, например в юдеизма, представата за секуларно авторство, за четене само за удоволствие, се появява много късно. Тя пристига едва с модерността и кара най-великия от всички еврейски автори, Франц Кафка, да се чувства радикално неудобно. Изкуствата на паметта са взаимосвързани с ония на високата образованост. Те създават моста между устното и писменото. Платон се страхува от писането именно защото то ще отслаби мускулите на паметта; оттук и централната, критична, незаменима роля на ученето наизуст. Онова, което обичате, вие започвате да учите наизуст.
Ние започнахме във Френския Лицей, малки деца в ония смешни сини престилки: пет реда, десет реда, двадесет реда, научени наизуст. Защото онова, което обичате, вие ще искате да запазите вътре в себе си. Ние учехме Илиадата на Поуп наизуст[5]. Учехме нелепите рими на Лир, наизуст. Онези деца се научиха да правят разлика между двете неща и никога да не казват: „онова, което съм написал с любов, съм написал само от любов към изкуството“. Тези редове от Робърт Грейвс ме съпровождат ден и нощ. Но има и толкова много други. Онова, което сте научили наизуст, никой не може да докосне. Те не могат да ви го отнемат.
Помислете за примера с онази рускиня, която била преподавателка по английска романтическа литература в Университета в Казахстан. Това били годините на Брежнев, не толкова ужасни колкото ония на Сталин, но все пак ужасни. Хвърлили я в затвора, без светлина, по някакво скалъпено обвинение, за три години, в единична килия. Сега, по причини, за които не съм достатъчно компетентен да съдя, Дон Жуан на Байрон има канонично присъствие в Русия. Той се счита, може би основателно, за едно от върховните постижения на литературата. Тази млада жена го знаела, тридесет, или тридесет и пет хиляди реда, наизуст. И в тъмното тя си диктувала сама един руски превод. Изгубила зрението си. Но когато излязла на свобода, тя продиктувала превода си, който сега е класическият превод на руски език. Не може да се направи нищо на едно такова човешко същество. Никоя държава не може да докосне това. И никое отчаяние. Онова, което не знаете наизуст, вие никога не сте обичали истински дълбоко. Поезията на Манделщам, сигурно си спомняте, е оцеляла когато Надежда, след смъртта на поета, е имала десет души, не повече, които да научат по една от поемите. Това било достатъчно.
Не съществували копия, и КГБ не можел да направи нищо. Докато десет души знаят една поема, тя ще живее. Бен Джонсън притежаваше една великолепна дума за това, която ние сме изгубили: да погълнете текста, да го поемете във вътрешностите на духа си. Културата запада в точна пропорция към степента, до която пренебрегва, или потиска, запомнянето.
И отново, по време на руския Конгрес на писателите от 1937, в най-черното от всички черни времена, на Борис Пастернак било казано: „Ако говорите, ще ви арестуваме. Ако не говорите, пак ще ви арестуваме, като знак на презрение“. Пастернак е бил висок, много красив човек; той изпъквал по фантастичен начин сред тълпата. На третата сутрин приятелите му казали: „Борис, кажи нещо. Те ще те арестуват, но все пак кажи нещо. Дай ни нещо, което да запомним, с което да живеем“. Когато дошъл момента, Борис станал и казал една цифра. Изминали двадесет секунди, може би тридесет, преди две хиляди души да станат, държейки се за ръце, и да започнат да рецитират шекспировия сонет с този номер – за които преводът на Пастернак на руски е класика, като Пушкин. Той казал „WhenIsummonupremembranceofthingspast“[6] – и те не посмели да го докоснат. Тази култура никога не се е намирала в изключителна опасност. Нашата е в такава опасност всеки ден. Налице е една огромна разлика. „When I summon up remembrance of things past.“
Класическият акт на четенето, на грамотността, предполага три възможности. Но за това малко по-късно.
