Теза: Дискусиите около въпроса за „успеха“ в днешна България, ако и не особено плодотворни или дори приятни за проследяване, ми се струват изключително важни и показателни за разбирането на фазата на развитие, през която преминава страната. Привидно определяни напълно от традиционно българското „не е важно на мен да ми е добре, важно е на комшията да му е зле“, всъщност те ни подават важна, ако и засега скрита под повърхността информация, указваща наличието на (потенциално) изключително важни промени в самото ядро на „българскостта“.
Какво точно имам пред вид?
С риск да изглеждам силно фрагментарен, ще огранича разглеждането си до (за мен силно неприятната) „дискусия“ около успеха на Георги Господинов – най-известния извън България съвременен български автор. В България тя придоби добре известната форма на „що пък точно той, а не някой друг?“ или, още по-директно, „че какво толкова е направил, за да заслужи чак пък такова признание? Аз да не съм по-лош?“
Но преди това, няколко по-общи неща, касаещи една колкото банална, толкова и определяща за всички ни част от човешката психика (или може би „душевност“ – изберете сами фразата, която според вас подхожда по-добре).
Кратко квази-психологическо въведение…
По принцип има два начина човек да постигне (или си представи) някаква форма на лично израстване. Първият, който бих нарекъл „обективен“ е очевидният: човек работи (над себе си :), в резултат на което израства – и т. н. Вторият – далеч по-лесен – е „субективният“: човек просто прави всичко възможно, за да омаловажи постиженията и ръста на хората около себе си, като по този начин постига усещането, че те са (като минимум) също толкова дребни колкото е самият той, а значи собственият му ръст започва да изглежда някак „голям“ или поне съизмерим с всичко останало на този свят (при този начин на себеизживяване нещата от живота най-често се свеждат до максимата „всичко е едни и същи л...“).
Сега, истински важното нещо при оценката и разбирането на това състояние на нещата се състои във факта, че двете толкова различни умонагласи съвсем не са просто въпрос на личен избор или дори характер (един вид „решаваш да превъзмогнеш джуджето вътре в себе си – и готово“). Скритият под повърхността на нещата определител на поведението за повечето хора по света най-вероятно е нещото, което, с молба за извинение към четящата научна общност, бих си позволил да нарека „степен на отвореност на обществения климат“. Зад тази засукана и лишена от претенции за научност фраза се крие доста простичък социален факт, а именно: дали (и до каква степен) обществото, към което принадлежи човек[1], е склонно да отчита открито и обективно неговите/нейните постижения и да му/й отдава съответно признание. Очевидно е, че различните общества са различно „склонни“ към такава отвореност и че, колкото по-провинциални, малки и затворени са културите им, толкова по-ниска е и вероятността нечии лични постижения да бъдат възприети от голяма част от обществото като заслужаващи уважение, признание и почит (повтарям: признанието изисква ръст, който пък изисква свободно пространство за израстване). Всичко това се засилва до почти необозрима степен от „историческото наследство“, с което е натоварена (обременена?) дадена култура. Ако традиционният модус на съществуване в течение на много векове е бил свързан най-вече с голата нужда от оцеляване в една враждебна към всякакви лични изяви среда, то естествено не може да се очаква, че конкретното общество-наследник ще бъде особено склонно към внезапна промяна и възприемане на една „отвореност към обективността“, която влиза в рязко противоречие с местните форми на „житейска мъдрост“ и разбиране за „нещата от живота“.
Ядро на изложението
Това разсъждение – банално или не – съдържа по принцип две различни послания: едно добро и едно лошо. Доброто е в това, че „естественият ход на нещата“ по света изглежда все пак притежава някаква сравнително определима посока, поне що се отнася до този техен аспект, и тя е еднозначна: от затвореност към отвореност. Рано или късно влиянието на „света“ върху отделните култури, колкото и традиционни, малки и затворени те да са били до определен момент, ги принуждава да започнат да се отварят и да възприемат нови стандарти за обществен климат и групово поведение, свързани с по-обективни оценки на отделните, лични постижения.
Тази дълга фраза се свежда до нещо много просто, което може да бъде сравнително добре онагледено чрез обръщане към вече споменатата „дискусия“ около успеха на Георги Господинов.
Тезата ми се свежда до следното: дори самият факт, че Георги Господинов се възприема в собствената си родина като значителен автор, вече е сериозно свидетелство за една напълно нова, непозната до този момент, отвореност на българското общество.
Имам пред вид следните обстоятелства:
Първо: литературата на Господинов е от вид, който е всичко друго, но не и масов или дори „лесно четивен“ (да не говорим за това, че в класиката ни почти напълно липсват примери за подобен вид – сравнително експериментално – писане, което да е получавало каквото и да било публично признание, приживе)... Оттук: дори вече само фактът, че Георги е просто познат в собствената си родина, се дължи ако не напълно, то до голяма степен на признанието, което той успя да си извоюва – без чиято и да било помощ – извън България. Моля да прочетете предното изречение още веднъж, след което да отчетете, че в него липсва опит за омаловажаване на творчеството и работата на Георги (или на самия него). Ядрото на горното твърдение се състои в отчитането на факта, че днешното българско общество, само по себе си неспособно да оформи някакви общоприети критерии за качество на културата, е повече или по-малко принудено да се придържа към оценките, идещи отвън (поне в настоящия момент няма друг български автор, който е успял да постигне подобен род признание извън България, в резултат на което Георги си остава – с или без българско признание – в така наречената „класа, състояща се от един“)[2].
