Имам един малък ученик, с когото тази година работим върху това как се пише есе. Проблемът на децата с есетата не е толкова в структура и конструкцията на есето – то затова е есе, защото е опит да се изкажеш аргументирано писмено и в този смисъл може да има всякаква структура, стига да остава разбираемо, интересно и четивно. Проблемът е в това, че децата нямат достатъчно житейски опит и прочетени книги, изгледани филми и преживяно изкуство, за да имат какво да кажат. В този смисъл с моя ученик прекарваме много време в разговори по различни теми, в дискусии за факти, случки от реалния живот, видеа, които сме гледали. После ги обсъждаме, като следваме структурата на едно аргументирано изказване.
Днес говорихме по един известен казус – ако имаш уникална възможност да се срещнеш за час с когото си поискаш, стига той да не е част от семейството и да не е близък, кого би избрал? И детето ми казва „Хитлер като малък“. Питам защо избира точно него и точно като дете (за да си формулира тезата) и той казва „Защото искам да разбера как е живял, какво се е случило, че като възрастен да се превърне в чудовище“.
И оттук нататък започна моят личен урок, за самата мен, покрай моя малък ученик.
Детето каза, че иска да се запознае с приятелите на малкия Хитлер, иска да говори с него за детството му, за игрите му. Знаеше, че като малък Хитлер искал да стане художник, но не го приели в художествената академия и „не, че това е предизвикало точно Втора сетовна война, но със сигурност е оказало влияние върху характера и действията му“. (ето ви ги аргументите)
Накрая го попитах дали, ако се срещне с малкия Хитлер, би му казал в какво ще се превърне един ден и какви ужаси ще стовари върху човечеството. Попитах го, защото (както си признах и пред детето) аз бих се изкушила да му кажа, за да предотвратя евентуално такова бъдеще. „Пък и да си знае!“, казвам. А детето ми казва „Аз не бих му казал. Защото не мога да държа отговорно едно дете за нещо, което към онзи момент не се е случило и то нищо не е направило – то е просто едно дете.“
„А какво ще направиш тогава, като така и така знаеш какво е последвало?“, настоятелно питам. „Ще се опитам да променя за него нещата в собствения му живот, за да стане просто друг човек, който не би направил подобни стъпки после. И ще го посъветвам да не спира да мечтае.“
Ами дорева ми се, честно ви казвам! Това дете всъщност ми припомни нещо толкова просто – че сме човеци. Не съм получавала наскоро толкова хубав урок по хуманизъм. И имах нужда, много имах нужда.
Реших да ви споделя тази история отпреди няколко часа, нищо, че днес смятах нищо да не пиша, заради изборния ден. Но пък именно в деня на изборите, които пак се опитват нагло да ни измъкнат изпод носовете, е важно да се споделят такива истории. Затова моля, не четете предизборна агитация – четете просто, че децата често са по-мъдри от нас.