Нека първо поговорим за тишината: наличността на тишина, когато днес тишината се е превърнала в най-големия лукс, когато дори в новите скъпи апартаменти стените са тънки. Когато страхът от тишината е толкова силен, че не можете да пристъпите дори в асансьора, без в ушите ви да се просмуква развлекателна музика. Обясняват ни, че хората се страхуват от тишината, страхуват се от това да бъдат сами. Тишината е станала почти непостижима. Децата се страхуват от нея. Ние сме обгърнати от непрекъснат шум. Личното пространство, което е свързано с тишината, изисква да не се страхуваме от това да останем сами. Напротив, човек ламти за това, търси го; човек не познава тази глупава фраза, „групов натиск“. Няма друг натиск освен онзи на собствената цялостност и концентрация. Малбранш[7], цитиран отново и отново от Хайдегер, казва: „Концентрацията е естественото благочестие на душата.“ Да умееш да се концентрираш напълно. Не можете да прочетете един труден текст без пълна концентрация.
Америка – и това не е някакъв антиамерикански коментар (ненавиждам този вид евтиност) – е по-честна относно своите злополуки, отколкото сме ние в Европа. Последната статистика сочи, че повече от 80 процента от американските младежи не могат да четат на тишина, без някаква музика на заден план. Също толкова ужасяващ е и трептящият ефект в ъгъла на зрението им, телевизията. Какво е влиянието на всичко това върху кортекса ние дори още не сме започнали да разбираме. За това е необходимо обширно психологическо и социално изследване на настоящото възприемане на самотата като нещо наказателно и травматично, на скъсяването на способността за концентрация сред младежите и възрастните.
Би било сантиментална глупост да си мислим, че можем официално да възстановим основанията на класическия акт на грамотността. Питагор и Платон са го чувствали интуитивно, а Галилео е демонстрирал, че – да цитираме неговото прочуто изказване – „природата говори математика“. От Галилео и Нютон насам, това изказване се е превърнало във все по-разширяващия се диалект на научното и технологическо третиране на света. Това е лингва франка-та на принципа на реалността. Вербалните и писмени езици покриват все по- и по-малко от проверимия, развиващ се опит. Никой аспект, никой единичен фасет на нашите животи, вътрешен или външен, няма да остане непроменен от трите хоризонта, които се мержелеят пред нас. Разбира се, аз дължа това прозрение не на някаква особена компетентност от моя страна, а на факта, че имам привилегията да живея сред велики учени. Хайдегер обичаше да казва, че когато човек е истински глупав, той разказва някоя история. Признавам тази си вина. Наскоро имахме един истински приятен американски гост, на голямата маса в моя колеж. Той беше посетил през ваканцията Скандинавия и, по най-приятен начин, ни разправяше: „надявам се всички вие да го направите. Това е най-приятното, най-приятелски настроеното място на света“. А след това се обърна към един много стеснителен, сивокос колега, който седеше до него. „Били ли сте в Стокхолм?“ Моят колега, с наведена глава, отговори: „Да, веднъж.“ Гостът не разбра за какво става дума, а и ние се почувствахме толкова неудобно заради него, че побързахме да сменим темата. Не искахме той да се почувства притеснен. А колегата ми не се опитваше да изглежда остроумен или арогантен, за Бога. Той просто беше точен. Разбира се, когато в Кеймбридж отговаряте с „веднъж“ на въпроса „били ли сте в Стокхолм“, това означава, че сте били там за Нобелова награда. Ето това е, което наричам аристокрация на мисълта; това са хората, сред които искам да живея – и съм имал късмета да го правя.
А ето тук и трите хоризонта, за които моите колеги се опитват да ми дадат някаква представа, като на аматьор: създаването на живот invitro; самовъзпроизвеждащи се молекули, появата на които те очакват след около десет години (това може да се окаже доста консервативна преценка); теорията на всичко, което е само един технически израз. Теорията на всичко, каквато я създават Хокинс и колегите му, се занимава с произхода на вселената и времето. Ние я превеждаме повече или по-малко метафорично. Неврохимията на съзнанието – думата „Аз“, moi, его – е подредба на кръвна захар. Това в никакъв случай не е нещо фантастично или отдалечено – например, ние не разполагаме с теория на аспирина (никой не знае защо аспиринът функционира, нито пък какво се случва, когато го вземаме). Ние не разполагаме и с теория, която да обясни факта, че дори само едно питие – капка алкохол в кортекса – може да има тежки последствия за някои хора. И така представата, че съзнанието може да бъде въпрос на невро-химия е вече разбираема дори за неспециалиста.