Второ: фактът на непознатостта на българската литература в Европа или по света идва не от нейната недостъпност (превеждано е доста, ако и сравнително по-малко, отколкото изглежда го правят повечето от съседите ни). Реалната недостъпност на българската литература идва от – поне досегашната й – несъизмеримост с постиженията на европейската и световна култура. Казано по-простичко: по причини, върху които не ми се ще да спекулирам, българската литература си остава провинциална и трудно разбираема извън България до степен, която я прави ако не напълно недостъпна, то поне непоносимо скучна, за средния „европейски/световен читател“. В този смисъл, отново, литературата на Георги Господинов – с или без нашето съгласие и одобрение – очевидно прекрачва невидимата граница на „провинциалността“ и прави България и българите ако не видими, то поне донякъде осезаеми за същия този „среден европейски/световен читател“.
Трето: както вече споменах, подобно развитие на нещата би било напълно невъобразимо в една България от времената на комунизма или онези преди тях (подчертавам последната част от това изречение, тъй като ми се ще изрично да уточня, че твърденията ми не съдържат елементи на онзи полуфабрикатен, тъй лесен за одобрение и напълно фалшив „антикомунизъм“, до който се свеждат повечето от обобщенията, касаещи днешното положение на нещата в България). В собственото ми разбиране провинциалността на българската култура не е някакво особено „постижение“ на българския комунизъм. Тя идва от традиционната, вековна затвореност на това общество, която не би могла да бъде преодоляна със средства, различни от ония на „всемирността“, в която живеем (разбирай тотална и все по-засилваща се отвореност; напълно нова, качествено различна от всичко познато досега, достъпност на всевъзможни информации; свобода на движението; накрая – възможност за себепредставяне и себереализация, независеща от неща като държавна поддръжка или дори популярност в собствената страна).
Израз на всичко това е именно успехът на Георги. И той би бил, повтарям, напълно немислим в която и да било България преди днешната.
Малко по-горе споменах, че посланието ми има и една друга, „лоша“ страна. Тя се състои в отчитането на простичкия факт, че подобни промени, отнесени не към отделни личности, а към общества, изискват непосилно дълго време, за да се разгърнат и превърнат в реалност, засягаща животите на мнозинството.
С други думи: собственото ми очакване е, че успехът на Георги ще си остава изключение в продължение на още много, много дълго време. И тук вече стигаме до другата страна на медала, която се състои в това, че натискът отвън, ако и в дългосрочен план определящ за реализацията на една или друга глобална тенденция, си остава далеч недостатъчен, а при определени обстоятелства, дори и трудно забележим, вътре в конкретните рамки на дадено общество или отделно човешко съществуване. Или, казано по-кратко: в обозримото бъдеще България най-вероятно ще продължава да си остава общество, отричащо успеха на „съседа“ – и то не просто отричащо, а отричащо яростно. Няма защо да очакваме скорошна, разбираема или дори видима промяна на (масовото) поведение – подобни промени отнемат векове, с които никой от нас не разполага, поне в собственото си битие на човек и личност. Искрено се надявам тук да подценявам скоростта, с която светът около нас се променя, но собственият ми човешки опит – доста ограничен, но заедно с това доста типичен – ме кара да бъда оптимист единствено в много, много дългосрочен план.
Последна, казват, умирала надеждата. Всичко е отлично. Нека тогава, както вече съм призовавал неведнъж, пием за собствената си смърт – защото само и единствено в това, в заминаването от тоя свят на мен и моите връстници – самият аз съм в състояние да открия надежда за страната, в която съм се родил и към която принадлежа, искам или не…
Берлин, февруари 2014
[1] Тук имам пред не само физическата принадлежност, тъй като дори в нашия глобален век повечето от хората продължават да принадлежат към културите, в които са родени, дори и ако живеят извън тях; това обстоятелство се засилва многократно при онези от тях, които работят в областта на културата, тъй като напускането на родната култура и присъединяването към някоя чужда е акт на гигантска гениалност, на който по принцип са способни нищожно малко количество хора, особено пък ако изразното им средство е езикът.
[2] Горното твърдение, разбира се, не съдържа елемент на отрицание на факта, че има вече немалко съвременни български писатели, постигнали значително – и, поне в няколко случая, най-важен сред които ми се струва Милен Русков – напълно заслужено признание вътре в страната. Остава си обаче факт, че позицията на Георги като единствен български писател, поне донякъде познат извън България, си остава трудна за оспорване.
