„Как да се отсее лъжата от истината? Може и да беше вярно, че сега обикновеният човек е по-добре материално, отколкото преди революцията. Единственото свидетелство за обратното бе немият протест в костите, инстинктивното усещане, че условията, в които живееш, са непоносими. Хрумна му, че най-характерното за сегашния живот са не неговата жестокост и несигурност, а безперспективността и безразличието.“
Това си мисли Уинстън, докато от своя прозорец наблюдава сградата на Министерството на истината, върху чиято фасада са изписани трите лозунга на партията –
ВОЙНАТА Е МИР
СВОБОДАТА Е РОБСТВО
НЕВЕЖЕСТВОТО Е СИЛА.
Като чиновник в архивния отдел на министерството задачата на Уинстън е да редактира статиите, които са станали неудобни за „следреволюционното“ политическо статукво. От старите броеве на „Таймс“ той изважда личностите, превърнали се в „неличности“, и ги замества с нови герои.
С пренапечатването на архивите истинските хора постепенно изчезват, а на тяхно място се появяват въображаеми образи като смелчагата Огилви, проявил се в също толкова измислената война между „добрата“ Океания и „недобрата“ Евразия.
В един момент самият Уинстън се обърква
кое беше истина и кое е лъжа
С проблема за фалшифицирането като основа на принципа за контрола над действителността Джордж Оруел се занимава и в „Бележки за национализма“ (май, 1945 г.). Национализмът е жажда за власт – казва той – която вирее благодарение на широк кръг от „врагове“, създаващи усещане за несигурност, тревожност и страх. Повечето от тях са напълно измислени, но това няма значение, защото „националистът е способен да извърши крещящи несправедливости, започвайки непоклатимо да си вярва, че е прав“...
„А какво да кажем за пропагандата днес в глобализирания свят? Тя е заимствана от философията на непрекъснат страх и поддържане на дежурен враг“ – ще се съгласи с него авторът на предговора към българското издание (2009 г.) на антиутопията „1984“. В него той ще заключи, че идеята за тоталната власт не е изчезнала със Сталин и Хитлер, поради което гротеската (по собствения му израз) на Оруел е истина:
„А истината, освен че те прави свободен, винаги е актуална и нужна. Защото, който пренебрегва истината, един ден осъмва с Министерство на истината“...
Авторът на този предговор също казва истината. Нещо повече – като един от основните персонажи в гротеската, етикетирана като „преход“, самият той олицетворява идеята за
тоталната власт, която се храни от всяването на фалшиви страхове
Влязъл в отредената му от задкулисието роля на нашенско Дуче, днес той извършва крещящи безобразия, разпалвайки изкуствена война между Океания и Евразия.
Познахте го, нали? Но за да се убедите в технологията по измислянето на Огилви, ще припомня неговите превъплъщения:
Първо беше седесар и главен редактор на „Демокрация“, който пишеше, че „вече не може с пряка пропаганда, менторски и дидактично да се печелят читатели“.
После бъдещият борец срещу мафията стана пресаташе на „Топенерджи“. Тогава дружеството, създадено по идея на Андрей Луканов, беше в системата на „Мултигруп“, а Илия Павлов още не бе написал фундаменталната си статия от 1995 г., в която призоваваше гущера да си откъсне опашката.
През 2001 г. се превърна в царист и се опита да оглави ямболската листа на НДСВ, но след като в крайна сметка отпадна, съвсем естествено се превърна в антицарист.
Междувременно написа статии и книги за „световния еврейски заговор“ и направи заявка за самостоятелна политическа кариера.
Първият опит за скок беше през есента на 2003 г., когато се снима на плакати, от които гледаше мрачно под призива „Чистка!“, докато се пробваше като кандидат за кмет на София от земеделската партия на Яне Янев (Яне Янев пък след две години стана коалиционен партньор на ОДС, после – съосновател на партия „Ред, законност, справедливост“.)
През април 2005 г. основа „Атака“ (по името на Гьобелсовия вестник) и сформира едноименна коалиция с крайно левия Патриотичен съюз „Защита“ и още по-левия кръг „Нова зора“, навличайки черна кожена тужурка и усъвършенствайки нацисткия жест с високо изпружената ръка.