Това са трите неща, които те наричат „свещените Граали“, една любопитна заемка, която в момента занимава най-активните, авантюристки умове сред нас. Всякакво по-сериозно разбиране на сложностите в тези насоки изисква математически познания от все по-висок род. Именно математическите познания, а не грамотността, са ония, които ще позволят на мнозинството човешки същества да се нагодят към своя променящ се свят, към удоволствието на техния свят.
Надявам се, че мнозина от вас си припомнят онзи пасаж от автобиографията на Челини, когато той трябва да разбере дали голямата статуя на Персей се е пръснала или е останала непокътната в горещия калъп, след като стопеният восък е бил отстранен, за да я открие. Не само Челини, но и флорентинските историци казват, че няколко хиляди души са се събрали на улицата през онази нощ, надявайки се да я видят, надявайки се да разберат сами.
Предполагам, че стотици хора са се тълпели и по улиците на Малък Кеймбридж, в Източна Англия, през нощта, в която професор Уайлс[8] обяви, че ще разкрие решението на последната теорема на Ферма. След 370 години, едно решение, достигнато не от някакъв компютър или подобни електронни глупости, а с молив, хартия и седем години непрестанна работа. Хората се тълпяха по улиците.
Малката зала в Института по математика, където решението трябваше да бъде обявено, може да поеме около осемдесет души; останалите стояха на улицата. И от тези осемдесет – така ми беше казано – само двама са били в състояние да следват изложението. Но това нямаше значение. Моята обща стая през онази нощ жужеше като пчелен кошер. Това е най-наивният начин, по който мога да ви го представя. Аз помолих: „Можете ли да ми помогнете?“, а те отговориха: „Виж, Стайнър, към проблема има четири възможни подхода – и той избра най-красивия от всички“. А аз казах: „Да, това ми помага. Кийтс избира красотата. Красота, истина.“ „Не“, казаха те, „ние използваме красотата не в един метафоричен, а в конкретен смисъл – в един невероятно конкретен, специфичен смисъл“. И отново, тъй като мога да бъда страшен досадник, аз казах: „Можете ли да ми помогнете?“ Е, великите учени са щедри хора, не като нас хуманитарите. И така те продължиха да се опитват, докато накрая един от тях каза: „Не се ядосвай. Би ни отнело двадесет години, за да те доведем до ръба на теорията за елиптичните криви, за да можеш да разбереш какво е направил професор Уайлс, за да разреши Ферма и неговата красота.“ И тогава, в един акт на финално, абсолютно отчаяние, аз казах: „Добре, всичко е наред.“ Професор Уисълтиър от Харвард веднъж ми каза: „Преди да ви бъде позволено да погледнете някоя страница от Кабалата, са ви необходими двадесет и пет години подготовка.“ Изпитах болка, физическа болка, при мисълта за тази красота, напълно недостъпна за мен.
Литературата едва е започнала да прави домашните си упражнения. Оттук и интереса към слабички, домашни сюжети, оттук увереността, че изневерите в Лонг Айлънд са интересна тема. Тя едва започва да става сериозна. Има малък брой от много велики автори, които не са мързелували, които наистина са се опитали да разберат за какво става дума в сегашния свят – Томас Ман, който е работил две години с преподавател, преди да напише великолепните глави по астрофизика от Феликс Крул; Роберт Музил, който, разбира се, беше образован математик и инженер; и може би Пинчън и майсторите на научната фантастика, които ние обикновено не взимаме на сериозно, но чиито визии са ясновидски, ужасяващо пророчески. По същество, романът все още населява една космология от 19 век. Обикновено ние забравяме, че героическият стих съществуваше в продължение на много векове, преди да стигне до унилия си край, след като напълно беше надживял митологическите и космологически структури, които бяха породили неговата значимост.
