И. д. прокурорът Борислав Сарафов е скрита лимонка на терена с публичния дебат за войната в Газа (все още). Онзи ден местните ни евреи го натиснаха да приеме важни босове от Световната ционистка организация. Пили кафе и си поговорили какво България дължи на Израел в областта на наказателното право и свободата на изразяване. В задушевен разговор Яков Хагоел и Густи Йехошуа-Браверман получили уверения от господин главния прокурор, че ще направи всичко за да се криминализира езика на омразата по адрес на евреите в България и милионите им братя и сестри в Тел Авив, САЩ или Европа. Ако някой се разприказва осъждащо за етническото прочистване в Газа и убийствата там (включително тази нощ израелските войници убиха над 40 палестинци), да бъде хвърлен в затвора. Борислав Сарафов е чевръст, знае си геополитическите интереси, ще стори каквото е обещал!
Ционистите имат своето успешно минало в опитите да се ликвидира свободната и критична рефлексия върху поведението на държавата Израел. Най-шумният пример в това отношение е случаят с филма „Хана К“ на Коста Гаврас, роден в Гърция и син на баща, включен в черния списък. Годината на скандала е 1983-та, когато еврейската ложа Бней Брит е изключително мощна и ефикасна в наказателните си действия в защита на техните интереси в САЩ.
За Коста Гаврас е достатъчно да питате кинаджийската общност у нас. На 17-ия София Филм Фест над деветдесетгодишният днес режисьор получи Наградата на София за приноса си към киноизкуството, а тази скромна българска награда се прибавя към купищата му награди: Оскар, Златна палма, Златен Лъв, Сезар и т. н. Важното е да припомним, че Коста Гаврас е може би най-великият жив политически режисьор в света. Наричат го още дисидентът в киното. Какъвто и филм да направи, следва буря от аплодисменти – придружени, разбира се, от злобарски подмятания, че е „много ляв“, пък видите ли, лявото вече си е изпяло песента.
Филмът „Хана К“ разказва за американска еврейка, която по стечение на лични обстоятелства емигрира в Израел. Научава иврит, става адвокатка. Съдбата отрежда тя да защитава в съда правото на един палестински арабин. Както самата героиня признава по време на разпита си, всъщност тя иска да защити правото на хилядите палестински араби да живеят достойно, като човешки същества в Израел.
Американската публика почти онемява от филмовия разказ на Коста Гаврас. Целият ѝ културен и ценностен бекграунд е изграден на основата на почит пред еврейските жертви на масовия убиец, кървавия антисемит Адолф Хитлер и нацисткото му войнство. За това войнство, както и за самия Фюрер са направени десетки филми, един от друг по-изобличаващи уродството на фашизма и нацизма. Тези филми печелят множество Оскари заради мощните си и талантливи послания за съчувствие към избитите в газовите камери над 6 милиона евреи. Иначе казано, евреинът е завинаги „добрият“ човек на западния свят, изстрадал е много, а виновни за страданието му сме всички ние.
Непокорният Коста Гаврас обаче показва другото лице на Израел, единствената еврейска държава в света. Неговата героиня Хана Кауфман е дете на оцелели от Холокоста и американско-еврейска имигрантка в Израел. В хода на събитията тя се уверява, че едно от наследствата на Холокоста е трагедията на палестинците. Филмът изобилства с непоносими сцени на жестоко издевателство от израелски войници над мъже, жени и деца. Кадрите показват същинското измерение на израелското практикуване на апартейд, извършван пред благосклонните очи на западния свят. Вижда се как израелците демонстрират чисто расисткото „преимущество“ над палестинците, подритват с ботуши децата, размахват за щяло и нещяло внушителното си оръжие към жените и децата, докато кучета, обучени да издирват араби, лаят настървено по тях. Човек се задъхва от чудовищната дискриминация в Газа. Казано с други думи, в „Хана К“ Коста Гаврас изобразява палестинско-израелския конфликт през емоциите на човека, през унижението на детето-човек, през гърчещите се от обида и смазано достойнство жени и старци.
Преди да разкажа за реакцията на еврейските организации в САЩ след като „Хана К“ на Коста Гаврас трябвало да тръгне по екраните, ще отбележа още нещо. Преди това никога(!) не е правен филм, който да отразява палестинската гледна точка! Това се случва едва през 1983 благодарение на политическото кино на Гаврас. И до ден днешен само киноманите могат да се сетят за други подобни филми.[1]
И така, след премиерата следва истинска буря. Произраелските групи са изключително разтревожени от огромния потенциал на „Хана К“ да изобрази палестинския въпрос в положителна светлина. Споменатият вече Бней Брит разпространява вътрешен меморандум, с който съветва членовете си да направят определени критични коментари в местната преса, ако филмът се играе в техните градове. Към меморандума се прилагат два наръчника с указания какво трябва да направят привържениците на държавата Израел. Указанията са написани от френския(!) щаб на Бней Брит…
Бойкотът на еврейските организации въздейства светкавично. Написват се и се разпространявали „всеобщи“ отрицателни отзиви (където изобщо филмът е бил гледан), след което „Хана К“ бива внезапно изтеглен от разпространение от американския дистрибутор на филма. Напразно зрителите от Ню Йорк, Бостън, Вашингтон, Чикаго и Сан Франциско очакват срещата с подриващото всякакви клишета и конвенции кино на Коста Гаврас. Само прочутият Едуард Саид, професор по английска литература в Колумбийския университет, казва: „Като политическа, както и кинематографична намеса, Хана K е филм с голямо и вярвам, трайно значение“.
Нали сме почти сигурни, че обещанието на и. д. главният прокурор Борислав Сарафов пред местните ни ционисти – да се криминализира словото разобличаващо апартейдната, геноцидна политика на държавата ръководена от Бенямин Нетаняху – ще бъде изпълнено! Сарафов ще го направи лесно, с поддръжката не само на ястребите от местното еврейство, но и с характерното безразличие по въпроса от българските законодатели в полуразпадналия ни се парламент. Какво, палестинците ли?
[1] От самия Израел идват множество филми, които представят про-палестинска гледна точка. Тук изреждаме „само“ десет заглавия: Рай сега (2005), Лимоново дърво (2008), Валс с Башир (2008), Аджами (2009), 5 счупени камери (2011), Другият син (2012), Омар (2013), Витлеем (2013), Пресечна точка 48 (2016), Фокстрот (2017). (Бел. ред.)