От лятото на 2009 г. се закле във вярност на (уж) дясноцентристката ГЕРБ и
близо две години кюта доста кротко в парламента
ако изключим случаите, в които напомняше за съществуването си чрез шумни провокации като идеята за референдум срещу новините на турски език и обявяването на датата на баташкото клане за Ден на геноцида над българския народ.
През всичките тези години нашият Огилви служеше тъкмо за фалшифицирането на същинския ни дневен ред. Като клонинг на статуквото, което се погрижи да му намери най-подходящата ниша (да, ниша, не поле) за изява, той подпомагаше политическата конюнктура в особено трудни за нея моменти.
Така например на изборите през 2005 г. контролирано обра протестния вот и имитира звучна плесница срещу „грухтящите прасета в парламента“. Същевременно даде рамо на преялото с власт ДПС да подкара под строй ромите и традиционния си електорат срещу „етническата заплаха“.
Още на следващата година мобилизира дори напълно отвратените гласоподаватели да се разходят до урните, за да попречат на „Фюрера“ да стане президент, и така повече от очевидно улесни Георги Първанов в спечелването на втори мандат.
Сходен сценарий беше проигран и на изборите през 2009 г., когато ДПС му върна жеста с фразата на лидера си: „Аз разпределям порциите, аз съм властта.“ Точно тя трасира поредния възход на електорално оклюмалата се по него време „Атака“ и придаде липсващата дотогава плътност на ГЕРБ като приемлива алтернатива на додеялата тройна коалиция....
Нарочно не изписвам името на Волен Сидеров. По този начин бих му придала важност, каквато той не притежава.
Сидеров е само машинката, чието копче се натиска
в определени моменти. Той наистина е „неизвестен извършител“, както го нарече прокуратурата след погрома над софийската джамия. Сидеров е сред многото презрени слуги на тоталната власт, но власт, вече осъзнала своята слабост, неспособност и почти пълен фалит.
Забележете, че до този момент нашият Огилви беше радикален единствено на ниво реторика. Днес обаче пали мюсюлмански молитвени килимчета и се сбива в ефира на националното радио с бивш човек на Доган. Изглежда повече от истеричен. И ако допреди две години пинг-понгът с ДПС беше игра на фрази за взаимно преливане на енергия между скачени съдове, сега от хилките е възможно да се пролее и кръв.
Не вярвате?
ОК, познатият залп на Ахмед Доган, който на 19 май обяви от Джебел, че държавата не може да се управлява без ДПС, а ГЕРБ ще падне предсрочно от власт, получи подкрепа само ден по-късно. Тогава „Атака“ заплаши, че ще мине в опозиция, а след това организира отвратителното зрелище пред софийската джамия.
ОК, това би могло да се приеме и за дежа вю.
ОК, неведнъж ГЕРБ и лично Бойко Борисов са давали поводи за подозрение, че между тях/него и ДПС е сключен пакт за ненападение, доколкото всички приказки за обръчите на Доган спихнаха, а контролираните от ДПС медии все още продължават да възхваляват правителството на ГЕРБ.
Но разлика между 2005 – 2009 и месец май 2011 все пак има. Не, тя е огромна! Разликата е в истерията, която показва
отчаянието на статуквото да измисли поредната „алтернатива“
Само си представете:
ГЕРБ е пред фалит, а нищо друго не е хрумнало на демиурзите, за да го заместят.
Затова тоталната власт, тотално изпразнена от съдържание, тотално провалила се и тотално стремяща се към своето тотално продължение, ще съсипе всичко, за да остане – тотално безмилостна към всички ни.
Представете си я в момент, когато в Министерството на истината няма талантливи кадри като Уинстън, които да измислят Огилви.
Представете си още, че се е натрупала тежка умора да работиш в Министерството на истината, защото чувстваш „немия протест в костите, че условията, в които живееш, са непоносими“...
Искам да усетите тази тоталност. Искам да вдишате непоносимостта, която ви чака наесен. Искам да...
Но сега ми хрумна, че най-характерното за сегашния живот са не неговата жестокост и несигурност, а безперспективността и безразличието.