Вторият разрушителен момент във всяка класическа грамотност е дори още по-радикален и по-труден за определяне. Може би виждам това напълно погрешно. На Запад, статусът на смъртта претърпява една радикална промяна. Ние се намираме точно по средата на нещо, което може да се окаже най-дълбинният тектоничен шок в западната история. От 1914 насам ние сме свидетели на объркващи нови светове на масова смърт, от напълно безпрецедентен мащаб. Спомнете си Пасендал[9], когато на първия ден от 1916 умряха около 45 000 души. Новите светове на клонирането, на генното манипулиране, на трансплантациите, са онова, което Фуко нарича „отмяната на Аза“. В момента всичко това получава биологическа възможност. „О смърт, къде е твоето жило?“[10] Това е една невероятно сложна и увлекателна мутация на съзнанието, за която аз мога само да намекна, но тя има директна връзка с нашата тема. Западната грамотност е била една от стратегиите, една от главните стратегии, срещу смъртта. Тя е подхранвала внушения, както Уърдсуърт би ги харесал, за безсмъртие, амбиции за безсмъртие, още от самото си начало. Пиндар казва: „Градът, за който пиша тази поема, ще загине. Езикът, на който я пиша, може също да загине, но моята поезия ще живее вечно.“ Хораций и Овидий бяха превърнати в неща, които всяко дете по мое време трябваше да научи. По-твърди от бронз, по-силни от мрамор, тези редове ще живеят. Онзи изтънчен, сталинистки поет, Пол Елюар, поставя всичко това в една фраза, „ledurdésirdeduré“. Суровата потребност да останем. Това е механизмът на всички опити за велика литература. Днес вече тази доминираща подбуда е свързана с известно неудобство. Ако искате да се шегувате във Франция, вие цитирате титлата, която са си дали членовете на френската Академия, LesImmortels. Това изпълва всички, освен споменатите господа, със смущение.
Днес изкуството флиртува със случайното, със саморазрушението. Господин Бодрияр ни напомня по един трогателен начин за пещерите в Ласко, или може би Алтамира. Всичко това стигна до края си на една точно определена дата: доста рядко се случва едно велико движение в историята да притежава точна календарна дата. Това се случи в един късен следобед в двора на Музея за Модерно Изкуство в Ню Йорк. Тингели[11], изправен пред огромна тълпа, след като беше издигнал една великолепна структура, отчасти калдерова[12], но все пак много различна, я подпали и, след като тя се беше срутила, заяви много ясно: „Jeneveuxpasdurer“: Аз не искам да остана. И може би с това се свърши онова, което Алтамира и Ласко бяха започнали с думите: аз искам да остана. Тингели не иска да остане. Това е нещо ефимерно. То е колективно. То е анонимно. То се случва. То е само един момент. Защото желанието да се остане е, на едно определено ниво, израз на една много естествена и често уязвима артистична суета. То е връзка с една трансцедентна вяра, която вече не съществува. В тази светлина то е едновременно несигурно и заслепяващо. Именно в светлината на тези промени ние трябва да се опитаме заедно да определим отново значението на думата грамотност, дори и само по най-условния, експериментален начин. Всичко друго би било арогантност.
[…]
Хайдегер е едновременно и прав, и напълно неправ, когато казва: „Науките имат само отговори, а изкуствата – само въпроси.“ Това е едновременно вярно и погрешно. Едно великолепно провокативно предизвикателство. Въпросите, които ни задава великата литература, действително са повтарящи се, но да упорстваме в задаването им, без да осъзнаваме какво се случва с нашия интелектуален свят е, струва ми се, сляпа арогантност, за която ние вече плащаме доста висока цена. Бог знае, статистиките не трябва да се вземат прекалено на сериозно. И въпреки това, когато ЮНЕСКО твърди, че около осемдесет и два процента от хората, намиращи се на най-отдалечения край на кривата на интелигентност, днес работят в областта на науките, това е нещо, над което трябва да се замислим.
Има мостове. Има усилия, които трябва да бъдат положени. Преди всичко, има радости, огромни радости, които могат да се преживеят. Уважавайте студентите си. Имах невероятния късмет да бъда в Университета Чикаго по времето на Хътчинс[13], а той имаше собствено правило, според което дори първокурсниците могат да седят в семинарите на аспирантите, ако само не си отварят устата. Веднъж чух, че Лео Щраус[14] ще има семинар на тема „Платон и полисът“. Седях в семинара – и този дребен, огромен човек влезе и каза (не съм забравил нито секунда от този момент): „В този семинар, името на Несравнимия няма да бъде споменавано.“ Не разбрах за кого става дума. Чувствах се нервен, след това отидох при един от аспирантите и го попитах: „Виж, можеш ли да ми помогнеш?“ Той каза: „Ще ти го напиша.“ Мартин Хайдегер. И така аз хукнах към библиотеката и изписах SeinundZeit. Не можах да разбера даже първото изречение. Чувствах се напълно безпомощен. И продължавах да се опитвам, отново и отново. Държах книгата отворена и се чувствах не победен, не подигран, нито пък поглеждан снизходително, а безкрайно поласкан от предизвикателството.
Какъв би трябвало да бъде един учител? Човек с призовка, с призвание, provocare. Преподаването е провокация – да бъдеш повикан. Провокация: трябва винаги да се целите високо над главата на ученика си, докато ръцете го заболят от протягане. Мисля, че това е най-вълнуващият процес в света. А. А. Ричардс[15] веднъж беше казал: „Двата най-сложни процеса на този свят са математиката на един струнен квартет и преводът на едно китайско философско изречение.“ Може би той е прав. Това са неща, достойни за следване и в известен смисъл те са напълно ясни за Платон, който поставя над вратите на Академията надписа: „Тук не може да влезе никой, който не е геометър.“ Напълно ясни за Платон, напълно ясни за Питагор, с неговата надежда, че музиката ще отвори вратите към космологията и към проблема за вътрешната хармония на човешките същества. За останалите, разбира се, ще има едно последващо човечество, което – не съжалявам особено много за това – аз няма да доживея да видя.
[1] Елитен интердисциплинарен колеж към Университета Торонто. Бел. пр.
[2] Главен град на провинцията Апулия, Южна Италия. Бел. пр.
[3] Джилиан Слово (род. 1952): южноафриканска писателка, журналистка и филмова продуцентка. Бел. пр.
[4] Книгата, която е целта на вселената. Бел. пр.
[5] Тоест, превода на Илиадата от Александър Поуп, разбира се. Бел. пр.
[6] Стих от шекспировия сонет №. 30. Бел. пр.
[7] Френски философ (1638–1715). Бел. пр.
[8] Ендрю Джон Уайлс (род. 1953): английски математик, известен с доказателството си на последната част от теоремата на Ферма (според която n-тата степен на едно число, по-голямо от 2, не може да бъде разложена на две степени от същия ранг; тоест, че уравнението xn + yn = znне притежава положително цяло решение). Бел. пр.
[9] Село в днешна Белгия, при което се провежда една от най-големите, многомесечни битки в Първата световна война, при общ брой на убитите около 850 000 души. Бел. пр.
[10] Първо писмо на апостол Павел до Коринтяните, 15:55. Бел. пр.
[11] Жан Тингели (1925–1991), наречен още Жано: съвременен швейцарски художник и скулптор, един от основните представители на кинетичното изкуство. Бел. пр.
[12] По името на Александър Калдер (1898–1976): американски скулптор, започнал пръв да изгражда т. нар. „мобиле“ – скулптурни обекти, състоящи се от подвижни пръчки и пластинки. Бел. пр.
[13] Робърт Мейнард Хътчинс (1899–1977): американски философ на образованието и президент на Универистета Чикаго (1929–1945), както и негов канцлер (1945–1951). Бел. пр.
[14] Лео Щраус (1899–1973): един от големите философи и политолози на 20-ти век, духовен предтеча на неолиберализма. Бел. пр.
[15] Айвър Армстронг Ричардс (1893–1979): влиятелен английски литературен критик и реторик. Бел. пр.